Халиде Едип
Синекли бакал (33)

VII

Бехире ханъм и Ариф още не бяха станали от сън. Рабиа стана рано и слезе в салона, готова за излизане. Икбал ханъм хвърляше трохи червените рибки и им говореше с разваления си турски. Щом видя Рабиа, веднага надяна сериозната си маска. Сбръчканите й ръце се скръстиха на гърдите.

— Добро утро, фем.

До прозореца бе сложена закуска за двама души. Седнаха една срещу друга и изпиха кафето с мляко. Жената непрекъснато говореше за впечатлението от вчерашния мевлют на Рабиа. Но на нея вчерашният ден се струваше твърде далечен. Усмихваше се и се правеше, че слуша, но вече бе при Канария и нейния дворец. Когато Икбал ханъм й съобщи, че зад завесата са били Вехби деде и шамбеланът и са я изслушали от край до край, тя се превърна цялата в слух. Интересуваше я преди всичко мнението на Вехби деде. Снощи изпълнението й беше доста различно от традиционното. И самата тя се учудваше на дързостта си. Щеше да се успокои едва когато чуе мнението на Вехби деде. Но Икбал ханъм не каза нищо такова. Всички били доволни, развълнувани, а Вехби деде не казал нищо. Между впрочем и той беше поканен на обед у Нежат ефенди. Следователно там можеше да научи мнението му.

На пристанището пристигна каляска, теглена от два коня. Спря пред вилата. Тъмночервените коне развяваха гриви и опашки, удряха с копита от нетърпение. Каляската беше изпратена от Канария за Рабиа.

Икбал ханъм я изпрати до каляската и мушна в ръката й един плик. Рабиа го отвори в колата. В него имаше десет лири. Зарадва се не толкова на парите, колкото на онова, което те означаваха. Вярно е, че с тези пари можеше да се купи много нещо за Тефик. Но нали Ракъм й каза, че най-високата такса за мевлют е пет лири? Изведнъж в нея се пробуди оная гордост, която бе изпитала в детството си, когато за пръв път се прослави като хафъз. Колко странен бе животът! Доста приличаше на сокаците на квартал Синекли бакал. Рабиа се усмихна при това сравнение. Завиваш единия ъгъл — тясна, тъмна уличка, излезеш иззад отсрещния ъгъл — просторна, широка улица.

Гората на Нежат ефенди бе съседна на гората на Сатвет бей. Но понеже вилата беше на върха на хълма, обградена от дървета, трябваше да се изкачват по дълъг стръмен и лъкатушен път. Конете се изпотиха, но стигнаха до върха на един дъх. Посрещнаха я двама прислужници. На вратата я предадоха на две жени. С черното си йелдирме, с бялата кърпа на глава и с двете наконтени жени отстрани Рабиа изглеждаше твърде чужда на околната обстановка. Тя гледаше образа си в огледалата и ако не я беше срам, щеше да се изплези на собственото си отражение.

Въведоха я в една стая, за да се съблече. Обясниха й, че в двореца не е прието да се седи с кърпа на глава. Тя се опита да спомене нещо за ефенди, но жените се изсмяха. Откакто свят светува никой нямал обичай да се крие от владетелите и техните близки. Рабиа предаде кърпата и йелдирмето си. Едно момиче донесе сребърно огледало. Нито косъмче от сресаната й на път коса и плътно обгръщащите главата й плитки не бе помръднало. Но високото момиче в огледалото, облечено във вълнена рокля и тегелирана хърка, й се стори още по-странно от другото, облечено в черно йелдирме. Когато влезе при Канария, Рабиа забрави и себе си, и външния си вид.

Отначало не можа да я възприеме сред нейния разкошен декор, но това не продължи дълго. Канария веднага доведе момичетата, на които Рабиа щеше да дава уроци, и й ги представи. Едното бе от Абисиния. Имаше много хубав глас и щеше да учи само пеене. Канария каза, че се казва Гюлбеяз^[1] и Рабиа не можа да сдържи усмивката си. Другите две руси, дребни черкезки се казваха Невгидже и Махпейкер. Те щяха да се учат да свирят на уд и кеменче. Тези момичета щяха да съставят оркестъра а ла турка, който Рабиа се нае да подготви в двореца на Канария. Щеше да идва всеки понеделник, да остава до сряда сутринта. През деня щеше да преподава урока си, а вечерите да прекарва с Канария и нейния мъж.

— Хайде, вървете и започвайте. След урока доведете учителката си тук, при мен. Рабиа, не се увличай много, ще имаме гости за обед.

Два часа Рабиа усилено се занимава с ученичките си в една стая в задната част на вилата, точно над градината. Беше време за обед, когато се върна при Канария. Отидоха заедно в трапезарията.

— Ефенди и гостите му още не са дошли.

Те отидоха до стъклената врата на един балкон и оттам наблюдаваха отсрещните хълмове, бреговете и водите на Босфора. Зад тях се дочуха стъпки. Обърнаха се. Приближаваше Нежат ефенди, а от двете му страни вървяха Вехби деде и Перегрини.

— Господи, прости греха ми! — извика Рабиа. — Косите ми са съвсем открити! От Вехби деде не се крия, защото е дервиш. От принцовете никой не се криел, но другият! Отгоре на всичко е и неверник!

Изведнъж бе обзета от страх пред греха. Канария също бе с непокрита глава, но и това не можеше да я успокои. Добре, че в детството си бе възпитавана от такъв строг възпитател като имама и бе свикнала да се владее. Иначе веднага би изхвръкнала от стаята. Тя направи темане до земята пред Нежат ефенди и се опита да целуне ръката на Вехби деде. Както винаги той не подаде ръка, а отправи своя изящен мевлевийски поздрав. Перегрини й подаде ръка и Рабиа се ръкува. Пръстите й бяха ледени, погледът й го избягваше.

Перегрини живееше вече петнадесет години в Истанбул и въпреки това не би могъл дори да се досети за страха на Рабиа пред мисълта за греха, който извършва. Той знаеше, че да седиш с непокрита глава пред чужд мъж, се счита за грях. Но с Рабиа се познаваха от толкова години. Вярно е, че настъпи момент и момичето започна да покрива главата си. Но колко пъти той бе виждал крайчеца на плитките й изпод покривалото. Перегрини само отбеляза, че новата прическа й стои много добре. „Също като златисти змии, омотани около, главата ти“ — искаше да й каже той, но забеляза, че Рабиа се е отвърнала от него и гледа Нежат ефенди. Да, той наистина заслужаваше да бъде гледан, но според Перегрини в неговата красота имаше нещо неестествено за мъж. Само един дегенерат може да бъде толкова безупречно, идеално красив. „Ако бях жена, не бих допуснал до себе си такъв мъж“ — повтаряше си Перегрини.

Перегрини беше почти прав: Нежат ефенди бе един от ония странни, изключително красиви личности, които създаваха от време на време изтощените падишахски родове. Тънките му вежди бяха изписани като на момиче. Тъмносините очи с дълги, тъмни, извити клепки също напомняха очите на малко момиченце. Малката уста, извитите устни, малките руси мустачки — всичко беше прекалено изящно. Носът му никак не приличаше на останалите членове от семейството — беше малък. Целият Нежат ефенди приличаше на някаква изписана картина. Рабиа бе седнала до него и той бе зает само с нея.

Красотата на Нежат ефенди, която изгаряше душите на жените с болно въображение и нерви, затворени между четирите стени на двореца, не направи никакво впечатление на Рабиа. Тя беше убедена, че нито жените, нито мъжете от падишахския двор приличаха на обикновените хора. И въпреки това й беше симпатичен със своята прекалена стеснителност и огромните усилия, които полагаше, за да не заеква. А може би беше и трогната от прекаленото му внимание. Във всеки случай нито красотата, нито полът играеха някаква роля във взаимния им интерес и разговорите им. Никой не можеше да си представи какво огромно любопитство изпитваше този стеснителен младеж към хората извън двореца. Рабиа не принадлежеше дори и към ония, които понякога, макар и с някакво поръчение или поради общественото си положение, все пак имаха достъп до двореца. Това още повече привличаше Нежат ефенди към нея. Ако не се стесняваше, би погалил с ръка вълнената й тегелирана хърка, толкова различно бе дори и облеклото й от това на наконтените жени в двореца. „Внучка на махленски имамин, дъщеря на карагьозчия, а и тя самата живее в една от ония малки къщички, в които ние никога няма да имаме щастието да влезем“ — казваше си той и се обръщаше към Рабиа:

— Ханъм каза, че вашата улица се наричала Синекли бакал. Какво симпатично име! — й после се засмиваше с онзи малко изкуствен смях на пресекулки, с който се смееха в дворците.

Перегрини седеше срещу тях. Нито веднъж, откакто бяха седнали да обядват, не бе успял да привлече вниманието на момичето. Беше толкова ядосан, че пренебрегна дори усилията на Вехби деде да го въвлече в разговора с Канария. Странният смях на Нежат ефенди го изпълни със задоволство. Как така досега не бе обърнал внимание на този глупав смях. Но по всичко изглежда, Рабиа не го забелязваше.

— Ако знаехте колко мухи има в улицата ни през лятото, нито името, нито самата тя би ви се сторила толкова симпатична. Минавали ли сте някога по нашата улица, ефендим?

— Не. Но винаги съм изпитвал голям интерес и към къщите по тия затънтени улички, и към хората в тях.

— Не са кой знае колко интересни. Особено улицата е и мръсна, и шумна. Край чешмата винаги има по някой скандал, децата от сутрин до вечер се търкалят в калта…

— Изключително, изключително!

За него Рабиа беше пътешественичка, току-що върнала се от някаква съвсем непозната страна. Каквото и да кажеше тя, той се смееше със своя нервен и изкуствен смях. Тя дори малко се засегна. Какво толкова смешно имаше в Синекли бакал. Нагласил се във вилата си и като че слуша някакъв интересен роман, а му разказват за нещастниците, които от сутрин до вечер се трепят за парче сух хляб. Гледай го ти него! Бръчката между веждите й отново взе да се очертава. Реши нарочно да преувеличава:

— Ако знаехте колко са бедни някои обитатели на нашата улица, не би ви се струвало толкова удивително, ефендим. Например кърпачът Фехми ефенди. Работи по дванайсет часа. Слага два чифта очила един върху друг. Понякога и нощем не излиза от дюкяна. Има четири дъщери и една жена. Всичките живеят в стая и половина. Не всеки ден могат да се нахранят както трябва. Има дни, в които ядат и сух хляб.

— Ах, горките, ах, нещастните!

Очите на ефенди се напълниха със сълзи. Самият той беше доволен от мъката си, която предизвика сълзите му. Всичко това бе твърде оригинално за него — да нямаш какво да ядеш освен сух хляб, да спиш с цялото си семейство в стая и половина. В двореца мъката и нещастията бяха все от един род: ревност, интриги, амбиция и любовни истории, от който вече му се повръщаше.

Рабиа смени темата. Започна да разказва за Сабит бейабей.

— Удивително, възхитително!

След малко и той се наведе към Рабиа и взе да разказва:

— Чичо ми Раиф ефенди умира за пожарникарите. Дори си направи една специална пожарна. От време на време той и синовете му се преобличат като пожарникари. Той става главен пожарникар, застава начело. Жените отвътре дават знак за пожар. Синовете му нарамват помпата и започват да тичат из градината на двореца.

Нежат ефенди отново се смееше. Но Рабиа не се засмя, дори се намръщи. Що за тъжен, нещастен живот! Бащата на Нежат ефенди играел на капитан, чичо му на пожарникар… Толкова унил ли бе животът зад стените на двореца? Нима всички там си играят на истински живот?

— Как говори Сабит бейабей?

— Не бих могла да говоря като него във ваше присъствие, ефендим…

Ефенди не настоя. Рабиа си спомни най-цветистата от ругатните на Сабит бейабей и стисна устни, за да не се засмее. Ефенди приближи още малко стола си към нея. Те изглеждаха едва ли не като деца, които си шепнат нещо тайно:

— В Чамлъджа, близо до нашата вила, имаше един бакалски магазин. Аз бях много малък. Когато минавахме с колата, чирачето със синя престилка изскачаше и се затичваше подир нас. Ако знаехте, как ми се искаше да поиграя с онова момче. Нощем го сънувам…

Едва сега момичето го възприе като човек, който също като нея е имал несбъднати желания и е бил лишен от много неща. Той сниши глас, личеше, че не иска никой да го чуе:

— Като дете никога не съм играл. Не ми даваха да играя. Около мен се въртяха само възрастни хора. От сутрин до вечер пълнеха главата ми с разни безполезни неща. Почти всички бяха по-скоро манекени, отколкото хора. Каква полза имам сега от всичко това?

— И аз като малка никак не съм играла — каза на ухото му Рабиа. — И на мен не ми позволяваха да играя. Аз дори не умеех да се смея, преди баща ми да се върне от заточение…

— Ваше сиятелство, ще разрешите ли момичетата да приберат чиниите?

Яденето пред тях отдавна бе свършило. Момичетата, които стояха зад гърба им със сребърни сахани в ръка, не смееха да приберат чиниите, за да не обезпокоят господаря. Гласът на Канария му напомни, че гостите чакат. Нежат ефенди се засрами:

— Ра… ра, разбира се — заекна той.

„Колко още може да ни държи на масата тоя смахнат принц?“ — възмущаваше се вътрешно Перегрини.

— Снощи хубавият глас на Рабиа накара две жени да припаднат — говореше Канария на Вехби деде. — Тя даде чудесно изпълнение, нали? Вие сигурно сте я слушали заедно със Сатвет бей?

Сърцето на Рабиа се разтупка. Наведе се и загледа Вехби деде. Той се усмихна едва ли не иронично:

— Не беше лошо. Но беше твърде различно от традиционното изпълнение.

— В снощното й изпълнение аз почувствувах силното влияние на нашия шер метр…

Канария погледна Перегрини. Той запляска с ръце:

— Браво, Рабиа ханъм! Колко съжалявам, че не бях там да ви чуя!

— Не бихте могли и да бъдете, защото не сте мюсюлманин.

— Да, но и мисис Хопкинс не е мюсюлманка — намеси се Канария. — Все пак дойде и изслуша всичко докрай…

— Обаче тя е набожна. — Рабиа се обърна към Перегрини: — А вие сте безбожник, нали? Ако отидете на мевлют, сигурно после ще се подигравате…

Вехби деде не очакваше такава нетактичност от страна на Рабиа. Особено към Перегрини тя винаги се отнасяше с дълбоко уважение.

— Не си права — каза й той почти сопнато. — Ти не си срещала човек, който да уважава вярата и традициите повече от Перегрини. Изглежда, си забравила как обикаляше от джамия на джамия, за да те слуша.

Рабиа се изчерви, но не съжаляваше. Тя изпитваше непреодолимо желание да причини болка, да ядоса Перегрини.

А самият Перегрини, който би трябвало най-много да се обиди, изглеждаше почти доволен. След като в продължение на час се държа безразлично, в продължение на час се интересуваше изключително от Нежат ефенди, най-после Рабиа му обърна внимание. Това го зарадва.

Обедът привърши, Нежат ефенди се обърна към жена си:

— В кои дни ще идва хафъз ханъм?

— От понеделник до сряда ще бъде у нас. Обикновено понеделник вечер идват и Вехби деде с мосю Перегрини. Вие закъснявате. Днес трябваше да свирите пред негово величество…

Мъжете се оттеглиха. Когато останаха сами, Канария сложи ръце на рамото на момичето и го погледна в очите с молба:

— Ще те помоля за нещо, Рабиа…

— Готова съм да направя всичко.

— Непременно трябва да отидеш в конака. Заради мен. Забрави миналите работи. Ако пашата пита за мен, кажи, че не съм го забравила и много съжалявам за историята с Хилми бей. Обещаваш ли ми.

— Ще гледам да отида през седмицата…

Ядът на Рабиа към Селим паша бе отстъпил на втори план. Тя бе толкова заета със себе си, че много лесно можеше да му прости.