Айзък Азимов
Фондация и Империя (17)

16. Съвещанието

Двадесет и седемте Независими търговски светове, обединени единствено от своето недоверие към планетата-майка Фондация, се съгласиха да проведат едно общо събрание. Всеки беше изпълнен с гордост, израсла от тяхната нищожност, калена в изолацията им и вгорчена от вечните опасности. Ето защо предварителните преговори, организирани, за да се преодолеят незначителните разногласия, бяха способни да обезсърчат и най-упоритите.

Не беше достатъчно да се уточнят предварително такива детайли, като методите за гласуване или начина на представяне — по един представител от планета или според броя на населението й. Това бяха въпроси с политическа важност. Не бе достатъчно да се определят и приоритетните места на представителите на масата както по времето на преговорите, така и при официалната вечеря — това пък се оказа въпрос със социална важност. Същото се отнасяше и до мястото на срещата — поне докато вземаха връх провинциалните комплекси. В крайна сметка, кривите пътища на дипломацията я изведоха до планетата Радол, която някои коментатори предлагаха още в началото, изтъквайки като преимущество централното й местоположение.

Радол беше малка планета и, може би, с най-слабия военен потенциал от всичките двадесет и седем. Това, между другото, се оказа друг фактор в логическата обосновка на избора.

Тя бе „лентова“ планета, с която Галактиката се гордееше, но на която не достигаше разнообразие. С други думи, това беше свят, разделен на две половини от еднообразни по своята крайност горещина и студ, а подходяща за обитаване област оставаше само тясната ивица на полуздрача. Такъв свят с неизменни условия изглеждаше непривлекателен за онзи, който не го е посещавал, но и тук можеха да се открият стратегически удобни места — Радол Сити беше построен на едно такова място.

Градът се намираше на склона на предпланините, които се простираха по протежение на ръба на студеното полукълбо и задържаха страховития лед оттатък. Топлият, сух въздух от слънчевата половина се разстилаше наоколо и изпаряваше вода иззад планините. А между двете стихии Радол Сити се бе превърнал в безкрайна градина, която плуваше във вечното утро на вечния юни.

Всяка къща, сгушена в цветната си градинка, беше открита за безобидните стихии. И всяка градина имаше чудесна почва, върху която разкошните растения създаваха фантастични форми-образци, които по-късно щяха да бъдат използвани в търговията с други планети — Радол беше по-скоро свят-производител, отколкото обичаен търговски свят.

Така че Радол Сити бе малко пристанище на уют и лукс, нищожно късче от Едем на една ужасна планета — и това също се оказа една от причините той да бъде предпочитан като място на срещата.

Пристигнаха толкова много чужденци от всеки един от двадесет и шестте други търговски свята — делегати и съпругите им, секретари, репортери, кораби с екипажите им — така населението на Радол почти се удвои, а обезпечаването на планетата се напрегна до краен предел: хората се хранеха на воля, пиеха, колкото искаха, и изобщо не спяха.

Сред гуляйджиите все още се намираха някои, които не разбираха, че цялата Галактика бавно изгаря в един вид тиха, сънна война. А тези, които разбираха това, се деляха на три вида.

Първият и най-многочисленият вид включваше хора, които знаеха малко и затова бяха доста самоуверени…

Като младия пилот, който носеше знака на Хейвън на своята униформена фуражка и който успяваше с очи, вперени в своята високо вдигната чаша с вино, да флиртува с бледо усмихващото се радолианско момиче срещу него.

— За да дойдем тук — отбеляза той, — минахме точно през зоната на военните действия. Пътувахме около една светлинна минута съвсем близо до Харлегор…

— Харлегор? — възкликна дългокракият местен жител, който играеше ролята на домакин на това специално сборище. — Това е мястото, където на Мулето са му изкарали червата миналата седмица, нали?

— От къде си чул, че на Мулето са му изкарали червата? — попита надменно пилотът.

— По фондацианското радио!

— Тъй ли? Е, Мулето е завзел Харлегор. Ние почти се врязахме в конвой от негови кораби и те идваха точно от там! Това май не прилича на вадене на черва, щом ти си оставаш на планетата, с която си воювал, а тоя, който уж вади черва, гледа да изчезне набързо!

Някой се намеси с висок, неясен глас:

— Не говори така! Фондацията винаги отстъпва, но за кратко. Ще видиш, само почакай и ще видиш! Старата добра Фондация знае кога да се върне. И тогава — бум! — дрезгавият глас замлъкна и бе последван от пресеклив смях.

— Във всеки случай… — каза пилотът от Хейвън след малка пауза, — както казах, видяхме кораби на Мулето и те изглеждаха доста добре, да не кажа отлично. И още нещо — приличаха на нови.

— Нови? — повтори туземецът замислено. — Сами ли са си ги построили? — той откъсна един лист от надвисналото над него клонче, помириса го и го задъвка. Наранената тъкан кървеше в зелено и изпускаше ментов аромат. Човекът продължаваше да говори:

— Опитваш се да ми кажеш, че става дума за кораби на Фондацията, доизкусурени самоделно? Продължавай!

— Видяхме ги, док! А знаеш, че аз мога да различа кораб от комета.

— Слушай, не се шегувай! — отвърна туземецът. — Войните не започват сами, а освен това нас не ни управляват глупаци. Те знаят какво правят.

Пияният реагира шумно:

— Ще видиш старата Фондация! Тя чака до последната минута, а после — бум! — и той се ухили с безсмислено зинала уста на момичето, което се преместваше по-далече от него.

Радолианинът не се бави дълго с отговора си.

— Например ти, стари човече, мислиш, че Мулето е този, който движи бързо нещата! Не-е… — той вдигна пръста си нагоре. — Чувал съм, а и аз мисля, вярвай ми, той е наш човек. Ние му плащаме и вероятно ние сме му построили корабите. Нека мислим реалистично — сигурно е, че ние сме го направили! Разбира се, той не може да победи Фондацията, но може да разколебае ония и когато го стори — ние ще нанесем своя удар.

— Това ли е всичко, за което можеш да говориш, Клив — за войната? Омръзна ми! — обади се и момичето.

В гласа на пилота от Хейвън се прокрадна галантност:

— Да сменим темата! Не трябва да отегчаваме момичетата.

Пияният взе да повтаря своя си припев и заблъска ритмично с чаша. Малките групички от по двама, които се бяха оформили, се разделиха с кикот, а няколко други подобни групи напуснаха солариума.

Разговорът стана по-общ, по-шарен и по-безсмислен…

Освен хората от тази категория, имаше и други, които знаеха повече и бяха по-малко самоуверени.

Например такива, като едноръкия Фрейн, който представляваше Хейвън като официален делегат и вследствие на това живееше чудесно и завързваше нови приятелства — когато можеше — с жени, а когато се налагаше — и с мъже.

Сега Фрейн се бе озовал на слънчевата площадка пред някаква къща на върха на хълма, която принадлежеше на един от новите му приятели, и се бе отпуснал за първи път от общо двата пъти по време на целия му престой на Радол. Новият приятел беше Иуо Лайън, сродна душа от Радол. Неговата къща беше изолирана от общата група къщи, съвсем сама в морето от цветен аромат и бръмчене на пчели. Слънчевата площадка представляваше затревена ивица, наклонена под ъгъл четиридесет и пет градуса, а на нея се беше изтегнал Фрейн и попиваше слънце.

— На Хейвън нямаме нищо такова! — не пропусна да отбележи той.

Иуо сънено отвърна:

— Да беше погледнал и откъм обратната страна на нещата… Само на двайсет мили от тука кислородът тече като вода.

— Зарежи тая работа…

— Факт!

— Е, ще ти кажа Иуо — преди, когато ръката ми още не беше смазана, аз обикалях наоколо и можеш да не вярваш, обаче се случи нещо… — историята която последва, бе прекалено дълга и Иуо не повярва, че е истина.

— Да, вече не е същото както в добрите стари времена — отрони той накрая през прозявката си.

— Ти си прав, макар и не съвсем… — Фрейн се въодушеви. — Разправях ти за моя син, нали? Той е един от старата школа, ако така повече ти харесва. И ще стане голям търговец. От начало до край копира стария си баща. От начало до край, само дето се ожени!

— Имаш предвид официална връзка с момиче?

— Точно така. Не му стига акъл в това отношение, не е като мен! Те ходиха на Калгън за медения си месец.

— Калгън, Калгън… Къде, в името на Галактиката, е това?

Фрейн се усмихна широко и отговори бавно, сякаш не бе схванал въпроса:

— Точно преди Мулето да обяви война на Фондацията.

— Значи тъй?

Фрейн кимна с глава и поясни дрезгаво:

— Всъщност, ще ти съобщя нещо, но не трябва да дрънкаш много-много! Моето момче беше изпратено със специална задача. Знаеш, че не обичам да се изпускам, и, разбира се, няма да ти кажа каква беше тя, но ако се вгледаш внимателно в сегашната ситуация, смятам, че можеш да си обясниш нещата. Във всеки случай, моето синче е човек тъкмо за тази работа. Не казвам как го направихме, но той беше на Калгън и тогава Мулето изстреля корабите си. Моят син, разбираш ли?!

Силно впечатлен, Иуо поверително се обърна.

— Това е добре. Знаеш ли, казват, че имаме петстотин кораба, готови да се присъединят към нашите по всяко време!

— Дори може би повече! Това е истинска стратегия и тя ми допада — Фрейн шумно и авторитетно се почеса по корема. — Но не забравяй, че Мулето също е умно момче. Това, което става на Харлегор, ме безпокои…

— Чух че е загубил десет кораба.

— Сигурно, но той има сто пъти повече и Фондацията е трябвало да бяга от там. Хубаво беше да видим тираните си победени, но не е на хубаво, че това става толкова бързо — той поклати глава.

— Въпросът, който си задавам, е следният — от къде е взел корабите си Мулето? Широко се разпространява слухът, че ние сме ги направили за него.

— Ние?! Търговците? Хейвън има най-голямата корабостроителница от всички независими светове, но не правим кораби за други, освен за себе си. Мислиш ли, че някой свят е построил флот за Мулето в своя завод, без да се посъветва с останалите? Това е… Това е смешно!

— Е, тогава от къде ги е взел?

Фрейн сви рамене.

— Сам си ги е направил, предполагам, но това също ме тревожи.

Фрейн погледна към слънцето и качи краката си на една полирана дървена табуретка. Полека-лека той заспа и тихият звук на дишането му се сля с бръмченето на насекомите.

Освен хора като пилота и Фрейн, имаше и една трета група, най-малобройната, в която се включваха тези, които знаеха доста и изобщо не бяха самоуверени.

Такива, като Ранду, например, който на петия ден от общотърговската конференция влезе в централната зала и откри двамината, които бе помолил да го чакат там. Петстотинте стола вътре бяха празни — така и щяха да си останат до края.

Още преди да седне, Ранду отбеляза:

— Ние тримата отговаряме за половината от военния потенциал на Независимите търговски светове.

— Да — съгласи се Мейнджин от Ис. — Моите колеги и аз вече обсъждахме този факт.

— Готов съм — продължи Ранду, — да говоря кратко и сериозно. Не искам да се занимавам с пазарлъци и хитруване. Нашето положение върви на зле.

— Като резултат от?… — подтикна го Оувъл Гри от Нимон.

— От развоя на събитията през последния час! Моля ви, да започнем от начало. Първо, положението ни не е резултат от нашите действия и едва ли е под наш контрол. Първоначалните ни взаимоотношения не бяха с Мулето, а с някои други — например с екс-военачалника на Калгън, когото Мулето разби в толкова неподходящо за нас време.

— Да, но Мулето е негов достоен заместник! — натърти Мейнджин. — Аз не съм придирчив в детайлите!

— Може и да станете, когато узнаете всички подробности! — Ранду се обърна напред и подпря ръце върху малката масичка с победоносен вид, след което продължи. — Преди месец изпратих моя племенник и неговата жена на Калгън.

— Вашият племенник? — извика учуден Оувъл Гри — Не знаех, че той е ваш племенник!

— С каква цел? — попита сухо Мейнджин. — Това ли? — и неговият палец начерта един кръг във въздуха.

— Не. Ако имате предвид войната на Мулето с Фондацията, не! Как бих могъл да се целя толкова високо? Тези млади хора не знаеха нищо, — нито за нашата организация, нито за целите ни. Беше им казано, че съм низш член на местната хейвънска патриотична организация и че задачите им на Калгън не са нищо друго, освен аматьорско разузнаване. Подбудите ми бяха, трябва да призная това, доста смътни. Интересуваше ме предимно Мулето. Той е странен феномен, но това вече е предъвквано, няма да се задълбочавам в тази посока. После, можеше да се получи интересен и поучителен експеримент — човек, който има опит с Фондацията и тамошните „подземни“ може да ни послужи в бъдеще. Това е…

Продълговатото лице на Оувъл се покри с вертикални линии, когато той показа едрите си зъби:

— Трябва да си бил изненадан от последиците, тъй като между търговските светове няма някой, който да не знае, че този твой племенник от името на Фондацията е отвлякъл един служител на Мулето и е снабдил самото Муле с casus belli^[1]. В името на Галактиката, Ранду, твоите дрънканици са много романтични! Трудно е да ти повярваме, че нямаш пръст тук. Това е изкусна работа!

Ранду поклати бялата си глава.

— Не съм го направил аз! Нито пък моят племенник, който сега е затворник във Фондацията и може да не доживее да види завършека на тази толкова изкусна работа. Току-що научих нещичко от него. Персоналната му капсула е била изнесена по някакъв начин от затвора, преминала е през зоната на военните действия, била е получена на Хейвън и препратена тук. Пътувала е цял месец.

— И?…

— Боя се, че се готвим за същата роля, която играеше предишния военачалник на Калгън. Мулето е мутант!

За момент настъпи такава гробна тишина, че още малко и щяха да се чуят ударите на сърцата им. Ранду лесно можеше да си представи какво ставаше с останалите след това негово съобщение.

Когато Мейнджин заговори, гласът му беше променен.

— Уверен ли сте?

— Само защото моят племенник го казва. Нали е бил на Калгън.

— Какъв мутант е Мулето? Има ги всякакви, както знаеш!

Ранду спря нарастващото нетърпение.

— Да, има всякакви видове мутанти, Мейнджин. Всякакви! Но Мулето е само един. Какъв вид мутант би могъл да започне като неизвестна личност, да събере армия, да установи, както казват, началната си база на астероид с диаметър пет мили, да завладее планета, после звездна система, по-нататък — регион, а след това да атакува Фондацията и да я разгроми при Харлегор? И всичко това за две-три години?!

Оувъл Гри сви рамене.

— Значи смятате, че той ще победи Фондацията?

— Не знам! А ако го направи?

— Съжалявам, но не мога да стигна толкова далеч. Не може да се победи Фондацията! Вижте, нямаме нови факти, от които да изходим, освен твърдението на… е, на неопитното момче. Нека отложим изводите за известно време. Въпреки всички победи на Мулето, досега не се безпокояхме и докато той не направи още нещо сериозно, аз не виждам причина да променяме стратегията си. Нали?

Ранду се намръщи, отчаян от заплетените им като паяжина аргументи, и се обърна едновременно и към двамата:

— Осъществили ли сме вече някаква връзка с Мулето?

— Не! — отвърнаха в един глас Мейнджин и Гри.

— Но е истина, че сме опитвали, нали? Че няма друга цел за нашата среща, освен да се доберем до него? Освен това е вярно, че „… твърде дълго тук се пиеше повече, отколкото се мислеше, и имаше повече флиртове, отколкото действия…“ — цитат от уводната статия на днешния „Радол Трибун“ — и всичко това, защото не можем да се докопаме до Мулето. Джентълмени, ние имаме приблизително хиляда кораба, които чакат да бъдат хвърлени в битката в подходящ момент, за да завземем Фондацията. Смятам, че трябва да променим целта си и да хвърлим тези хиляда кораба, както се хвърлят карти на масата. Сега. И то — срещу Мулето.

— Имаш предвид — на страната на тираничния Индбър и на кръвопийците от Фондацията? — попита жлъчно Мейнджин.

Ранду уморено вдигна ръце.

— Спестете ми прилагателните! Казах: срещу Мулето и на страната на Няма-значение-на-кого!

Оувъл Гри се надигна.

— Ранду, лично аз няма да предприема нищо сега. А ти ще го представиш пред пълния състав на съвета тази нощ, ако толкова много желаеш политическото си самоубийство!

Той излезе, без да каже нищо повече, и Мейнджин го последва мълчаливо, като оставиха Ранду да прекара един самотен час, потънал в своите нерешени проблеми.

На заседанието на целия съвет, проведено същата нощ, той не каза нищо.

Само че Оувъл Гри беше този, който се вмъкна в неговата стая на следващата сутрин — полуоблечен, небръснат, несресан.

Иззад още неразчистената след закуската маса Ранду погледна към него с такова нескрито удивление, че чак изтърва лулата, която в момента държеше.

Гласът на Гри беше мрачен и груб.

— Нимон е бил бомбардиран тази нощ от космоса чрез коварна атака.

Ранду присви очи.

— Фондацията?

— Мулето! — взриви се Оувъл. — Мулето! — думите му се запрескачаха. — Атаката е била непровокирана и добре обмислена. По-голямата част от нашия флот се е присъединила към международната флотилия. Останалите са се изнесли, защото Защитният ескадрон е бил недостатъчен. На планетата те още не са кацнали, а вероятно няма и да кацнат, макар че половината от атакуващите кораби са били разрушени — но това е война и аз питам, как ще се отнесе към това Хейвън?

— Хейвън, сигурен съм, ще ви подкрепи в духа на Хартата на Федерацията. Но виждате ли, той атакува също и нас така, както и Фондацията!

— Това Муле е лудо! Нима мисли, че може да победи Вселената? — Гри се поколеба и се наведе да сграбчи китката на Ранду. — Няколкото оцелели докладваха, че Мулето вла… враговете владеят ново оръжие — поглъщател на атомно поле.

— Какво?!

— Повечето от нашите кораби са били загубени, защото са ги подвели атомните им оръжия. Това едва ли би могло да е саботаж. Трябва да е оръжието на Мулето! То не работи идеално, ефектът му е скокообразен и сигурно има начин да се неутрализира, все пак изпратените ми сведения не са подробни. Ала ти виждаш, че подобен инструмент ще промени природата на войната и вероятно ще изкара от строя целия ни флот!

След думите на Оувъл Ранду се почувства стар, много стар. Лицето му хлътна безнадеждно.

— Страхувам се, че чудовището, което ще ни погълне, е израсло. Но все пак трябва да се борим с него!