Халиде Едип
Синекли бакал (34)

VIII

— Гледай ти! Гледай ти! — всички бръчки на Ракъм бяха разтегнати от усмивка, а раздалечените му очи още малко и щяха да изхвръкнат от орбитите си.

Рабиа описваше двореца на Нежат ефенди: млади момичета с шумящи копринени рокли се разхождаха по коридорите, накитите, втъкнати в русите им коси, застрашително висяха над едното им ухо; разказваше за абисинката Гюлбеяз с кристалния глас и стройно тяло като на медна статуетка и още какво ли не! Ракъм слушаше описанието на двореца така захласнато, както Нежат ефенди слушаше разказа на Рабиа за Синекли бакал. За ефенди народът бе неоткрит свят, светът на истинския живот. За Ракъм дворецът бе само приказка, една чудесна приказка.

Бяха в стаята на Рабиа. Батистените пердета бяха спуснати, а тримата седяха около мангал. Рабиа бе седнала на земята със скръстени крака, по нощница, с разпуснати плитки и грееше ръцете си на огъня. Разказваше, като въртеше глава, наляво и надясно, сякаш разправяше приказка на някое дете. В нейния разказ имаше нещо наследено и от Тефик — полукомично, полуфилософско, с маниер на медах. Дворецът изглеждаше ту разкошен, ту смешен, а понякога толкова нещастен и безжизнен…

Навън задуха северният вятър. Напорите му ставаха все по-чести и по-продължителни. Ситни камъчетата удряха като градушка по вратата на кухнята. Пенбе пушеше цигарата си. Нея никак не я интересуваше приказката за двореца. Въодушевлението на Ракъм й се струваше наивно. Тя изучаваше лицето на Рабиа. Страните й бяха поруменели като макове, златните и зелени отблясъци в очите й, сякаш отразяваха лъчите на слънцето. Цялата тази душевна треска известяваше за някаква опасност. В двореца се беше случило нещо. А тя, никаквицата, седнала да им разправя разни приказки от хиляда и една нощ, за да не я усетят.

Зад тия розови устни, рисуващи безспир и без умора картини, които караха Ракъм да примира от удивление, се криеше съвсем друга Рабиа. Тази Рабиа се преборваше с един нисък дявол на средна възраст, с остра брадичка и набръчкано лице. Както на времето Хазрети Али се бе преборил с драконите и ги бе победил до един, така и Рабиа щеше да се бори с този единствен дявол в живота си.

Религията и традициите представляваха нейният боздуган и щит. Те бяха най-могъщите й оръжия срещу дявола. Иначе ще се откаже от себе си. Как добре го беше наредила предишната вечер. Показа му, че е неверник. Нека нейният дявол знае, че помежду им има непреодолима пропаст. Пропастта на религията и традициите.

 

 

Перегрини обикаляше из стаята си като затворен в клетка тигър. Представяше си двореца, виждаше как Нежат ефенди лукаво се подсмихва и доближава стола си до момичето, навежда се и главите им едва не се допират. Шепне нещо на ухото й. Зелените точици на златистите очи приличат на малки пламъчета. Те просто подпалват сърцето на Перегрини.

Неочаквано сърцето му се изпълни с нежност и съчувствие, така, както благодатният дъжд се излива върху напуканата от суша жадна земя. Обзе го смирение и покой. Не те ли е срам, Перегрини? Ако бе се оженил на времето, сега щеше да имаш дъщеря колкото Рабиа. Горкото дете! Не вършеше ли най-голямата несправедливост, като отнемаше правото на младостта у това момиче, прекарало детството и младостта си сред възрастни учители по музика, джуджета и стари паши.

 

 

— Нали ви казах, паша, Рабиа дойде днес. Утре ще изпратя Шюкрие ханъм да купи кораловите обеци и червената тафта на Пенбе.

Пашата не отговаряше. Мислеше. Рабиа е идвала през деня, значи, е издебнала времето, когато го няма в къщи. Момичето все още му се сърди. Толкова млада и такава неугасваща, дълбока вражда. Вратата се отвори и в стаята влезе Билял.

— Какво ново, сине?

— Добър ден, ефендим. Дойдох да проверя дали мама не желае нещо?

Беше ясно, че Билял постепенно заемаше мястото в сърцето на Сабиха ханъм, останало празно след заминаването на Хилми. Момъкът целуна ръката й, а старата жена го целуна по страните. Пъхна ръка зад яката и провери гърба му:

— Гърбът ти е влажен, Билял. Трябва веднага да се преоблечеш. Ще накарам преди лягане да ти сварят липов чай.

Това дребно събитие събуди у пашата един стар, горчив спомен. Спомен, който вече дълги години го измъчваше и не го оставяше в покой. Извърна глава. Опита се да отвлече вниманието на Сабиха ханъм:

— Защо не задържахте Рабиа за вечеря, ханъм?

— Предложих й. В понеделник ходела да преподава у Нежат ефенди. Какво ще кажеш, паша, нашата Канария станала жена на принц!

— Защо да не стане? Беше много хубаво момиче.

— Да, да, но беше и много студена. Като мрамор. Безсолно, безвкусно младо момиче. Както и да е, все пак помни доброто, изпратила ни поздрави. Рабиа предложи да я поканим на сватбата на Билял. Защо се ядосваш, момко Билял?

Понеделник вечерта Нежат ефенди отново се опита сам да забавлява Рабиа. И на вечерята, и след това. Всички приемаха вниманието и приятелството му към Рабиа за напълно естествено. Само у Перегрини то предизвика истинска криза. Това не убягна от погледа Вехби деде. „За Перегрини ще бъде добре малко да попътешествува. Вече стигна дотам, че не може да се владее. Личи, че страда. Рабиа не бива да го почувствува. Не е необходимо отново да преживява бури“ — разсъждаваше той. Перегрини му се стори твърде неопитен, като дете. Защо и той не може да обича като Вехби даде? Странно бе, че човек на неговото равнище можеше да бъде толкова примитивен… Колко примитивно бе любовта да се възприема като притежаване на любимото същество! Нима влюбеният е робовладелец? В тоя живот имаше достатъчно богатства, красота и любов за всички, всеки имаше право на тях.

Канария и Вехби деде взеха столовете си и се присъединиха към Рабиа и Нежат ефенди. Седяха срещу камината. Направиха място и на Перегрини. Той бе застанал до прозореца, гърбом към тях, и гледаше навън. Ефенди се обърна специално към него:

— Не бихте ли дошли и вие при нас, шер метр?

— Простете ми, аз ще отида вътре да посвиря на пианото…

Излезе и отиде в страничната стая. Руменината по бузите на Рабиа се засили, но държането й бе естествено. Гласът и погледът й бяха сдържани, разговаряше с предишната естественост.

Перегрини не бе поискал да седне при тях. Бе предпочел пианото пред техния разговор. Нека. Какво я засягаше нея? Такива уважавани хора като Вехби деде, разни принцове и ханъми я гледаха право в очите. Кой друг на нейните години бе успял да завоюва подобно уважение? Къде другаде имаше подобно момиче? Да се роди в затънтена уличка като Синекли бакал и после да стане толкова известна?

В страничната стая ръцете на пианиста нападаха клавишите с настървението на щурмуващ боен отряд. Какъв шум, трясък! Не, никак не беше така. Всеки звук беше едно чудо, всяка мелодия — събитие. Приличаше на буря, на воя на преминаващ ураган, който връхлита върху водите на тесен пролив, разбърква ги и отминава.

Самочувствието на Рабиа отиде по дяволите. Загадъчната, величествена музика на маестрото й отне вниманието на околните и го отвлече вътре, в страничната стая. Всички, заедно с тях и тя, бяха забравили себе си и слушаха Перегрини. Между бурята от звуци слухът на Рабиа долови един нежен, приятен мотив. Този човек умееше да събере всички дяволи и духове на земята, да ги пусне на свобода и да ги кара да ликуват. И сред всичко това съумяваше да вмъкне една мъничка мелодия, която напомняше песента на самотен славей сред тиха гора.

Пианото млъкна. Когато започна отново и четиримата се спогледаха. Перегрини свиреше с един пръст свързани, бавни, удължени полутонове. Една позната за всички мелодия, която слушаха почти всеки ден. Бесмилето, с което Рабиа започваше да чете корана. Винаги започваше с тази мелодия и след това продължаваше нататък. Рабиа не забеляза как тялото й започна да се движи назад, после наляво и надясно и устните й се размърдаха.

Перегрини се върна в салона и четиримата му зааплодираха.

— Въ-въ-възхитително! — започна да заеква Нежат ефенди от вълнение.

Канария сложи ръка на рамото на Рабиа:

— Рабиа, защо не изпееш началото на оня мевлют? Нито Нежат ефенди, нито Перегрини са те слушали…

Тя поклати глава и се засмя така, че носът й отново се набръчка.

— Не, не! Тази вечер не мога да изпълнявам такива работи. Но ако ми донесете теф, мога да ви изпея друга някоя песен.

Нежат ефенди изтича сам и донесе сам един теф. Рабиа стана от стола и седна върху килима в средата на салона. Държеше тефа малко над главата си. Пръстите й започнаха да чукат по опънатата кожа и да изтръгват дълбоки звуци, а звънчетата тихичко дрънчаха. След малко и тефът, и звънчетата, и гласът на момичето подхванаха песента „Емениите ми са бродирани“. Рабиа пееше малко в стила на Пенбе. Главата, тялото, ръцете й — всичко у нея беше в такт с музиката и несъзнателно играеше. Очите й излъчваха радост и веселие. Но там, където мелодията затихваше, гласът й ставаше леко пресипнал и това особено разтърсваше душата. Най-после в този кристален, молитвен глас се бе промъкнала и земна страст.

— „Алени емении, лилави емении, водете ме, емении, от градини на градини“ — пееше тя.

Перегрини скочи от стола. Извади от джоба си бяла кърпа, отиде и я заразмахва пред нея.

„Нещо става между тези двамата, дано аллах помогне и бъде добро“ — каза си Канария. Изрисуваната уста на Нежат ефенди се усмихваше: „Момичетата от Синекли бакал винаги пеят така“ — повтаряше той. А разумът на Перегрини се надсмиваше: „Къде отиваш? Не виждаш ли, че знамето, което развява, не е за примирие? Флагът на примирието не може да бъде червен и лилав. Какво си заразвявал кърпа като махленски ерген?“ — „Боже, прости ми!“ — примираше на пода грешното сърце на Рабиа. Вехби деде бе развълнуван: „Най-после Ева срещна змията в райската градина…“ — шепнеше той.

Но безбройните ръце на сърцето на Рабиа се бяха разтворили, за да прегърнат един-единствен човек.

 

 

В следващия понеделник вечерта Перегрини не дойде в двореца. Рабиа не попита защо го няма. Въобразяваше си, че просто не благоволява да попита, но по-скоро не се осмели да го направи. Нежат ефенди започна сериозно да я отегчава. Кога щеше да престане да се смее със своя нервен изкуствен смях? Вечерта беше безкрайна, минутите сякаш бяха спрели. Тя пак говореше и се смееше, но беше бледна, под очите си имаше сини кръгове. Погледът й беше безжизнен. Няколко пъти затвори очи, сякаш светлината я заслепяваше.

— Главата ли те боли, Рабиа? — разтревожено попита Канария.

— Не, не. Тази седмица гласът ми се измори, боли ме гърлото. — Тя се хвана за гърлото.

Нежат ефенди се изправи:

— Тази вечер пък аз ще посвиря на пианото. Вие не говорете, починете си малко.

Канария и мъжът й влязоха вътре. Вехби деде заговори, без да откъсва поглед от килима:

— Майката на Перегрини е починала. Оня ден получил телеграма. Замина да оправи работите си. Изглежда, че получава доста голямо наследство. Не знам дали ще приеме истинското си име. Мисля, че няма да може да се върне по-рано от един-два месеца.

Така Вехби деде съвсем непринудено й съобщи причината за отсъствието на Перегрини.

— Може би никога няма да се върне…

Гласът й беше горчив, очите й се опитваха да проникнат в душата му и да прочетат мислите му. Но дервишът не отговори. Стана, отиде до прозореца. Канария се върна в салона и Вехби деде отиде при нея. През цялото време, докато Нежат ефенди свиреше, те тихо разговаряха помежду си.

Рабиа не мръдна от мястото си. Облегна глава на облегалката на креслото, затвори очи. В изпълнението на Нежат ефенди липсваха страстта и огънят на Перегрини. Всъщност може би неговото изпълнение беше по-истинско, музиката му — по-висша. Тя се обръщаше не към сърцето и чувствата, а към разума. Едно сладостно и постоянно умствено просветление, освобождаващо човешката същност от всички нейни окови и предразсъдъци. Рабиа смътно усещаше всички, тези неща.

— Досега не съм срещала човек, който да обича немската музика като Нежат ефенди — говореше Канария на Вехби деде. — Аз не разбирам нищо. Не знам дори Бах ли е това или Бетховен…

— Не знам. И аз не разбирам тази музика, която се обръща изключително към разума. А всъщност много обичам европейската музика. Особено когато я изпълнява Перегрини. Искате ли да ви обясня как възприемам това, което свири ефенди. Като паметник на звука, създаден от някой гениален архитект. Само един математически гений може да създаде подобно произведение.

— Какво ще кажете, как ли изглежда този паметник отвътре.

Вехби ефенди помисли и когато отговаряше, той сякаш не разказваше за паметника на звука, а сравняваше жилищата на обикновените хора от Запада и Изтока.

— Вероятно вътре всичко е съобразено с логиката и разума. Всяка частица е изградена с определена цел. В него сигурно липсват нашите ъгълчета, кътчета. Кътчета, направени без всякаква цел. Но затова пък колко топли и уютни са те!

Канария тихичко се засмя.

— Отегчих ли ви? — Нежат ефенди се бе върнал в салона.

Рабиа му благодари от все сърце. Тя наистина имаше отпочинал вид и бе придобила предишното си спокойствие.

— Тъкмо обяснявах на ханъмефенди, че нищо не разбирам от немската музика, която вие изпълнявахте — каза Вехби деде.

— Ние не можем да разбираме добре сериозната музика.

Тази тема бе в компетенцията на Нежат ефенди и за това той говореше, без да заеква.

— Но не логичността, разумът ни отделя от западната музика. Защото тя не е само умствена. Истинската разлика е в темпото и хармонията.

— В западната музика няма мелодия…

— Така ви се струва — намеси се Канария. — Според мен най-голямото, а може би и единственото постижение на културата им е именно загадъчната хармония, която създават обединявайки в едно различните мелодии. Нашите непрекъснато повтарящи се самостоятелни мелодии навяват самота. Изпълнителят на източни песни ми се струва като човек, затворен в затвора на собствената си душа.

Когато се прибираше в стаята си, Нежат ефенди си спомни един стих от „Макбет“, който се отнасяше за живота въобще и който професор Хопкинс обичаше да повтаря:

Приказка, непрекъснато повтаряна от безумец…