Айзък Азимов
Фондация и Империя (15)

14. Мутантът

„Хангарът“ на Калгън бе място, забележително само по себе си. Беше породен от нуждата да се разположат някъде огромният брой кораби, с които пристигаха от други планети, а едновременно с това и посетителите да бъдат настанени луксозно. Човекът, който бе измислил как да съчетае тези две неща, бързо се бе превърнал в милионер. Неговите наследници — наследници по рождение и наследници на финансите му, се нареждаха сред най-богатите на Калгън.

Хангарът се простираше на площ, по-голяма от квадратна миля, и думата „хангар“ не го описваше достатъчно добре. Това всъщност беше хотел за кораби. Посетителят заплащаше предварително. Корабът му получаваше място, от което можеше да се отправи към звездите по всяко време. Гостът оставаше да живее на кораба си. Разбира се, оказваха му се обичайните хотелиерски услуги, като доставка на храна, медицинско обслужване за някои категории, грижи за самия кораб, както и специално транспортиране по Калгън срещу незначителна сума.

В резултат на това посетителите комбинираха хангар и хотел, като спестяваха доста пари. Собствениците бяха преодолели нуждата от свободно пространство с максимална печалба. Правителството събираше тлъсти такси. Всички бяха доволни. Никой не губеше — колко просто!

Човекът, който сега се промъкваше по широките коридори, свързващи многобройните крила на хангара, в миналото дълго бе размишлявал за изобретателността и полезността на тази система, но в момента тези размишления едва ли му бяха нужни.

Неповратливите грамади на корабите образуваха стройни редици на стоянките и мъжът обхождаше редица след редица. Той беше експерт в областта на това, с което се занимаваше сега — и ако предварителното проучване на регистрите на хангара, което беше направил, не бе могло да му даде точна информация за съмнителната индикация на специфичните крила (всяко от тях съдържаше по хиляда кораба), то специализираните му познания можеха да отсеят от тези хиляда търсения един.

В тишината се разнесе неговата едва чута въздишка.

Мъжът спря и изчезна край една от редиците — подобен на пълзящо насекомо, далеч от вниманието на арогантните метални чудовища, които си почиваха.

Тук-там проблясващите светлини край входните отвори отбелязваха присъствието на собствениците, завърнали се рано от организираните към своите лични забавления.

Мъжът спря и сигурно би се усмихнал, ако изобщо някога се усмихваше, макар че гънките на неговия мозък оформиха вътрешен еквивалент на усмивка.

Корабът, край който той спря, бе лъскав и очевидно бърз. Не беше обикновен модел, а по това време повечето кораби в този сектор на Галактиката имитираха звездолетите на Фондацията или бяха построени от нейни техници. Но този беше особен. Бе истински кораб от Фондацията — дори и само защото малките издатини по корпуса говореха за силно защитно поле, каквото би могъл да притежава само фондациански звездолет. Имаше също и други белези, които доказваха това сходство.

Мъжът не се колеба дълго. Електронната защитна бариера, поставена като гаранция за неприкосновеност от страна на местната администрация, изобщо не го затрудни. Той я преодоля лесно и без да вдигне тревога, защото използваше специалното неутрализиращо поле, с което разполагаше. Първата реакция от страна на кораба спрямо натрапника отвън беше нехайният и почти приятелски сигнал на приглушения зумер в дневната във вътрешността на кораба. Сигналът бе причинен от длан, сложена върху малкото фотооко от едната страна на люка до въздухопровода.

Докато траеше това успешно разузнаване, Торън и Байта чувстваха единствено доста несигурната безопасност зад стоманените стени на „Байта“. Шутът на Мулето, който както се бе оказало мъкнеше върху малкото си телце патетичното име Магнифико Гигантикус, седеше прегърбен до масата и нагъваше поставената пред него храна. Тъжните му кафяви очи се вдигаха от храната само за да следят действията на Байта из комбинираната кухня-трапезария, където той се хранеше.

— Благодари ли слаб човек, то думите му стойност нямат! — промърмори той. — Но имаш ти „благодаря“ от мен, защото през тази седмица изминала за мене имаше огризки само, а тялото ми слабо за това е, макар че апетитът е голям!

— Е, тогава яж! — засмя се Байта. — Не си губи времето да благодариш! Мисля, че в централните сектори имаха една поговорка за благодарността…

— Наистина такава има, моя лейди! Един мъдрец с когото съм говорил, ми каза тъй: „Благодарността е най-добра и най-ефектна, когато не се изпарява в празни фрази!“ Но уви, моя лейди, аз имам куп от празни фрази, ти виждаш ги. Когато те харесваха на Мулето, той мен облече в дворянски дрехи и тежко име — защото простото ми име Бобо не радваше ушите му големи, но случеше ли се аз да му се не понравя с празните си фрази, той заповядваше да удрят бедното ми тяло с камшик!

Торън влезе откъм пилотската кабина.

— Няма какво друго да правим, освен да чакаме, Байт! Надявам се, че Мулето е достатъчно умен да разбере, че кораб на Фондацията представлява и част от нейната територия.

Магнифико Гигантикус, преди Бобо, широко отвори очи и възкликна:

— Колко велика е Фондацията, пред която треперят всички, даже слугите жестоки на Мулето!

— Значи си чувал и за Фондацията? — попита Байта с усмивка.

— А кой не е? — гласът на Магнифико стихна до мистериозен шепот. — Тук има хора, що казват, че туй е свят магьоснически и велик, огньовете му са способни да изпепелят планети и тайните му мощни много са. И казват, че благородниците най-големи на Галактиката не могат да постигнат уважение и почит като тези, дължими на човека прост, изрекъл „Аз гражданин съм на Фондацията“, ако и той да е корабокрушенец, а не дори и някой като мен!

— Ей, Магнифико, никога няма да свършиш с яденето, ако продължаваш да дрънкаш! Ето, ще ти донеса малко ароматизирано мляко. Вкусно е! — Байта постави една кана мляко пред него и избута Торън извън стаята.

— Тори, какво ще правим сега с него? — и тя посочи към кухнята.

— Какво имаш предвид?

— Когато Мулето дойде, ще му го предадем ли?

— Какво друго ни остава, Байт? — гласът му беше неспокоен и начинът, по който отметна една влажна къдрица от челото си, свидетелстваше за същото. Той продължи забързано: — Преди да дойда тук, имах смътната идея, че всичко, което ще трябва да направим, е да потърсим Мулето и после да си вършим работата…

— Знам какво имаш предвид, Тори. Не че особено се надявах да видя Мулето, но мислех, че ще можем да научим нещо от първа ръка и да я съобщим на хората, които знаят малко повече за тази междузвездна интрига. Аз не съм шпионка като тези от евтините романчета!

— Това имах предвид и аз, Байт! — той скръсти ръце и се намръщи. — Каква ситуация само! Така и никога нямаше да узнаем, че Мулето действително е тук, ако не беше тази странна случка. Мислиш ли, че той ще дойде за клоуна си?

Байта го погледна.

— Вече нищо не знам! Не знам какво да говоря и какво да правя… А ти?

Вътрешният зумер забръмча с противен звук. Устните на Байта се размърдаха беззвучно:

— Мулето!

Магнифико се показа на вратата с широко отворени очи и изхленчи:

— Мулето ли?

Торън промърмори:

— Мисля да го пусна вътре!

Люкът се отвори и другата врата се затвори зад новодошлия. Екранът показваше някаква размазана фигура.

— Само един е! — каза Торън с облекчение, но гласът му все още трепереше, когато се приближи до сигналната уредба. — Кой си ти?

— Няма ли да е по-добре да ме пуснеш и да узнаеш сам, а? — думите идваха слабо от високоговорителя.

— Предупреждавам те, че това е кораб на Фондацията и следователно е третиран като част от нейната територия.

— Знам.

— Влез с празни ръце или ще те застрелям! Добре съм въоръжен.

— Става!

Торън отвори вътрешния люк и свали предпазителя на бластера си. Чуха се стъпки, след това въртящата врата се отвори и Магнифико изкрещя:

— Това не е Мулето! Но е човек!

„Човекът“ мрачно се поклони на палячото.

— Много точно! Аз не съм Мулето — той разтвори ръце, — не съм въоръжен и съм дошъл с мирна мисия. Можеш да се успокоиш и да свалиш оръжието си. Ръката ти не е достатъчно сигурна, а на мен ми се иска да бъда спокоен.

— Кой си ти? — попита безцеремонно Торън.

— Бих могъл да те попитам същото — хладно отвърна непознатият, — защото ти си човекът, който се представя за друг, а не аз!

— Така ли?

— Ти си този, който претендира, че е гражданин на Фондацията, и то когато на тази планета няма нито един легален търговец!

— Това не е точно така! Защо мислиш, че положението на нещата е такова?

— Защото аз съм гражданин на Фондацията и мога да го докажа с необходимите документи. А къде са твоите?

— Мисля, че ще е по-добре да си вървиш.

— Аз пък не мисля! Ако знаеш нещичко за методите на Фондацията, което е възможно, нищо, че си мошеник, ще знаеш също, че ако не се върна жив на моя кораб до определеното време, в най-близкия щаб на Фондацията ще получат сигнал. Затова се съмнявам, че оръжието ти ще свърши повече работа, отколкото един обикновен разговор.

Настъпи тишина, която Байта мрачно наруши.

— Свали бластера, Торън, и му отдай дължимото! Изглежда, че той не лъже.

— Благодаря! — отвърна непознатият.

Торън остави бластера до себе си.

— А сега ни обясни всичко!

Гостът стоеше прав. Беше висок и с широки рамене. Лицето му приличаше на издялано от камък и сякаш се състоеше от множество твърди равни плочки, а и беше някак очевидно, че никога не се усмихва. Но в очите му липсваше жестокост.

— Новините се разпространяват бързо, особено когато не са за вярване! — каза той. — Мисля, че на Калгън няма човек, който да не знае, че хората на Мулето днес са се сблъскали с двама туристи от Фондацията. Узнах важната новина следобед, а както казах, тук няма други туристи от Фондацията, освен мен. Ние сме наясно с такива неща.

— Кои сте „вие?“

— Ние сме си „ние“! Аз например! Знаех че сте в хангара — били сте непредпазливи да го кажете. Така че проверих регистрите и потърсих кораба — той изненадващо се обърна към Байта. — Ти произхождаш от Фондацията по рождение, нали?

— Е, и?

— И си член на демократичната опозиция, една от тези, които се наричат „подземните“. Не си спомням името ти, но помня лицето ти. Напуснала си неотдавна и това не би се случило, ако си била някоя по-важна персона.

— Знаеш много! — Байта сви рамене.

— Да. Тръгнала си с един мъж. Този ли е?

— Има ли изобщо значение какво казвам?

— Не, просто искам да постигна взаимно разбирателство. Сигурен съм, че през седмицата, когато си напуснала толкова прибързано, паролата е била „Селдън, Хардин и свободата“. Порфирът Харт е бил твоят секционен водач!

— От къде си го научил? — Байта изведнъж се ядоса. — Полицията ли го е заловила?

Торън се опита да я удържи, но тя леко отблъсна ръката му и направи крачка напред. Човекът от Фондацията реагира бързо:

— Никой не го е хванал! Просто „подземните“ стават все повече и се появяват на все по-странни места. Аз съм капитан Хан Притчър от Информационния отдел и също съм секционен водач — няма значение под какво име — той направи пауза, после добави: — Знам че не ми вярваш! В нашата работа е по-добре да се престараеш с подозренията, отколкото обратното. Но крайно време е да приключвам с встъплението.

— Да — потвърди Торън, — крайно време е!

— Може ли да седна? Благодаря — капитан Притчър преметна дългия си крак върху другото си коляно и небрежно се подпря на креслото си. — Бях започнал да казвам, че не ми е ясно какво означава всичко това… — Вие двамата не идвате от Фондацията, но не е трудно да се досети човек, че сте от някой независим търговски свят. Това не ме притеснява особено. Само че, ако не е тайна, какво смятате да правите с този клоун, който пазите тук? Рискувате живота си, за да го задържите!

— Това вече не мога да ти кажа.

— Е, аз и не мислех, че ще го направиш. Но ако чакате лично Мулето да дойде с оркестър от фанфари, барабани и електрически органи — няма да стане! Той не действа по този начин.

— Какво?! — едновременно възкликнаха Торън и Байта.

Магнифико радостно се раздвижи в ъгъла, където се криеше с почти видимо уголемени уши.

— Точно така, опитах да се свържа с него и свърших много повече работа от тази, на която са способни двама аматьори. Но не стана! Той не приема никого, не позволява да го снимат или записват и се показва само на най-близките си хора.

— Това обяснява ли твоя интерес към нас, капитане? — попита Торън.

— Не. Клоунът е ключът! Този палячо е един от малкото, които са го виждали. Искам го! Той може да е доказателството, от което се нуждая, а на мен все пак ми трябва нещо, кълна се в Галактиката, с което да събудя Фондацията!

— Тя се нуждае от събуждане? — намеси се Байта с рязка острота. — Да се събуди за какво? И каква роля ще изиграеш, като я разтревожиш — тази на бунтовен демократ или другата — на таен полицай и провокатор?

Лицето на капитана се втвърди.

— Когато цялата Фондация е заплашена, мадам революционерке, загиват и демократи, и тирани! Нека оставим на мира нашите тирани, докато се отървем от един по-страшен деспот, а тогава ще се справим и с тях…

— И кой е по-страшният тиранин, за когото говориш? — избухна Байта.

— Мулето! Знам нещичко за него, достатъчно, за да съм умрял отдавна, ако не бях внимателен! Изкарайте палячото от стаята. Нужна е повече дискретност!

— Магнифико! — каза Байта с подканващ жест и клоунът напусна стаята, без да промълви дума.

Гласът на капитана стана сериозен и напрегнат:

— Мулето е хитър твърде много, за да се лиши от предимствата, които дават магнетизма и обаянието на личността на водача. Ако се е отказал от това, значи има причина. Тази причина трябва да е фактът, че личен контакт с него би разкрил нещо, за което е от огромна важност да не бъде разкривано — той елиминира евентуалните въпроси на Торън и Байта и продължи забързано: — С тази цел се върнах към родното му място и разпитах хора, които заради знанията си сигурно няма да живеят дълго. Все още са живи неколцина от тях. Те си спомниха за бебето, родено преди тридесет години, а също и за смъртта на майка му, и странното му детство. Мулето не е точно човешко същество!

Двамата му слушатели се отдръпнаха ужасени от смътната догадка. Никога не го бяха осъзнавали ясно и точно, но смисълът на фразата им беше повече от ясен.

Капитанът продължи:

— Той е мутант и както става ясно от последващата му кариера, много сполучлив! Не знам колко е силен, но за да обяснят тази сила, казват, че той е това, което трилърите наричат „супермен“. Показателен е сам по себе си и фактът, че за две години се е превърнал от нищо в завоевател на Калгън. Не разбирате ли, че е опасен? Може ли генетичната катастрофа с непредвидени биологични свойства да бъде предвидена в Селдъновия план?

Отговорът на Байта дойде бързо.

— Не вярвам в това. Тук има нещо нередно. Защо хората на Мулето не ни убиха, когато можеха да го направят, щом той е супермен?

— Казах, че не съм наясно със степента на мутацията му. Той може все още да не е готов за война с Фондацията и е много мъдро от негова страна да не се поддава на провокации, докато се подготви. А сега ме остави да говоря с клоуна!

Капитанът погледна треперещия Магнифико, който явно нямаше доверие на грамадния суров мъж, и започна бавно:

— Виждал ли си Мулето със собствените си очи?

— И още как, уважаеми! А също тъй чувствах и тежестта на ръцете му върху собственото си тяло!

— Не се съмнявам. Можеш ли да ни го опишеш?

— Страшно е да си спомням, уважаеми господине! Той е много силен! Пред него даже вие изглеждате като фиданчица. Косата му е огнено червена, а с цялата си сила и тегло не можех да свия протегнатата му ръка! — Магнифико изглеждаше така, сякаш цялата му кльощавост се бе струпала в крайниците му. — Често за да забавлява генералите си или просто себе си, той издигаше ме на страшна височина, пъхнал единия си пръст в колана ми, докато аз рецитирах стихове. И ме спускаше обратно едва някъде след двайстия стих, който съм издекламирал, а всяко стихче трябваше да е импровизация и с перфектни рими, иначе… иначе всичко отначало започваше! Той е човек с невероятна сила, уважаеми господине, и ужасно е, когато я използва… а неговите очи, уважаеми господине, тях никой не ги вижда!

— Какво? Какво каза накрая?

— Той носи очила, уважаеми господине, много странни са! Казват, че са непрозрачни и той вижда чрез чудовищна магия, която далеч надхвърля възможностите човешки. Аз чух веднъж… — гласът му стихна и стана тайнствен, — …чух, че да видиш очите му, означава да видиш смъртта. Той убива с очи, уважаеми господине! — погледът на Магнифико прескачаше бързо от лице на лице, докато мълвеше разтреперан: — Истина е, кълна се, истина е!…

Байта си пое дълбоко дъх.

— Изглежда си прав, капитане. Искаш ли да поемеш нещата в свои ръце?

— Нека преценим ситуацията. Не дължите нищо тук, нали? И отгоре няма бариера?

— Мога да излетя по всяко време.

— Тогава излитай! Мулето може да не иска да дразни Фондацията, но той е поел голям риск, като е оставил Магнифико да избяга. Това вероятно обяснява крясъците около бедния клоун. Значи горе би могло да има кораби, които ви чакат! Но ако просто изчезнете в пространството, кой може да ви обвини в нарушение?

— Прав си — мрачно се съгласи Торън.

— Вие имате силово поле и вероятно сте по-бързи от всичко, което те имат. Следователно, колкото се може по-бързо напускате атмосферата, правите кръг над другото полукълбо и прекъсвате следата с максимално ускорение!

— Да — отбеляза хладно Байта, — а когато се върнем във Фондацията, какво ще правим тогава, капитане?

— Е, тогава вие просто ще сте оказали услуга на гражданите на Калгън, не е ли така? Не знам нищо срещу този довод.

 

 

Торън се обърна към пилотския пулт. Корабът леко се бе наклонил встрани.

Звездолетът вече се беше издигнал достатъчно над Калгън, за да извърши първия междузвезден скок, когато лицето на капитан Притчър се сгърчи в нещо като обида — нито един кораб на Мулето не се бе опитал да им попречи да тръгнат!

— Изглежда, че той ни позволява да отнесем Магнифико! — викна Торън. — Това нещо не се връзва с твоята версия, капитане!

— Освен ако нарочно иска да го вземем с нас — поправи го капитанът. — Което пък не е твърде добре за Фондацията!

Първите ултравълнови съобщения достигнаха до кораба след последния скок, когато той навлезе в неутралната зона за полети.

Между другото имаше и една едва загатната новина. По всичко изглеждаше, че някакъв военачалник лорд, неназован от досадния говорител, бе известил Фондацията за отвличането на един от неговите придворни. Това съобщение беше сбутано между спортните новини.

— Той е с една крачка пред нас във всичко! — отбеляза ледено капитан Притчър, а после замислено поясни: — Готов е да нападне Фондацията и ще използва този случай като претекст за нападението. Положението става още по-сложно за нас. Ще трябва да действаме, преди да сме напълно подготвени!