Халиде Едип
Синекли бакал (17)

XVII

Песента за Билял премина през Синекли бакал като епидемия от треска и след отминаването й у Рабиа изчезна и споменът за него.

Тефик беше болен от коремен тиф. Лекарят на конака идваше всеки ден, даваше му много хинин и английска сол, а вечер го караха да се изпотява. Рабиа не се, отделяше от баща си и през този рамазан не отиде нито веднъж на молебен. Ето защо и имаминът не получи дори стотинка.

Както всичко, свързано с него, така и болестта на Тефик стана главно събитие в махалата. През последните години никой не бе умирал от някаква сериозна болест. Умираха деца от шарки, скарлатина и подобни епидемични болести и старци, изживели живота си. И ето сега младият, здрав, прав Тефик, единственият карагьозчия на Истанбул, единственият медах, се бе разболял, и то от такава прочута болест. Жените сочеха бакалския дюкян на непознатите с някаква особена гордост. Това събитие доказваше съседската солидарност на махалата и увеличаваше нейната слава.

Лекарят бе препоръчал спокойствие. Улицата веднага млъкна. Децата прибраха топките и пренесоха игрите си в другата махала. Всички поред готвеха по нещо и го носеха на Рабиа. Слава богу, никой не беше толкова беден, че да не може да сготви поне чорбичка и да остане извън голямата „драма“. Беше такава драма, че караше всички да играят ролята на състрадателни и добри и всеки изпълняваше ролята си твърде непосредствено и реалистично.

Рабиа бе роб на Тефик, а Ракъм на Рабиа. Циганката Пенбе идваше всеки ден да помага на Ракъм. Докато бършеше стълбите, тя слушаше високите бълнувания на Тефик. Все за Емине… Все за първите младежки години… На няколко пъти си спомни за нощите в градините на Галиполи, когато забавляваше Зати бей. Тогава Рабиа се почувствува с двайсет години постара.

Накрая кризата свърши и болестта мина, Тефик бе заприличал на скелет и дори когато започна да се съвзема, пак не искаше да изпуска Рабиа от очите си. Шюкрие ханъм идваше всеки ден с пълна кошница с плодове и от името на господарката си се интересуваше от здравето му.

— Тази вечер непременно трябва да дойдеш, при Тефик ефенди можеш да оставиш Пенбе.

Рабиа вареше кафе в кухнята, а жената бе седнала срещу нея на мъничкото столче.

— Какво има тази вечер, та непременно трябва да дойда?

— Две неща. Първо, кандил геджеси и, второ, къна геджеси^[1]. Михри ханъм и Билял бей се сгодяват. В четвъртък пък ще ги венчаят.

— Най-после градинарският чирак успя, да стане зет на паша.

— Защо говориш така, Рабиа? Толкова се е разхубавило момчето, че… Михри ханъм си е все същата. Приготвихме стая за Билял бей в селямлъка. Снове нагоре-надолу, само да го видиш какъв е важен…

Шюкрие ханъм прекрасно знаеше историята около клюките за Рабиа и Билял, но нямаше никакво намерение да я засяга с думите си. Тя беше бедно, трудово момиче като самата нея. За тях не трябваше да се избира подходящ момент и да се правят предисловия, за да им се съобщи неприятна вест. Говореше просто така, за да си поклюкарствува с Рабиа. Рабиа не вдигна поглед от мангала. По израза й не можеше да се отгатне за какво мисли. Тя си представяше хлътналата брадичка, угасналия поглед, бледните стиснати устни на Михри. Особено устните й… Билял щеше да ги целува така, както веднъж бе целувал нейните. Едно мимолетно докосване… Стана й болно.

— Не мога да оставя баща си, Шюкрие ханъм, кажи на господарката, че й целувам ръка и нека не ми се сърди…

Сложи в една чиния от плодовете в кошницата, с другата ръка пое чашката от Шюкрие ханъм и забързано тръгна нагоре.

Привечер Вехби деде и Перегрини дойдоха да навестят болния. Старецът се качи горе, пианистът седна на столчето, на което бе седяла Шюкрие ханъм и се опита да развлече момичето, което отново вареше кафе. То бе замислено, лицето му бе пребледняло.

— Да занеса ли горе и вашето кафе? — запита тя, когато кафето бе готово.

— Не, ще поседя още малко тук.

Рабиа остави чашката пред него, взе подноса и занесе кафето на Вехби деде.

Перегрини галеше пъстрата котка, изтегната край мангала, когато дочу глъчка откъм дюкяна. Веднага след това в кухнята се втурна, объркан и разтревожен, Ракъм:

— Снощи е починала майката на Рабиа, сеньор, как да й го съобщим?

— Аз ще й кажа — той се усмихна някак странно, — все пак някога сме били попове, нали?

— Чичо Ракъм, Вехби деде иска наргиле. Остави отворена вратата към дюкяна и ела да му го донесеш. Ако дойдат клиенти, аз ще ги посрещна.

Тя приготви наргилето и го подаде на Ракъм. Страните й се бяха зачервили, очите и горяха. Перегрини реши, че се е случило нещо, което е променило настроението на момичето.

— Тефик е много весел. Шегува се с Вехби деде както по-рано. Вие кога ще се качите горе?

Перегрини не отговори. Просълзените му от състрадание очи погледнаха момичето право в очите. Може би имаше нещо повече от състрадание, може би това бе някакво друго чувство, за съществуването на което и сам той не подозираше. Каквото и да е, но момичето се засрами, сведе поглед и загледа отпуснатите върху коленете си ръце. Този странен поглед на Перегрини предизвика същата сладостна мъка, каквато бе предизвикал преди малко споменът за Билял. Какво означаваше това?

Пианистът стана от столчето си и сърцето на Рабиа се разтупка. Внезапен страх я накара да закрие лицето си с ръце.

Перегрини приближи до нея, две корави ръце се отпуснаха върху раменете й, после свалиха ръцете от лицето й.

— Майка ти е починала, моето момиче.

Рабиа не плака. Очите й бяха сухи, но погледът й изразяваше някаква неизмерима болка. Защо не плачеше? Защо не казваше нещо?

Той, възрастният мъж, едва сдържаше сълзите си. Защо, защо не смееше да погали това дете, израснало в ръцете му? Най-после Рабиа проговори:

— Дали и Тефик ще умре?

— Защо трябва да умира? Но за всеки случай не му съобщавай тази тъжна вест, докато не оздравее. Трудно ще ти бъде, но… Ако искаш да ти олекне, можеш да говориш с мен, аз знам какво значи майка и аз имам майка някъде; там, където съм се родил…

— Вярно ли е това?

— А да не би старите музиканти да се раждат без майки?

— Та вие не сте стар!

Защо толкова се зарадва, когато разбра, че Рабиа не го счита за стар? Да не би да губи ума си?

— Никога ли не отивате да навестите майка си? — попита Рабиа с любопитство.

Сега пък тази опасна детска ръка разкъсваше покрова на отдавна погребаните спомени. Колко приятно би било да разкаже на Рабиа миналото си, за което не бе споменавал пред никого цели петнадесет години. Вечерта бе настъпила. Кухнята бе потънала в мрак, светеха само въглените в мангала, а до него лекичко мъркаше Пъструшка.

През пролуката на открехнатата врата се показа главата на Ракъм.

— Вехби деде ви вика — каза той.