Айзък Азимов
Фондация и Империя (13)

12. Капитанът и кметът

Капитан Хан Притчър не беше свикнал с лукса на заобикалящата го обстановка.

Той мразеше самоанализите и всички други форми на философия и метафизика, непряко свързани с работата му, които го обезкуражаваха. И това му бе само от полза.

Неговата работа, в по-голямата си част, се състоеше от това, което Военният Департамент наричаше „разузнаване“. За изтънчените хора то звучеше като „шпионаж“, а за романтиците — като „събиране на сведения“. За съжаление, въпреки глупавото дрънкане по телевизията, „разузнаването“, „шпионажът“ и „събирането на сведения“ бяха в най-добрия случай мръсно занятие, съпроводено с рутинно предателство и фанатична вяра. Обществото прощаваше това, само защото беше в „интерес на държавата“, и тази философия винаги довеждаше капитан Притчър до заключението, че в името на този свят интерес, обществото се успокояваше много по-бързо от собствената му съвест. Такава философия просто го обезкуражаваше.

И сега, в луксозната приемна на кмета, мислите му отново се насочиха към същия проблем.

Непрекъснато повишаваха хора в йерархията, без да се съобразяват с него и въпреки по-малките им способности — тъкмо тях смятаха за по-добри. Може би защото той се противопоставяше на вечния дъжд от забележки и служебни мъмрения и въпреки това успяваше да оцелее, като упорито продължаваше да върви по свой път. Твърдо вярваше, че неподчинението на този „свят“ държавен интерес, в крайна сметка ще бъде признато за услуга, каквато и беше в действителност.

И тъй, Притчър се намираше в приемната на кмета, съпроводен от пет войника, като впечатляваща охрана отзад и вероятност от военно-полеви съд, който го заплашваше… отпред.

Тежката мраморна врата се отдръпна встрани, плавно и безшумно, като разкри атлазени стени, червен килим и две други мраморни врати, покрити с метални орнаменти. Двама служители в дрехи на райета, модел от преди три века, се приближиха и съобщиха:

— Аудиенция за капитан Хан Притчър от Информационния отдел.

Те отстъпиха с церемониален поклон, когато капитанът тръгна напред. Ескортът му спря пред външната врата и навътре той продължи сам.

От другата страна на вратата, в просторната, но просто обзаведена стая, зад голямо ъгловато бюро, седеше дребен мъж, който направо се губеше в огромната стая.

Кметът Индбър — третият по ред с това име — беше внук на първия Индбър. Той бил брутален, но способен и се е проявил отлично със способността си да заграбва със сила, а по-късно — и с умението, с което е сложил край на последните нелепи остатъци от човешкото право на свободен избор. Отгоре на всичко първият Индбър е владеел и едно по-велико умение — да поддържа относително мирен курс на управление.

Кметът Индбър беше също и син на втория Индбър, който пък е бил първият кмет на Фондацията, получил поста си по правото на наследство — но той струвал наполовина на баща си, защото успявал да бъде само брутален.

Тъй че кметът Индбър беше третият с това име и вторият, получил поста си по наследство. Той бе най-слабият от тримата, защото не беше нито брутален, нито способен, а само един превъзходен счетоводител, явно роден съвсем не там, където му е било мястото.

За Индбър Трети преувеличената геометрична страст към подреждането беше „система“, неуморимият, трескав интерес и към най-мъничките тънкости на всекидневната бюрокрация — „индустрия“, нерешителността, когато е прав, беше „предпазливост“, а сляпото упорство, когато греши — „непоколебимост“. И така, той не прахосваше пари, не убиваше ненужно хора и имаше извънредно добри намерения.

Мрачните мисли на капитан Притчър притичаха през всичко това, докато почтително стоеше пред огромното бюро, но твърдата му стойка не ги изрази с нищо. Той не се закашля и не пристъпи от крак на крак, докато слабото лице на кмета не се вдигна. Писалката му престана да отбелязва забележки по полетата на листовете, а чаршафът ситно напечатана хартия се прехвърли от една спретната купчина в друга.

Кметът внимателно сключи ръце пред себе си, като се стараеше да не наруши грижливата подредба на вещите върху бюрото си, и сякаш идентифицирайки личността на посетителя, каза:

— Капитан Хан Притчър, от Информационния отдел.

Капитан Притчър, в пълно съответствие с протокола, приведе едното си коляно към пода и остана така, с наведена глава, докато не чу:

— Изправете се, капитан Притчър!

С ясно доловима симпатия в гласа кметът съобщи:

— Вие сте тук, капитане, защото някакво нарушение отново Ви е противопоставило на Вашия пряк началник. Докладът относно това пристигна и понеже във Фондацията няма събитие, което да не ме интересува, реших да поискам информация лично от Вас. Надявам се, че не сте учуден?

Капитан Притчър изрече безизразно:

— Не, Ваше превъзходителство. Вашата справедливост е пословична.

— Нали! Нали! — човекът срещу него беше направо зарадван. В цветните контактни лещи, които носеше, попадна светлина по такъв начин, че придаде твърд, сух блясък на очите му. Преподреди щателно от купчина в редица с ветрилообразна форма папките с метални подвързии пред себе си. Пергаментовите листа вътре силно шумоляха, когато той ги обръщаше, дългият му пръст се движеше по редицата, докато говореше:

— Имам пълното Ви досие тук, капитане! Вие сте четиридесет и тригодишен и сте армейски офицер от седемнадесет години. Роден сте на Лоурис, родителите Ви са от Анакреон, не сте боледували тежко през детството си, един пристъп на мио… е, това не е важно… образование — преди военното — в Академията на науките, специализация — хипердвигатели, академична степен… хмм, много добре, трябва да бъдете поздравен за успехите!… постъпили сте в армията като унтерофицер на сто и втори ден, 293 година от ерата на Фондацията — кметът вдигна за миг очи, чак когато приключи с първата папка и отвори втора. — Виждате — каза той, — от моята администрация не може да убегне нищо. Порядък! Система!

Индбър поднесе към устните си една ароматна желатинова капсула. Това беше неговият единствен порок, на който изцяло се бе отдал. Доказателство за това беше фактът, че на бюрото му липсваше жизнено необходимото устройство за изгаряне на пепел. Кметът не пушеше. Същото, разбира се, се отнасяше и за неговите посетители.

Кметът отново поде еднообразното си бръмчене — методично, слято мънкане, изпълнено със забележки, еднакво меки, и неудачни похвали или укори.

Накрая бавно преподреди папките, както бяха отначало, в една обща купчина.

— Е, капитане — отбеляза живо той, — Вашето досие е необикновено! Способностите Ви, както изглежда са блестящи. Направили сте ни, без съмнение, много ценни услуги. Освен това сте били раняван два пъти по време на дежурство и сте награден за храброст с Ордена за заслуги. Това са неща, които не могат да бъдат пропуснати.

Твърдото изражение на капитан Притчър не омекна. Той стоеше стегнато изправен. Протоколът предписваше на посетителя, удостоен с аудиенция тук, да не сяда — нещо съвършено излишно, като се има предвид, че в стаята имаше само един стол — този под кмета. Протоколът препоръчваше също и въздържане от изказвания, освен когато трябва да се отговаря на въпроси.

Погледът на кмета се плъзна по офицера, гласът му се втвърди и натежа.

— Само че Вие не сте били повишаван от десет години и докладите на Вашия началник, които пристигат един след друг, се отнасят все до Вашия упорит и непреклонен характер. Според тях се твърди, че сте хронически непокорен, неспособен да се държите както подобава с по-висши офицери, очевидно незаинтересован да поддържате нормални отношения с колегите си и неизлечим беладжия, освен всичко останало. Как ще ми обясните това, капитане?

— Ваше превъзходителство, просто правя онова, което ми изглежда правилно. Моите дела са от полза за държавата и смятам, че всичко, което ми изглежда правилно, е също и в интерес на държавата.

— Войнишки отговор, капитане, но опасна доктрина! Повече за това по-късно. Докладвано ми е, че три пъти сте се отказали от убийства при наличието на заповеди, подписани от официалните ми представители. Как ще го обясните?

— Ваше превъзходителство, убийствата нямат никакво значение по време на криза, когато са игнорирани първостепенни проблеми.

— А кой Ви каза, че тези проблеми, за които говорите, са първостепенни и ако са, кой твърди, че са били игнорирани?

— Ваше превъзходителство, тези неща са достатъчно ясни за мен. Моят опит, знанията ми, ценноста на които моите началници не отричат, ми изясниха всичко.

— Но, добри ми капитане, сляп ли сте, та не виждате, че като си присвоявате правото да определяте разузнавателната политика, Вие незаконно се заемате с работата на началника си?

— Ваше превъзходителство, моите задължения са към държавата, а не към началника ми.

— Грешите! Вашият началник си има свой началник и това съм аз. Аз също съм и държавата. Е, Вие няма защо да се оплаквате от моята справедливост, за която сам казахте, че е пословична. Според собствените Ви думи, държавата означава нарушаване на дисциплината, която ръководи всичко това!

— Ваше превъзходителство, преди година и половина бях натоварен да играя ролята на излязъл в оставка търговец на Калгън. Според инструкциите трябваше да насоча дейността на Фондацията към тази планета, като безупречно организирам наблюдението над военния управител на Калгън, особено във връзка с външната му политика.

— Това ми е познато, продължавайте!

— Ваше превъзходителство, в докладите си дълго време наблягах на стратегическите позиции на Калгън и на системите, които тази планета контролира. Докладвах за амбициите на военния управител, за способностите и решимостта му да разшири владенията си, както и за определено дружелюбното му или поне неутрално отношение относно Фондацията.

— Чел съм докладите ти внимателно. Продължавай!

— Ваше превъзходителство, аз се върнах преди два месеца. През това време там нямаше симптоми за предстояща война, пък и знам, че Калгън притежава всичко необходимо, за да отблъсне всякаква мислима атака. Месец по-късно един непознат пират завзе тази планета без сражение. Човекът, който беше военен управител на Калгън, вече не е между живите. При това, не се говори за измяна, а само за гениалността на този странен завоевател — Мулето.

— Този… кой? — кметът се обърна напред и го погледна раздразнено.

— Ваше превъзходителство, той е известен като Мулето. За него се говори малко, но аз все пак съм събрал някакви сведения. Очевидно е човек без рождена дата или място. Баща му е неизвестен, майка му умира при раждането. Расте като хулиган. Образованието му е образование, каквото се получава от скитническите сборища и от „задните улички“ на космоса. Той няма друго име, освен прякора си Мулето — име, което чудесно му приляга и навярно му е дадено заради огромната му физическа сила и упоритост.

— Какви са военните му сили, капитане? Физиката му няма значение!

— Ваше превъзходителство, говори се за огромни флотилии, но това вероятно е под влияние на странното завладяване на Калгън. Територията, която контролира, не е голяма, въпреки че е невъзможно точните й граници да бъдат отбелязани. Независимо от това, трябва да се проведе разследване на този човек.

— Хмм… Тъй, тъй! — кметът се унесе и бавно, с двадесет и четири драсвания на писалката си начерта шест квадрата, хексагонално подредени върху най-горния чист лист на едно тефтерче, който той откъсна, прегъна на три и го пусна в отвора за хартиени отпадъци до дясната му ръка. Листчето изчезна с безшумен проблясък в атомния дезинтегратор.

— В такъв случай, капитане, кажете ми, каква е алтернативата? Съобщихте ми, че „трябва“ да се разследва. А какво по-точно ще заповядате да се разследва?

— Ваше превъзходителство, но на онова ренегатско свърталище в космоса, което, както изглежда, отказва да плаща данъците си…

— А, заради това ли е всичко? Вие сигурно не сте осведомен и пропуснахте факта, че тези хора, които не плащат данъците си, са потомци на дивите търговци от ранните дни на Фондацията — анархисти, бунтовници, разни маниаци, които претендират за древността на Фондацията и осмиват днешната и култура. Тъкмо защото не сте осведомен, не споменахте, че това ренегатско гнездо не е единствено, те са много. Не споменахте също, че знаем за огромния брой такива свърталища, че те заговорничат заедно, едно с друго и всичките — с някои криминални елементи, които все още съществуват на територията на Фондацията. Даже тук, капитане, даже тук! — моментното разпалване на кмета бързо утихваше. — Наистина ли не сте осведомен, капитане?

— Ваше превъзходителство, вече ме информираха за всичко това. Но като слуга на държавата, аз трябва да сервирам добре, а най-добре сервира онзи, който сервира истина! Каквито и да са политическите мотиви на тази утайка на древните търговци, само военните управители, които са наследили отломките от старата Империя, притежават известна мощ. Търговците нямат нито оръжие, нито средства. Липсва им също и единство. Аз не съм данъчен агент, за да бъда натоварван с детински поръчки!

— Капитан Притчър, Вие сте войник и боравите с оръжия! Непростимо е да се отпуснете до степен, която да се изроди в неподчинение към мен. Бъдете внимателен! Моята справедливост не се дължи на слабост. Вече е било доказано, капитане, че генералите в миналите имперски времена, както и днешните военачалници са неспособни да ни победят. Науката на Селдън, която предопределя курса на Фондацията, се базира не на индивидуалния героизъм, както Ви се иска да вярвате, а на социалните и икономическите тенденции в развитието ни. Вече сме преминали успешно четири кризи, нали?

— Да, Ваше превъзходителство. Но все още науката на Селдън е известна изцяло само на него. Ние самите просто вярваме в нея. През първите три кризи, ако съм бил вярно обучаван, начело на Фондацията са стоели двама души, които са предвидили същността на кризите и са прилагали подходящи предпазни мерки. Може ли да каже някой какво би се случило иначе?

— Добре, капитане, само че пропуснахте четвъртата криза! Тогава не сме имали никакъв известен водач, а сме били изправени пред най-хитрия, най-добре въоръжения и най-силния противник от всички. Но въпреки това победихме благодарение на неизбежността на историята.

— Ваше превъзходителство, това е истина. Но тази история, която споменахте, е станала неизбежна едва след като сме се сражавали отчаяно повече от година. Неизбежната победа ни струваше петстотин кораба и половин милион души. Ваше превъзходителство, планът на Селдън помага на този, който сам си помага!

Кметът Индбър се намръщи. Изглеждаше внезапно изморен от настойчивостта на капитана. Дойде му наум, че вероятно греши, като оказва такова благоволение на Притчър и му позволява да се хвърля във водите на диалектиката. Гласът му прозвуча недружелюбно, когато каза:

— Въпреки това, капитане, Селдън ни е гарантирал победа над военачалниците и аз не мога, в тези трудни времена, да разсредоточавам усилията си. Търговците, които споменахме, произлизат от Фондацията. Войната с тях би била гражданска война. Селдън не ни дава никакви гаранции в случая — поне докато ние и те сме от една фондация. Вие разполагате със заповеди!

— Ваше превъзходителство…

— Не задавайте въпроси, капитане! Имате си заповеди, които трябва да изпълнявате. Каквито и да било по-нататъшни спорове ще счета за измяна. Свободен сте!

Капитан Притчър коленичи още веднъж и после се отдалечи с бавни крачки.

Кметът Индбър, третият с това име и вторият кмет на Фондацията, получил поста си по наследство, възстанови равновесието си и взе нов лист от спретнатата купчина отляво. Това беше доклад за икономии на средства, очаквани от намаляването на количеството металопластови елементи на униформата на полицаите. Кметът зачеркна една излишна запетайка, поправи правописните грешки, изписа три забележки в полето и сложи листа върху купчината отдясно. После взе друг лист от лявата купчина…

 

 

Когато капитан Притчър от Информационния отдел се върна в казармата, откри че го чака персонална капсула. Тя съдържаше заповеди, кратко подпечатани с червения надпис „СПЕШНО“ през листа и всички разписани с прецизно главно „И“.

Изпращаха капитана на „бунтовната планета, наречена Хейвън“, където трябваше да пристигне възможно най-бързо.

Капитан Хан Притчър, сам в малкия си едноместен бърз звездолет, спокойно насочи кораба си към Калгън. Тази нощ той спа със съня на човек, довел до успешен край своята упоритост.