Халиде Едип
Синекли бакал (47)

XXI

Състоянието на Рабиа бързо се подобри. Самите лекари бяха объркани. Спазваше диетата и съвсем точно изпълняваше всичките им наставления. Но и двамата чувствуваха, че това бързо подобряване не се дължеше само на лекарствата. Болната от Синекли бакал не приличаше на нито един от останалите болни, минали през ръцете им.

Доктор Салим бе заинтересован от случая най-вече защото Рабиа бе първата родилка, която той щеше да оперира. Колкото до доктор Касъм, най-модерният по това време терапевт на Истанбул, интересът му бе предизвикан от голямото различие между нея и останалите му пациентки. Доктор Касъм бе първият лекар в Истанбул, който прилагаше метода на въздействие върху съзнанието на болния. Новият метод на лекаря изцяло завладя безработните богаташи на Истанбул, особено тези от Нишанташи и жените. Психоанализата, модерна в Европа, а в Англия станала почти епидемия, все още не бе популярна в Турция. Цветът на чиновническото съсловие, тънещо в охолство, току-що започваше да живее поновому, намираше се в началото на обществените преустройства. Съвместният живот между мъже и жени бе все още нещо, сравнително ново, и се намираше на доста опасен етап. В семействата възникваха съвсем нови въпроси, избухваха кризи, неща, които преди не се разискваха и бяха тайна, сега излизаха наяве. Колко млади жени изведнъж бяха открили, че мъжете им не ги разбират и че училищният им другар или мъжът на съседката е истинският, най-подходящ спътник в живота. Жените, изпитваха голямо облекчение, когато споделяха мъките си от подобен и най-често от полов характер с този сериозен млад лекар.

Но Рабиа не изпитваше душевните мъки на останалите жени. Може би поради изкуството си, може би поради средата си още от малка бе свикнала да се среща с най-различни хора. Жените от нейното съсловие не можеха дори да допуснат, че за подобни неща може да се говори пред лекар. С изключение на болестите, изискващи операция, за всичко останало те се обръщаха към ходжата, баячките и гледачките. Колкото се отнася пък до споделянето на чувствата си, до необходимостта да излеят душата си пред някого, дори и най-деликатните житейски въпроси те обсъждаха край чешмата, на улицата, в трамвая, и то със съвсем непознати за тях жени.

Рабиа бе по-издигната от тях и се съгласи да предостави телесното си здраве изцяло в ръцете на лекарите. Но сама откри начин за съхраняване на душевното си здраве. Прост, примитивен, но разумен начин. Той бе до голяма степен свързан и със силата на волята. Тя избягваше всички разговори и неща, навяващи страх и тъга. Мислеше само за приятни работи, срещаше се само с весели хора. Разговорите за имама и Емине бяха абсолютно забранени. По такъв начин Рабиа пречеше на страха, загнезден в подсъзнанието й, да надига глава, да я кара да сънува кошмари и да се отдава на мъчителни мисли. Погледът й търсеше само приятните за окото хора и предмети. Всъщност открай време нейната среда препоръчваше тъкмо това на бременните жени. Срещнеше ли някое хубаво дете, спираше и внимателно запомняше всичко у него — очите, веждите, носа, до най-малки подробности. Рабиа си направи цяла колекция от снимки на красиви деца. Изрязваше ги от френските вестници на Осман, от капаците на разни кутии и всяка вечер, преди да заспи, преглеждаше тази колекция. Осман намираше, че тя прилича на художник, който се готви да рисува детски портрет и сега прави подготовка за портрета, изучава детската външност и характер.

Доктор Касъм идваше всяка седмица, сядаше, разговаряше. Но с него Рабиа говореше само за здравето си и по медицински въпроси. Бе успяла вече да внуши и на себе си, и на околните, че оперативното раждане е нещо съвсем естествено. Най-странното бе, че близките й вече не мислеха за опасността, на която се излага; този въпрос сега вълнуваше само жителите на Синекли бакал.

Рабиа обеща на Осман и затова не участвува в последната подготовка на новия им дом. Но когато за пръв път стъпи в него, изпита огромно облекчение. Хубавата градина изцяло променяше вида на двора и фасадата на къщата. Под прозореца на Рабиа имаше голям чардак. Ако отсреща имаше и орех, тя щеше да има чувството, че въобще не е сменяла дома си. Фонтанчето в средата на градината я накара да забрави ореха. Басейнът бе от мрамор, два лъва с подвити опашки седяха един срещу друг, а от устата им бликаше вода. Колко щеше да им се радва нейното дете!

Тя бе толкова доволна, че хареса дори готвачката на Осман, старата Елени, която я посрещна пред вратата. Мустаците на горната й устна, дългите бели косми на брадавиците по брадичката й не бяха много приятни за гледане. Но леля Пенбе ще й направи гъст захарен сироп, тя ще се намаже, ще изскубе всички косми от лицето си и то ще светне. Нейната стая съвсем я зарадва. Имаше една-единствена разлика от преди. Вместо мангали навсякъде се виждаха бели порцеланови печки.

— Рабиа, ела да видиш моята работна стая на горния етаж…

— Коя стая си избра, Осман?

Беше си избрал стаята срещу някогашната стая на имама. Преди тя бе служила за килер на Емине. В паметта на Рабиа той бе запазен като някакво тъмно, задушно помещение, пълно до тавана с разни вехтории. Осман я бе подредил по свой вкус.

— Колко много книги имаш, Осман!

Но картините по стените я интересуваха много повече от книгите. В стаята се намираше и роялът, купен от пашата. Щом го зърна, веднага си спомни за скандала с Осман. Стана й неудобно. Съзнаваше, че е била несправедлива и го е лишавала от съвсем естествените му желания. Бяха женени повече от година и половина. И през цялото това време Осман бе лишен от кътче, където да може да работи, да мисли и просто да си почине. В предишната къща над дюкяна Рабиа, Пенбе и дори Ракъм се чувствуваха у дома си. А горкият Осман бе като прибран по милост.

— Тук ще напиша „Кладенецът на самодивите“, Рабиа. От колко време го нося в главата си.

— Вече ще си отдъхнеш, ще работиш, колкото си искаш, ще те оставим на мира.

— Добре, че не се съгласи да наемем селямлъка. Чудесно място, но временно. Тук вече сме си у дома.

Рабиа изпита най-голямото удовлетворение, което може да изпита жена. Тя бе успяла да привърже към нещо един от най-големите скитници мъже.

— Сякаш правим един от сериозните завои в нашия живот, нали, Осман? — запита тя сериозно.

— Не, вече сме излезли на широк, радостен път. Пред нас вече няма завои.

— Кажи, ако сме живи и здрави. Не бива да предизвикваме съдбата.

Рабиа стоеше права, загледана към прозореца зад пианото. Той гледаше към Синекли бакал, точно към навеса от акации над чешмата. Да протегне ръка и ще пипне бялото минаре. Над улицата се спускаше вечерният мрак, чуваше се тракането на налъми, разнасяха се виковете на млекарите и вечерната молитва.

— Наближава време за вечеря. И тук ще спазваме стария ред, Рабиа.

Вечерта на масата цареше особена, официална атмосфера. Ракъм бе облякъл най-новото си джубе, а Пенбе беше сложила кораловите си обеци. След вечеря Рабиа грабна Ракъм за ръката и го разведе из цялата къща. Показваше му своите детски спомени. Елени миеше съдовете в кухнята и оттам чуваше високия й смях и странните звуци, които издаваше джуджето.

— Христос ке Панаиа.

Когато виждаше джуджето и чуваше гласа му, тя винаги търсеше опора в Христос и Панаиа.

В новата къща времето течеше бързо и незабелязано. След затварянето на дюкяна Ракъм се прибираше в къщи и поливаше градината. Рабиа отиваше да навести Сабиха ханъм, привечер се връщаше. Отгоре, от стаята на Осман, долитаха звуците на пианото. Тя не се качваше при него. Оставаше в стаята си да шие. Изведнъж сред тишината се разнасяше нейният смях. „Момчето, което ще родя, ще се казва Реджеб, а Осман ще роди «Кладенецът на самодивите»“ — приказваше си тя, докато оглеждаше на светлината от прозореца мъничката батистена ризка.

По едно време я нападнаха гости. Тя бе прекратила уроците си. Приемаше гостите, които идваха да честитят новия й дом, и разговаряше, разговаряше безкрай. Последна дойде да я посети Икбал ханъм. За старата дойка беше проблем да напусне вилата си. И никой освен Рабиа не би могъл да я накара да измине такова дълго разстояние. В ръката си носеше красив бял пакет, превързан със синя панделка. Тя не се довери на Пенбе и го помъкна сама по стълбите, сякаш носеше детенце в ръцете си. Въведоха я в стаята на Рабиа. Двете жени се поздравиха, всяка една се осведоми за здравето на другата. След това Икбал ханъм развърза пакета.

— Това е по случай новия дом, ефем…

В пакета имаше детско бельо. Леки като перце платна, измъкнати от дъното на сандъците, всеки шев на пелените беше произведение на изкуството. Месеци наред старата жена се бе трудила над тях.

— Дай боже да бъде момче, фем. — Беззъбата й уста отново хлътна, черните й очи се усмихваха. — Моето беше момче… На три месеца… Петдесет години минаха оттогава, фем. Беше със сключени вежди.

Съсухрената ръка поглади набръчканото чело. Опита се да покаже как изглеждаха веждите на тримесечното бебе от преди петдесет години.

— Къде е сега синът ви?

Старата дойка се засмя с малко нервния и кръшен смях на черкезките. Това натъжи Рабиа. Жената обясни, че са минали петдесет години от времето, когато е оставила сина си на село и че може би това село вече не съществува. Рабиа съвсем се опечали.

Икбал ханъм принадлежеше към племе, преселено от Кавказ. Настанило се беше около Сабанджа. Самата Икбал ханъм бе дъщеря на един от робите на племенния вожд, а той можеше да продава не само робите си, но и техните деца. Мъжът на Икбал ханъм бил убит във войната с московците. По това време синът й бил на три месеца. И ето тъкмо тогава икономът на бащата на Сатвет бей пристигнал в селото да търси дойка. Майката на Сатвет бей починала наскоро след раждането. Жената разказваше всичко това едва ли не с гордост. Как тя била най-силната, най-здрава млада жена в селото, как я продали, как пристигнала във вилата и станала дойка. Сега считаше за свой син не тримесечното момченце със сключени вежди, а шамбелана.

— Как се казваше истинският ви син?

— Токтамъш, фем.

Токтамъш, Токтамъш с черните сключени вежди, момченцето, споменът за което бе напълно заличен от съзнанието на майка му.

— Робството е отвратително нещо! Да откъснеш майката от собственото й дете! Що за насилие!

Гласът на Рабиа трепереше от вълнение, но гласът на старата дойка остана спокоен. В него се долавяше само слабо възражение, възражение срещу бунта на Рабиа, отричащ един стар обичай. А обичаите бяха закон, осветен от религията. Нещо повече — те бяха ръце на самата съдба.

— Черкезите продават момичетата си, фем.

До този момент Рабиа възприемаше робството като нещо обикновено. Сега то й се стори чудовищно. Може би защото не бе виждала роби, към които се отнасят зле. Може би защото много робини имаха обществено положение, по-високо дори от свободните жени. Така или иначе, тя не считаше робството за нещо лошо. Рабиа дори не слушаше, когато в стаята на Хилми философствуваха против него. Сега Токтамъш с черните, събрани вежди я накара да се сблъска с грозната страна на тази действителност.

Изглежда, поведението на Рабиа, опечаленото й лице накараха и Икбал ханъм да си спомни някои горчиви неща. Особено когато жената я запита: „Не плакахте ли, когато ви разделяха с детето?“ Да, беше плакала, беше скубала косите си. Беят дори се разтревожи, че мъката ще се отрази на млякото и дадената за нея цена ще спадне. Сам дойде в дома й и се опита да я успокои. Когато стигна дотук, старата жена си спомни и друго. Колко горда се почувствува тя, когато беят с орловото лице и сребърен кинжал в пояса лично дойде при нея. И оттук нататък в разказа си тя нито веднъж не се върна към намръщения Токтамъш. Рабиа почака, докато старата дойка завърши разказа си. Когато стана да си върви, не се опита да я спре. Изпрати Икбал ханъм до пътната врата. Отвън конете на каретата й развяваха гриви и тъпчеха нетърпеливо земята. Кочияшът отвори вратата, Икбал ханъм влезе в каретата и конете литнаха.

На връщане Рабиа изкачваше стъпалата едно по едно, като дете, което току-що прохожда. По едно време се облегна на перилата. Коленете й трепереха, беше отмаляла, главата я болеше, сякаш я удряха с чук. Без съмнение разказът на Икбал ханъм я беше разстроил. И защо трябваше да слуша приказките на тази оглупяла старица.

Съдба, участ… Това бяха неща, които Рабиа искаше да погребе в себе си, да ги забрави. Сляпа, глуха, няма съдба — насилница, разделяща майките от тримесечните им синове с черни сключени вежди! Кой знае какво бъдеще готвеше тази съдба на детето в утробата й!

Не биваше да мисли подобни неща, но това не зависеше от нея. Изглежда, мрачните мисли бяха породени не само от разказа на старицата. Тази седмица Рабиа не бе вземала редовно лекарствата си. Освен това два пъти хапна и пържола. Пенбе твърдеше, че е заприличала на сянка и насила я накара да яде месо. А доктор Касъм й обясни, че за нея месото е отрова.

Рабиа седна на стълбите. Погледна ръцете си. Изглеждаха малко подути. Вероятно отново имаше албумин. Пресметна на ум — беше едва първи декември. Оставаха още около двадесет дни. Веднъж да стигне догоре. Пенбе сигурно щеше да дойде, за да й даде своите билки. Луда циганка. Мисълта й е заета само с духове и самодиви. Разговаря с тях като с хора. „Твоята самодива е гяурка, Рабиа!“ — каза й тя. Пенбе не се страхуваше да изрази открито мнението си и пред самата гяурска самодива. През тъмните нощи разтваряше прозореца на Рабиа и сърдито се провикваше към въображаемото същество под него: „Ах ти, гяурко, невернице такава!“ Рабиа се смееше, но не беше спокойна. Всичко може да се случи. Съществуват или не съществуват, не бива да ядосваш невидимите сили, за да не ги предизвикаш.

Тъкмо се готвеше да стане от стъпалото, на което бе седнала, Рабиа дочу дълбоки звуци, подобни на стон. Това беше „Кладенецът на самодивите“. Каква странна мелодия — прекъсваше и отново се повтаряше. Тя облегна глава на перилата и се заслуша. Бе забравила и страха, и тежестта, която чувствуваше в гърдите си преди малко. Съществуваше Осман, който не вярваше, смееше се на всичко, което не може да види с очи и да пипне с ръка. Той беше горе и това я окуражи. „Сега се опитва да възпроизведе звука от падането на кофата на дъното“ — каза си тя, мислейки за неговата опера. Все пак и тя имаше някакъв дял в нейното създаване. Вечер Осман я караше да му пее стари песни, караше я да имитира звуците на вятъра и на най-различни други неща. „Сега пък какво иска да направи? Ах, да, тази е четиридесет и първата кофа, самодивата вече е излязла. В ръката си държи съкровището. Русото момиче до кладенеца е замръзнало от учудване.“ Не, не. Тук Осман не го прави добре. Самодивите от кладенците със съкровища не пеят толкова модерно, в такъв издържан стил.

Интересно, как ли изглеждаха самодивите? Пред очите на Рабиа изникна образът на млад черкезки момък, с черни сключени вежди и сребърен кинжал на пояса. А русото момиче, замръзнало до кладенеца, бе младата Икбал ханъм. Рабиа въздъхна. Тя развърза възела на трагедията, която я измъчваше. След петдесетгодишна раздяла въображението й успя да събере наедно майката и сина и да я успокои. След това се зае да измисли мелодия за самодивата, донасяща съкровището. Всъщност не трябваше да бъде мелодия, а отделни звуци. Естествени звуци, необработени и неподправени от изкуството. Трябваше да бъдат сурови, груби. И тези два звука трябваше непрекъснато да се повтарят сред тайнствената буря на оркестъра. Да, да, най-после намери.

Задъхана, Рабиа стигна до стаята на Осман и блъсна вратата. Облякъл старото си черно кадифено сако, в бяла риза с разтворена яка и разрошени посивели коси, пианистът се разхождаше нагоре-надолу, от пианото до писалището и от писалището до пианото.

— Осман, намерих песента на самодивата със съкровището.

Той вдигна ръце към главата, сякаш се готвеше да скубе косите си.

— Пшшт! Иди си, излез! Объркваш мисълта ми. — Гласът му беше нетърпелив, рязък.

Рабиа не си отиде. Облегна се на вратата. Кристалният й глас изпълни онези два тона. Единият бе много тих, другият много висок и след това един полутон, подобен на въздишка.

— Ето това е, Осман. Тези два тона трябва да се повтарят като удари на чук сред бурята на оркестъра.

Осман се заслуша. Повтори тоновете, отиде до пианото и ги изсвири. Изключително! Скочи, отиде до писалището и започна да записва на разхвърлените нотни листове. Рабиа седна на креслото зад пианото със спокойствието на човек, който е предал скъпоценна вещ на притежателя й. Страхуваше се да диша, за да не го обърка. Най-после Осман дойде и седна срещу нея. Погледът, с който я гледаше, изразяваше нещо съвсем ново. Никога досега не беше усещал същността й толкова дълбоко и толкова ясно. Рабиа не беше само любима и съпруга. Тя бе негов вечен другар, с когото възприемаха живота еднакво!

Рабиа мълчеше. Стаята тънеше в полумрак. Осман се наведе и потърси очите й. Лицето й бе потъмняло, напрегнато, неспокойно; устните й бяха стиснати, а златистите й очи имаха израза на ранена тигрица, хваната в капан.

— Какво има? Да не си болна?

— Неее…

Тя избърса с ръка студената пот от челото си. Нямаше съмнение. Момичето страдаше.

— Но още не е настъпило времето, не можеш да имаш болки.

— Нека запазим спокойствие, да бъдем спокойни…

Рабиа имитираше доктор Касъм. Осман не можеше да разбере колко страшна бе болката, която я разкъсваше от време на време и пак затихваше. Зад шегата тя се мъчеше да скрие своя страх, страх от сянката на смъртта, с която щеше да се срещне след петнадесет дни.