Халиде Едип
Синекли бакал (23)

XXIII

Цели четири дни Рабиа не знаеше нищо за баща си. Ракъм обиколи един по един всички стари приятели на Тефик в Кадъкьой. Идвал ли е при тях преди четири дни Тефик, облечен в женски дрехи? Всички клатеха глави отрицателно и поглеждаха джуджето с учудване. Ракъм разбра, че го помислиха за малко смахнат. Но най-тежко му бе да се връща вечер и пред вратата на дюкяна да среща две златисти очи, вперени с очакване в него. Всяка вечер с неговото завръщане угасваше и пламъкът на надеждата в тези очи.

Синекли бакал отново живееше с премеждието на Тефик. Отново изживяваше драматични събития. Всеки ден съседите се отбиваха в дюкяна и питаха какви са новините. Във всяка къща, на улицата и край чешмата се обсъждаше изчезването на Тефик. Махленските деца играеха на „задигането на чичо Тефик в планините“.

Ако Рабиа не бе толкова объркана, щеше да забележи странното поведение на Сабиха ханъм. Тази дружелюбна жена, която винаги се интересуваше от работите на Тефик, сега бе заела позата на безразличие. Момичето споделяше с нея мъката си и на колене й се молеше да накара пашата да го издири, а тя вдигаше очи към тавана и не отговаряше. В продължение на четири дни Рабиа тичаше до стаята на пашата и я намираше здраво заключена.

Сабиха ханъм още на следващия ден научи за залавянето на Тефик и за бедата, сполетяла Рабиа. Пашата я предупреди да не й съобщава и в това нямаше нещо кой знае колко особено. Но когато каза: „Да научим съучастниците му и тогава“, Сабиха ханъм се усъмни. При думата „съучастници“ пашата извърна поглед от жена си. Защо?

Сабиха ханъм разбра веднага. Този човек, който бе привързан към цял куп кухи понятия като „падишах, държава, служба“, се съмняваше в собствения си син. Ах, на какво бе способна Сабиха ханъм, ако не споделяше съмнението на мъжа си! Но сега изпитваше единствено страх. Само с каква страст по пет пъти на ден тя молеше аллаха Тефик да умре или езикът му да се схване, преди да издаде съучастниците си! Ако Рабиа се научеше или се срещнеше с баща си, тя сигурно щеше да го убеди да признае. Рабиа не биваше да узнава нищо за баща си!

След четири дни тягостната атмосфера на конака обхвана и улицата, та дори и целия Истанбул. Започнаха масови арести. Тази вест се носеше от уста на уста; от ухо на ухо се предаваше, че Седим паша е най-зловещата и жестока личност в Истанбул. Така де, нима можеше благородният и справедлив падишах да бъде съгласен с такива неща? Само приближените му разпалваха неговата подозрителност и мнителност. Кой знае какви цели преследваха тези хора… Не се насищаха нито на чинове, ни то на награди, нито на пари! Дано гробът ги насити!

Сред тази атмосфера на страх Синекли бакал се бе спотаила като животно, усетило приближаването на буря. Понякога на ъгъла на улицата се събираха по няколко души, които шепнешком обсъждаха положението, а очите им непрекъснато дебнеха наоколо. Дочуеха ли нечии стъпки, всички млъкваха. Особено пък ако шумът бе от колата на Селим паша, жените край чешмата се прилепваха до стените и дебнешком се прибираха по домовете си.

След няколко дни всички освен Рабиа стигнаха до заключението, че Тефик е между арестуваните. Тогава Сабиха ханъм й съобщи какво нещастие бе сполетяло баща й.

— Пашата е уверен в неговата невинност. Той просто е подведен и не разбира какво е извършил. Не се притеснявай, Рабиа. Пашата ще направи всичко, което е по неговите сили. Не знам дали засега можеш да го видиш, но ти иди утре в полицията и занеси малко тютюн и долни дрехи.

На другия ден, рано сутринта, Рабиа застана пред вратата на полицията с малък вързоп в ръка. Зад нея, хванал здраво крайчеца на фереджето й, стоеше Ракъм. В махленското кафене той бе научил с преувеличения всичко за мъченията на арестуваните, узна дори и за съществуването на Гьозпатлатан. На Рабиа не каза нищо. Сега коленете му се огъваха като гумени, брадичката му потреперваше, очите му бяха изцъклени, но въпреки това вървеше подир Рабиа, като едва влачеше чехлите си по разбития калдъръм.

В коридорите на полицията имаше много жени с вързопи в ръка, с изплашени очи и стиснати устни. Никой не прояви интерес към стройното, високо като топола момиче с детско лице и нещастното джудже в краката му.

Прислугата сновеше из коридорите, разнасяше документи, кафе, влизаше по стаите, излизаше, но никой не ги попита за какво са дошли.

Приближи се някакъв засмян, пълен човек:

— Кого търсиш, сестро?

— Аллах да те поживи, братко. Искам да видя Къз Тефик.

Дебелият се почеса по главата, а мъничките му слонски очички съвсем се скриха в гънките на дебелите бузи:

— Свижданията са забранени. Ако искаш, остави вързопа, аз ще го предам.

— Ама аз съм негова дъщеря.

— Ако нямаш писмена заповед от пашата, и дъщеря да си, и майка да си, пак няма да те пуснат при него.

— Ако паша ефенди е тук, той ще ми разреши.

Гласът, на момичето бе пълен с надежда. Дебелият пак се почеса по главата и отново присви очи:

— Чакай да отида при заместника му.

Той хлътна в стаята, пред която бяха спрели. След минута, която на Рабиа се стори цяла вечност, излезе, разтвори широко вратата, покани момичето, а на джуджето посочи място в ъгъла.

Претрупаният с работа Рана бей прие Рабиа само защото знаеше за връзките й с конака. Но беше решил колкото може по-скоро да я махне от главата си.

— Днес не можеш да се видиш с баща си, дъще. Щом разрешат свижданията, аз веднага ще ти съобщя.

Тънката фигурка под широкото фередже сякаш се източи още повече, тясната брадичка се вдигна:

— Аз непременно ще го видя още днес.

— Не може. А, ето го и пашата. Кажи на него. Ако разреши, ще ти го покажа.

Рабиа не забеляза, че министърът на полицията Селим паша беше съвсем различен от оня внимателен, дори състрадателен старец, когото срещаше в конака. Зелените точици на златистите й очи пламнаха с надежда. Тя му разкри болката си с безкрайно доверие:

— Не искат да ме пуснат при баща ми, паша ефенди…

Клетото слабичко телце под черното фередже, хубавите очи, молещи за помощ и вперени с доверие и любов в него — всичко това не повлия на министъра на полицията, но все пак гърлото на Селим паша пресъхна. Той се изкашля:

— Днес не може, Рабиа. Остави вързопа и си иди. След няколко дни може… Не плачи, не плачи, ама недей да плачеш де!

Гласът на пашата никак не беше строг, но беше толкова решителен, че веднага угаси огъня в очите на момичето. Сълзите, рукнали от очите й, пречеха да вижда наоколо. Краката й изведнъж отмаляха, погледът й се замъгли. Тя падна в нозете на пашата, без да може да си поеме дъх от хълцане, и тънките й ръце обвиха коленете така, както удавник се хваща за спасителен пояс.

— Не мога да си отида, паша ефенди! Трябва поне да го зърна през пролуката на вратата. Да видя, че е жив, и толкова! Или вие, вие сте убили баща ми!

Горкият Селим паша, как да се измъкне от това смешно и трудно положение! През открехнатата врата зърна Ракъм. Направи му знак с ръка. Джуджето подскочи като гумена топка чак в средата на стаята, хвана момичето за раменете и го повлече, като нареждаше:

— Недей да ядосваш пашата, Рабиа, пак ще дойдем. Хайде, детето ми… — мъчеше се да отведе Рабиа.

Нещастен глас, който се мъчеше да успокои, едно нещастно дете, глас на разкривено джудже, но заедно с това и глас, идещ от огромно сърце… Рабиа никога не го забрави. Защото гърдите на високите мъже, които изпълваха онази голяма стая, й се сториха съвсем празни. Сред тях Ракъм приличаше на къртица, но само в неговите гърди биеше истинско човешко сърце.

Рабиа се вдигна, хвана ръката на джуджето, изправи рамене и излезе от стаята. Пашата извика подир джуджето:

— Хайде да те видя, разчитам на теб! Надявам се, че няма да направите скандал на улицата!

В коридора не Ракъм, а Рабиа го повлече след себе си. Полицията й се струваше като някакъв кошмарен сън и тя искаше час по-скоро да се отърве от този кошмар. Изглежда, бе забравила дори причината, която я доведе тук. Отвън някой извика след тях:

— Остави вързопа, сестро. Тефик откога се измъчва за тютюн, преди час му изсипах цялата си табакера.

Момичето се обърна светкавично и протегна вързопа. В това прокълнато място, където хората служеха единствено на насилието, само този пълен човек проявяваше някаква човещина. Златистите очи го погледнаха с благодарност:

— Ще се грижиш добре за баща ми, нали, братко?

Разбира се, че щеше да се грижи. Извън службата си, където по заповед на началниците си той трябваше да накара арестуваните да признаят престъпленията си, Музафер Гьозпатлатан беше дружелюбен и услужлив човек.

Рабиа не се огледа нито веднъж, докато не завиха зад ъгъла на полицията. Но щом стъпиха на другата улица, коленете й се подкосиха, седна на мраморното стъпало на някаква къща и заплака с глас. Минувачите я помислиха за просякиня, която развежда със себе си джуджето. Някакъв човек дори й протегна и пари.

След това чак до вкъщи те не спираха никъде. Рабиа не заплака повече. Сви се в едно ъгълче на миндера и мълча през цялото време. Само пъшкаше като животно, което не разбира причината за болката си, но не може и да я търпи.