Халиде Едип
Синекли бакал (27)

I

— Като са я наобиколили едни старици, от сутрин до вечер не я оставят на мира. Уж щели да я успокояват, да не й дават да мисли за баща си. Къде тиии! Като почнат да разправят от прохождането на Тефик, та стигат чак до деня на заминаването му. Едната свърши, другата започне. Ако можеш, изтърпи това мъчение… Рабиа е заприличала на мъртвец.

Ракъм седеше на високото столче, което Тефик собственоръчно му направи, за да стига до тезгяха, и разказваше. Светлината, проникваща през вратата, осветяваше главата му. Сред мрака на дюкяна тя изглеждаше като нарочно увеличена от някой фотограф. Всичките му бръчки, дори и най-тънките бръчици в ъгълчетата на очите му личаха. Перегрини се загледа в живите искрици на очите върху това широко, страдалческо лице.

Последното изречение заседна в пресъхналото гърло на джуджето. Ръцете му опипаха джобовете и тезгяха. Пръстите му трепереха, блясъкът в очите му се увеличаваше. Перегрини извади табакерата си и я протегна.

— От два дни уж не пуша…

Грабна една цигара от табакерата, поднесе я с треперещи пръсти до устните си, запали я с поднесената от госта кибритена клечка, смукна два пъти и продължи:

— Отсега нататък ще живеем със сметка. Не можем да караме както досега. Няма кой освен нас да издържа Тефик в Дамаск…

— Рабиа ханъм има ли парични затруднения?

— Дюкянът работи. Сигурно няма да има. Досега Тефик даваше на вересия, срамуваше се да иска пари от длъжниците си и това объркваше работите ни. Сега вече аз ще ръководя работата.

— Рабиа ханъм ходи ли в дома на Селим паша?

— Не ходи. Не дава да се продума и лоша дума за тях. Вчера пашата беше изпратил икономката. Иска да й издействува месечна заплата. Нашето момиче не се съгласи.

Ракъм замълча. Някаква нова мисъл проясни набръчканото му лице:

— Сабит бейабей също идва. Винаги се отбива в дюкяна и предлага пари назаем. Човекът вади добри пари от склада за въглища. През лятото пък печели от търговия с дини. Добър съсед…

Дебелите вежди на Перегрини се смръщиха, но гласът му бе спокоен и малко ироничен:

— Сигурно е хвърлил око на Рабиа ханъм…

— Ха-ха-ха! Ей, че го каза! Той умира от страх пред Рабиа. Рабиа и да се съгласи, той няма да я иска от страх. Най-многото да хвърлил око на нашата леля Пенбе. Откакто Тефик замина, тя живее при нас. Така е по-добре. Хем помага в домакинството, хем пък прави компания на момичето. А и е забавна!

Гостът на Ракъм мислеше за нещо съвсем друго.

— Ако Рабиа ханъм се ожени за някой добър мъж…

— Тя отхвърли такъв мъж като Галип бей, богат, свестен човек… Други свестни кандидати напоследък не се и явяват. А и годинките станаха осемнайсет. Нея я занимава само едно — как да облекчи положението на Тефик в Дамаск.

Острият поглед на Перегрини претърси тъмните ъгълчета на дюкяна:

— Дюкянът може ли да изхрани всички ви?

— Може. Особено пък ако Рабиа поработи и навън, като нищо ще ни изхрани. Но напоследък нещо я боли гърлото. Вече два пъти я викат на мевлют, не може да отиде. Няма сили нито за молитви, нито за песни. Като че ли е глътнала езика си.

Продълговато нежно лице на момиченце в контурите на бялото покривало, сред белия пламък на две свещи. В златистите очи проблясват зелени искрици. Глас, който излита от розовите сочни устни някак тайнствено и трескаво. Сякаш пее с гласа на ангелите, упрекващи аллаха, задето е направил хората господари на земята… Пак същият глас, пак същият глас… От ден на ден, от година на година той се изменяше, ставаше все по-дълбок и придобиваше свое собствено звучене, красота, която разкъсваше човешкото сърце. Перегрини си спомни в коя година по какъв начин звучеше той. За него Рабиа бе може би само глас. Глас, с който природата от време на време даряваше хората, за да бъде животът им по-приятен и радостен. Как можеше този глас да пресипне? Как можеше да пресъхне този водопад от звуци?

— Трябва веднага да се извика лекар и да се прегледа гърлото й!

Ракъм бе свикнал е тази разпаленост на Перегрини и вече не го слушаше. За него Рабиа бе нещо много по-различно от глас. Момичето бе единственото скъпо нещо, което го свързваше с живота. Обичаше го може би повече и от Тефик, така както кучето обича господаря си. За него Рабиа не беше глас, а съвсем жива реалност. Колко години бяха минали от деня, в който за пръв път тя дойде в дюкяна с кошница в ръка! Какъв изключителен ден бе той и колко такива изключителни дни изживяха! Ракъм си припомни редица събития, свързани с Рабиа, и стигна до оня трагичен ден, когато заедно с нея отидоха да видят Тефик в полицията. Как се тресеше от плач тя, докато Ракъм се мъчеше да я вдигне от краката на пашата! Пръстите му още усещаха нейното треперене. Нямаше никой на този свят, който да може да я обича повече от сърцето, скрито в това недъгаво тяло.

— Ах, да можеше поне да се разплаче! Сега сълзите се леят в душата й!

Ситните една до друга бръчици на лицето му се отпуснаха. Този път обаче не за смях. От раздалечените му, сякаш учудени, кръгли очи започнаха да капят сълзи. Плачеше без глас и без да мръдне.

Перегрини се натъжи. Искаше му се непременно да направи нещо, та да утеши и Рабиа, и Ракъм.

— Непременно ще кажа на Вехби деде. Нека идва по-често, Рабиа ханъм го слуша, той може да я успокои.

— Вехби деде ли? — Разплаканото лице на джуджето приличаше на смешна маска. — Той е свят човек, но присъствието му навява тъга, като че човек присъствува на молебен. Сега на Рабиа не й трябват такива сериозни неща. Момичето трябва да се утеши, да забрави, да се смее. — Погледът му потърси очите на Перегрини. — Ти не можеш ли да идваш понякога вечер? Рабиа винаги се развеселяваше, когато те видеше…

На Перегрини се стори, че пред него се отварят вратите на огромна крепост, пред която той отдавна стои. Ликуваше. Значи, той можеше да забавлява момичето по-добре от Вехби деде. Следващия път непременно щеше да донесе на Ракъм цяла кутия с готови цигари. Досега не е имало случай, а в книгите не беше чел някое джудже да е произнасяло такива мъдри думи.

— Утре имам урок насам, може да намина.

Но на следващата вечер след урока той не се отби в Синекли бакал. След вечеря отиде на гости Вехби деде.

Къщата на Вехби деде бе дъсчена, сред голяма градина. Намираше се на малка уличка, улица Шахинаа, в околностите на Галатския мевлевийски дом. От двете страни на уличката се издигаха градинските стени на малки къщички. Калдъръмът беше разбит, но отгоре светеше луната. Затова Перегрини лесно намираше пътя и спокойно се отдаваше на собствените си мисли. В тях той се виждаше като възрастен приятел, готов да помогне на едно нещастно момиче; от друга страна пък му се струваше подозрително, че взимаше толкова присърце грижите, горести на едно осемнайсетгодишно момиче.

Вехби ефенди седеше с кръстосани крака пред един червен бакърен мангал, върху белия си козяк. Наблизо на мъничката дървена подставка лежеше разтворена любимата му „Месневи“ със зелени корици и пожълтели листа. Горяха две големи свещи. Но Вехби даде не четеше. Наметнал пелерината си и с цигара в уста, се беше загледал в огъня. Перегрини го намери отслабнал. Както винаги погледът му бе приятелски усмихнат. Посочи му място срещу себе си.

Известно време мълчаха. За шест години те бяха станали толкова близки, че невинаги, когато бяха заедно, се чувствуваха задължени да говорят. Перегрини наблюдаваше сянката на пелерината и конусовидната шапка на стареца върху стената. По едно време Деде погледна госта си, размърда устни, сякаш искаше да каже нещо, но не го каза. Беше доволен от посещението на Перегрини. Ще започне някой метафизичен спор, ще заангажира мисълта му и може би в спора той щеше да намери изход от задънената улица, в която бе попаднала тя. Защото от деня, в който изпрати Тефик, Вехби деде изживяваше криза. След петнайсетгодишен пост и молитви, след толкова напрегнати борби на мисълта той бе успял да си създаде собствена жизнена философия. И все пак от време на време изживяваше подобни кризи.

„Вселената представлява парад на сенки и видения, непрекъснато рисувани и изтривани от великия божествен художник, създавани всеки миг отново, заедно с неговото раждане.“ След като бе повярвал в това, би трябвало спокойно да наблюдава несгодите на живота. Но понякога тези сенки имаха такива действителни, безкрайни страдания! Такива истински трагедии изживяваше тази човешка тълпа! Картината на парахода наруши вътрешното му равновесие. Трябваше отново да се мисли, отново да се постига предишното спокойствие и вяра, която не задава въпроси.

Пианистът беше дошъл да говори за нещо много човешко и всекидневно.

— Вчера видях Ракъм — започна той и разказа всичко, което чу от джуджето за Рабиа, само че малко преувеличи нещата. Вперил очи в огъня на мангала, Перегрини очакваше отговора на стареца. Но старецът не каза нищо.

— Разказвам всичко това, защото, доколкото си спомням, хората, особено жените, когато са тъжни, имат нужда от духовници. Например майка ми… Тя не излизаше от тихите кътчета на църквите. И май че всяка седмица измисляше по някакъв грях.

Гласът му се опита да прозвучи иронично, но не успя. Споменът предизвика болка: безкрайна процесия от опечалени жени… В началото й крачеше майка му, а в края — Рабиа. Останалите бяха смътни, неясни. Само майка му и Рабиа бяха живи.

— Защо не отговарящ, приятелю? — Извика той нетърпеливо, едва ли не свадливо.

— Мислех. Ти си християнин и разсъждаваш като европеец. У нас не съществува някаква отделна класа на духовниците. Между бога и хората не са необходими посредници. Само по собствено желание човек може да се довери на бога и да намери спокойствие и утешение.

— Тази е теоретичната страна на въпроса. А да не би във вас духовниците да нямат влияние? Я погледни текетата. Според мен най-глупавата страна на религиите и особено на католицизма привлича хората най-силно. Например опрощаването на греховете. Сигурен съм, че ако съм извършил някакъв грях, нито свещеникът, нито папата могат да ми помогнат пред бога. Но аз изпитвам желание да споделя с някого онова, което ме безпокои. И то да го споделя с по-силен от мен. Например с теб. Може би затова, защото приличаш донякъде на нашия семеен духовник. Както и да е, но в този момент аз искам да ти кажа нещо…

Между раздалечените вежди на Вехби деде се появи бръчка, устните му се присвиха. На Перегрини се стори, че старецът ще протегне ръка и ще затвори уста му, за да не му даде възможност да признае онова, което искаше да каже. Побърза да продължи, първо, защото изпитваше необходимост да сподели, и второ, защото му беше интересно да види впечатлението, което ще направят думите му на стареца.

— Например за странното чувство което изпитвам понякога към Рабиа ханъм. През ума ми минава смешната мисъл, че съм се влюбил. После пък ми се струва, че самата мисъл за това е вече извършен грях. Колко пъти съм искал да ти го кажа…

Замълча. Погледна стареца в лицето. Бръчката между веждите бе изчезнала, устните му бяха спокойно отпуснати. В погледа му имаше съвсем лека ирония.

— Не си прав ако мислиш, че вършиш грях. Любовта никога не може да бъде грях. Тялото ни е виновно. Знам, че искаш да ми кажеш някои неща. Да, и любовта може да има неестествени прояви. Но и тя отминава. Това чувство зависи от самите нас. Виж акробатите какво ли не умеят да правят с телата си! По същия начин, чрез въздържание, човек може да стане господар и на духа си. Бъди сигурен, че идва ден, когато човек бива възнаграден за това въздържание. Той гледа на миналия огън на сърцето си така, както би наблюдавал вулкан от снежния връх на някоя планина.

— Ти някога обичал ли си?

— Не бих бил човек, ако не бях обичал. Винаги обичам, и то много силно…

— Изгарящ от желание да притежаваш?

— Това е твърде примитивно. Никой не може да принадлежи на никого. Дори вещите не ни принадлежат. Изобщо всяко нещо, което обичаме, е наше. То е в нашето сърце. До такава степен сме негови господари, че армиите на целия свят не могат да го откъснат от сърцето ни.

„Как ли бих могъл да обясня всички перипетии на човешката страст на човек с подобно схващане?“ — помисли си Перегрини, но замълча.

— Ти трябва да се ожениш, Перегрини. Не всеки може да живее сам. Ти си от хората, създадени да живеят семеен живот.

— Не бих искал отсега нататък в живота ми да има жени.

— Защо?

В душата на Перегрини отново оживяха спомените и сенките от миналите години. Първо, жените, които опозна на шестнайсет години, изцяло отдаден на тяхната сила и на първия зов на природата. Те бяха младите прислужници на майка му. После следваха богатите, истерични жени, които запълваха безделието си с млади, подрастващи момчета. Всичко това беше в Мадрид, в дните, когато бе седнал на трапезата на живота с апетита на здрав селянин и се бе отдал до насита на удоволствията. На двадесет и четири години той с отвращение се отвърна от претрупаната трапеза на любовта и пола. Докато си спомняше изминалите дни, Перегрини не забелязваше с какво любопитство го наблюдаваха очите на Вехби деде. Усети само, че в смирения глас, с който зададе въпроса си, имаше някакъв личен интерес:

— Познаваме се от шест години. Не знам нито кой си, нито какъв си. Разбрах само, че не принадлежиш на класата, която е принудена да работи, за да живее.

— Много си досетлив. Значи, ти ме считаш за някакъв безработен, разглезен, разпуснат благородник…

— Белезите на класата ви навсякъде са еднакви. Харесате ли нещо, на всяка цена трябва да го имате независимо от неговата цена. И ако нещо ме учудва, то е, защо и за какво ти, с твоя темперамент, си се затворил в манастир?

Започна с ироничен тон. Но сериозният интерес на Деде стопи иронията и Перегрини заразказва миналото си с детска искреност и простота.

Беше син на испански гранд, роден и израснал в Мадрид. Не познаваше баща си. Майка му го бе отгледала.

— Казват, че хората имали две същности, аз имам три…

— Хората имат не две-три, а стотици същности, Перегрини.

— Аз знам само три. Първата е разумът ми. — Перегрини се тупна по главата. — Ето го къде е. Той никога не сяда заедно с мен на трапезата на живота. Но винаги се намира над мен, наблюдава ме, критикува ме. Той е, който ме влачеше по университетите, по библиотеките, около всякакви огнища на знания. Той се подиграваше с моите материални влечения, съмняваше се във всичко и в нищо не вярваше. Казано с езика на духовенството, той е вечният дявол в душата ми. Втората е духът ми. Не знам в кое място на тялото ми се намира. Той не се прекланя пред студения деспотизъм на разума ми и е онази сила, която ме прави творец, кара ме да обичам музиката, красотата и да вярвам в нещо дори когато престанах да вярвам в бога. Третата е сърцето ми. — Перегрини се тупна по гърдите. — Много добре знам мястото му. То не признава нито разума, нито духа. Мярката на любовта няма никаква връзка нито с грозотата, нито с красотата. Мярката за добро и лошо няма никакво отношение към логиката и справедливостта. Безпричинно обича, безпричинно мрази, безпричинно прави добрини и върши лоши неща. Съвсем независима сила. То имаше един-единствен лекар — майка ми. — Перегрини погледна Вехби деде и се усмихна. — Би трябвало да я познавате. Стройна, висока жена. Главата й приличаше на старинна миниатюра. Всяко нейно движение бе неповторимо. Спомням си, че на главата си винаги носеше черно дантелено наметало. Непрекъснато ходеше по църкви и се молеше. Нейният свят бе църквата. За да я забравя, трябва да изтръгна сърцето си. Ако знаех, че това ще ми помогне, бих го сторил без минута колебание.

— Защо?

— Защото тя ме погуби с любовта и религията си. Тя не се прекланяше пред нищо извън религията и не разбираше онези, които се прекланяха. Ето например исках да замина за Милано, за да уча музика. След много възражения накрая се съгласи. И самата тя остави богатия ни дом в Мадрид и заедно с мен се настани в Милано. Там си създаде среда, много по-религиозна дори от Мадрид. Прие италианско поданство, понеже папата бил италианец. Ти никога не можеш да разбереш манталитета на една вярваща католичка, приятелю. Вашите жени са много по-уравновесени, много повече свързани с живота. Католическата църква обсеби, изтръгна всичко от майка ми. Блестящите й черни очи, волевата брадичка, изящните й черти, всичко в нея говореше за сила на характера. Но тя смяташе личността и волята за дяволски капан. Не умееше да цени обикновените неща. Положението, силата, славата и известността за нея бяха нищо. Уважението и силата, които тя желаеше за единствения си син, бяха извън нормалния свят. От момента на раждането си аз живеех в мрежата на тази воля и любов. Може би още в деня, на раждането ми тя беше решила да ме затвори в манастир. Но аз не бих казал, че напуснах света и отидох в манастир само под влияние на майка си. Бях сигурен, че на двайсет и четири години вече няма наслаждение, което да не съм вкусил. Исках да лиша тялото си от всичко, да водя аскетичен живот, да се посветя единствено на духа си. Ето затова затворих вратите към света и се оттеглих в манастир.

Дебелите му вежди пак се смръщиха. Перегрини отново изживяваше онези дни. Часове наред молитви на колене върху твърдите и студени камъни, звън на камбани, мирис на тамян, звуци на орган, дълбоки, силни, завладяващи. След това проповеди, безкраен пост, за да се сломи и най-слабото съпротивление на горещия му нрав.

— Значи, след господството на разума, след злоупотребата с тялото, разточителство на духа, така ли?

— Вярно. Но и духовното разточителство ми омръзна. Затворих вратата на манастира и върнах към живота. Ако майка ми беше обикновена жена, и аз бих се върнал към нормален живот. Би настъпила хармония, равновесие между трите противоположни сили на душата ми. Но не настъпи. Тя не ми прости. Сега пък тя е затворена в един манастир. Както и да е, ето вече петнайсет години аз съм в тази страна. Вярвай ми, за пръв път през живота си се чувствувам свободен. Нямам никакви задължения и никакви привързаности. Мисля както си искам, живея както намеря за добре. Сам изкарвам хляба си — работя. Станах съвсем друг човек. Приех друго име. Сега взех и местно поданство. Ако искам, ще живея чрез разума, ако искам чрез сърцето си или пък чрез духа си. Няма и сила, която да ме привърже към едно от тези неща. Да живее нашата нова свобода!

Гласът му изразяваше известна горчивина. Може би и новата му свобода не бе нищо друго освен нова ограда, която го отделяше от околната среда.

— Казваш, че дедите ти били испанци. А може би си от някое старо мюсюлманско семейство, покръстено след изгонването на мюсюлманите от Испания. Може би един ден ще се върнеш към същността си, ще станеш мюсюлманин!

— Може би си прав. Може би омразата ми към християнската църква е наследствена. Но отсега нататък нямам намерение да се подчиня на нито една религия…

Луната бе залязла, улиците бяха тъмни. Перегрини вървеше пипнешком край градинските огради. Изпитваше радостта на онези, които са политнали към пропаст, но внезапно са били спасени. Тази вечер той успя да разбере онова, което толкова време го измъчваше като кошмарен сън. Сърцето му бе готово да се отдаде на една съвсем нова жена. Както бе отдадено на майка му, а може би и по-силно. Майка му го бе затворила между тесните стени на манастира. А това мъничко момиче, това дете, което до вчера не можеше да достига горния край на пианото, искаше да го изпрати на заточение в Синекли бакал, да го откъсне от свободния живот, да го превърне в подчинен на хиляди условности дребен буржоа!

Перегрини се спъна, залитна, поиска да се хване за стената и одраска ръката си. Спомни си един друг ден, една друга улица. Тогава лежеше на земята и бе заслепен от златистосинята ивица светлина между стрехите. Беше летен ден. Стотици черни мухи се стрелкаха в тази светла ивица. Още чуваше тяхното бръмчене. Той тупна с ръка по гърдите си:

— Няма да вървя по твоя път, безсмислена, безхарактерна, сляпа сила! — каза си той.