Карл Май
Смъртта на императора (9)

9. Издирването

Известно време след гореописаните събития старият хасиендеро Педро Арбелец седеше до прозореца в една от стаите си и гледаше към равнината, където неговите стада отново можеха да пасат спокойно, тъй като военните действия се бяха изтеглили на юг. Арбелец изглеждаше добре. Беше се възстановил, ала лицето му носеше отпечатъка на меланхолия — отражение от настроението на неговата дъщеря, която бе покрусена от безследното изчезване на своя съпруг.

По едно време той видя да приближават от север известен брой конници. Начело яздеха двама мъже и една дама, а отзад ги следваха няколко товарни коня, подкарвани от един мъж.

— Кои ли може да са? — обърна се Арбелец към своята болногледачка Мария Хермоес.

— Скоро ще видим — рече тази, поглеждайки също навън. — Тези хора идват към хасиендата и навярно ще подирят тук подслон.

Дошли в такава близост, ездачите смушиха конете да увеличат бързината и след малко влетяха през портата в двора. Човек може да си представи удивлението на хасиендерото, когато съгледа Пирнеро и радостта на Ема, забелязала Резидиля и Черния Жерар, когото знаеше от форт Гуаделупа. Настъпилото в хасиендата вълнение се уталожваше доста бавно, а разказите и вестите сякаш не знаеха край. Гостите бяха очаквали да заварят тук Стернау и приятелите му или поне да чуят добри новини за тях. Когато научиха, че онези отново са изчезнали, изумлението им бе безгранично. Разказал събитията от пристигането на Стернау и придружителите му до тяхното загадъчно изчезване, старият хасиендеро завърши със забележката, че трябва самият Сатана да е поел играта в ръцете си.

Жерар бе слушал, без да отрони дума. Но когато Арбелец свърши, се осведоми:

— Нищо повече ли не се е чуло за тях?

— Не.

— Но хората все пак са ги търсили?

— Сториха го, ала без успех. Дори Хуарес си даде труда да издири местонахождението на изчезналите, като натовари с тази задача Лешоядовия клюн, но и този прославен ловец не постигна нищо. Наистина, той откри и проследи дирите им до Сантяго — как е успял да се справи, не зная, — но повече нищо не постигна. В Сантяго следите прекъснали.

— Хм. Значи са тръгнали за Сантяго. Това поне е нещо, макар и немного. Трябва да се почне още веднъж отначало.

— Но кой ли ще се нагърби с издирването?

— Трябва да е мъж, който разбира от такива неща. Аз самият ще тръгна!

В същия миг се чу гласът на Пирнеро:

— Ти? Не! Моят зет няма да се впуска пак в опасности.

— Това означава да приема за безвъзвратно изгубени всички тези, които търсим и които толкова обичаме.

— По дяволите! Ама че проклета история. Те трябва и ще бъдат намерени. Но аз толкова се радвах, че си имам най-сетне зет, а сега из един път съм принуден да го заложа на карта! Какво ще кажеш по въпроса, Резидиля?

Всички погледнаха към чаровната девойка.

— Моята годеница е добра и храбра — подметна Жерар.

Тогава тя му протегна радостно ръце.

— Никак не ми се иска да те пусна, Жерар, но зная, че може би ти си този, който е в състояние да постигне нещо. Върви в името Божие, но ми обещай да бъдеш предпазлив и да се пазиш!

— Не се безпокой! Вече не принадлежа единствено на себе си. Сега имам и други, свещени задължения и постоянно ще мисля за тях.

— Ето кое наричам аз реч, сякаш е написана в книга — похвали Пирнеро. — Щом Резидиля е храбра и аз ще съм. Кога тръгваш, скъпи зетко?

— За днес е твърде късно — отговори Жерар. — Вечерта скоро ще настъпи. Но утре призори се мятам на седлото. За ваше спокойствие ще взема със себе си двама вакуероси, по които бих могъл да ви пратя новини.

В стаята си Жерар още дълго крачи напред-назад, размишлявайки, не би ли могло да има още нещо, което да го улесни при решаването на задачата. Той беше угасил свещта и отворил прозореца. Звездите блестяха отгоре и пръскаха ярка светлина. По едно време му се стори, че долавя някакъв шум. Като скитник из прериите, бе свикнал да не оставя нищо без внимание. Пристъпи до прозореца и надникна надолу. От разположения под него прозорец слизаше някакъв човек. Би могло да е някой вакуеро, поднесъл своята преданост на някоя слугиня. Но в тази къща твърде много се бе случвало вече, та Жерар да се задоволи с подобно предположение.

— Стой! Кой е долу? — викна той.

Човекът не даде отговор, а хукна бързешком през двора към оградата.

— Стой или ще стрелям!

Тъй като човекът не се вслуша и в този позив, Жерар бързо се дръпна от прозореца да сграбчи заредената си винаги пушка. Светлината на звездите не бе достатъчна да вижда все още силуета на подозрителния субект, но нали знаеше приблизителната посока, в която онзи се бе втурнал към палисадата. Той изстреля една след друга двете цеви, ала никакъв крясък не отговори. Да беше заредил със сачми, сигурно нямаше да даде погрешен изстрел. Опитният ловец обаче стреля само с куршуми, а така лесно би могло да се пропусне една толкова несигурна цел.

Двата изстрела отекнаха из цялата къща. Но той не се задоволи само с тях. В миг затъкна револверите и ножа и върза бързо края на ласото за крака на стабилното легло. Със същата бързина се спусна от прозореца в двора и още не бе минала и минута от втория изстрел, когато се метна през оградата и се заслуша за някакъв шум в нощта. Ето, вляво от себе си и съвсем не толкова далеч, долови пръхтенето на кон. Измъкна револвера и се втурна в тая посока. Но още преди да е стигнал мястото, се разнесе шумен конски тропот. Мъжът, когото искаше да залови, препусна в галоп.

Жерар тутакси спря. Да търси сега мястото, където бе стоял коня, би било голяма грешка, тъй като щеше да заличи с краката си дирите, а те по-късно щяха да са му от полза. И в двора не се върна от мястото, където бе скочил от оградата, а от друго. В случая отново се касаеше да се съхранят следите на непознатия. Обитателите на хасиендата се бяха разбудили от изстрелите. Жерар побърза да заобиколи постройката и се отправи към предния вход. Насреща му тръгна един вакуеро.

— А, сеньор Жерар — каза той, — търсихме ви и открихме, че липсвате. Хората се щурат насам-натам и не могат да си обяснят какво означават тези изстрели.

— Как би могъл човек да ги свика възможно най-бързо?

— До вратата на трапезарията виси една камбанка. Забие ли, всички ще се явят там!

Жерар последва съвета и обитателите на хасиендата започнаха да пристигат един подир друг в залата. Когато се събраха всички, Жерар разказа инцидента.

— Какво е помещението под моята стая? — попита той хасиендерото.

— Кухнята.

— Всичките ви вакуероси ли живеят в къщата?

— О, не. Повечето прекарват нощта при стадата.

— Някоя прислужница да остава нощем в кухнята?

— Не — поясни Мария Хермоес. — Кухнята е празна и заключена. Ключът е у мен.

— Бяха ли прозорците отворени?

— Да, за да може да се изтегли горещината.

— Допускате ли възможността някой вакуеро да влезе през нощта и да вземе нещо?

— Не. Нашите вакуероси имат всичко, което пожелаят. Не е нужно да крадат и не познавам някой, способен да го стори.

— Питам само, за да съм сигурен. Най-напред трябва да проверим дали кухненската врата е все още заключена. Побързаха към приземния етаж и се установи, че вратата не е отваряна. Мария Хермоес поиска да отключи и влезе, ала Жерар я задържа.

— Стойте! — каза той. — Трябва да бъдем предпазливи. Чакайте тук, сеньора Мария! Ние ще отидем първо да огледаме двора и видим какво може да се открие.

Запалиха фенери. Тъй като пълнеха сегиз-тогиз вода от кухненския прозорец, почвата под него беше мека. Когато Жерар освети, забеляза ясно различими стъпки на мъж, който се е качил и слязъл тук.

— Нещата си съвпадат — рече той. — Този човек не е влязъл в кухнята през вратата. Не е вакуеро, както може да се разпознае от отпечатъците. Мъжът, оставил тези следи, има малко стъпало и носи изискани ботуши. По-късно ще нанеса стъпката на хартия. Не се знае дали няма да му бъде на човек от полза. А сега да вървим в кухнята!

Жерар нареди наистина да се отвори кухненската врата, ала поиска другите да останат вън. Въпросът бе да се разбере какво си е бил наумил да прави тук мъжът. Ловецът влезе и прегледа всеки инч от каменния под. После освети всички ъгли и масите и накрая нареди на Мария Хермоес да провери дали не е задигнато нещо.

Тя намери всичко в обичайния порядък и каза:

— Не проумявам какво е правил тоя човек тук. Сигурно така и няма да узнаем.

— О — отзова се Жерар, — надявам се до две минути да знаем. Кой е бил последен в кухнята, сеньора?

— Аз.

— Да сте държала в ръката си някакво малко шишенце?

— Не.

— Хм. Да се сещате за някое, на което би станала тази тапа?

Жерар се наведе и вдигна малка коркова запушалка, която се търкаляше на земята в непосредствена близост до големия казан за вода. Мария поиска да я вземе и да я огледа по-внимателно, ала той отклони намерението й:

— Стойте! По-предпазливо! С такива неща човек винаги трябва да внимава. И така можете да я виждате.

— Нямаме подобно шишенце — отсъди Мария.

— Хмм! — изръмжа замислено Жерар, като спря още веднъж поглед на корка. — Тапата е още влажна, но въпреки това тази част, която е била затъкната в гърлото, ни най-малко не е набъбнала. Залагам си главата, ако преди половин час не си е била в шишенцето. Непознатият я е изтървал и или изобщо не я е търсил, или пък не е могъл да я намери в тъмното.

— Какво ли ще е правил с това шишенце? Извънредно странно — продума Арбелец.

— Да се надяваме и това да узнаем — ведро отвърна траперът. Сетне пристъпи към прозореца и го огледа. — Тук се е качил. По ботушите му е полепнала кал, част от която е останала тук.

— Той освети до казана, където имаше едно стъпкано влажно парченце почва.

— Какво следва от факта, че калта лежи край казана, сеньор Арбелец?

— Че човекът е стоял до него — отговори хасиендерото.

— Правилно! Тапата също се търкаляше тук. Следователно човекът е отпушил тук шишенцето. Но с каква цел? Възможни са само два случая. Първо: Чужд човек влиза в непозната кухня с нищожно малко празно шишенце, за да го напълни от котела с вода. Какво ще кажете за това?

— Тая работа на никой няма да му хрумне. Навън тече достатъчно вода.

— Правилно! Вторият: някакъв непознат се вмъква тайно през нощта в чужда кухня, за да излее в казана шишенцето си! Какво ще кажете?

— За Бога, това е по-вероятно! — отвърна Арбелец. — Но какво може да е съдържало шишенцето?

— Е, аз огледах внимателно водата в котела. Сеньора Мария, нещо мазно да е вряло вчера в него?

— Не — отвърна запитаната. — В този котел никога не се готви ядене. Той служи само за подгряване на вода, която ни е необходима другаде. А и сме го пълнили от извора. Водата трябва да е чиста.

— Е, тук на няколко места по периферията са се събрали дребни прозрачни мазни капчици. Да се намира някое безполезно куче или котка?

— Caramba! Отрова? — извика Арбелец, който веднага схвана за какво се касае. — Донесете старата глуха кучка и две зайчета!

Поисканите животни бяха доставени. Жерар попи мазните капчици по водата с парче хляб и го даде на животните да го изядат. След две минути двете зайчета умряха, без да покажат някакви признаци на болка, а след още две минути падна внезапно като покосено и кучето. Опъна крайници и почина, без да издаде и най-малък звук на болка.

— Отрова! Наистина отрова! — разнесоха се наоколо възгласи.

— Да — потвърди Жерар. — Това е масло от страшното растение менелбале, както го наричат индианците дигър, което означава Лист на смъртта. Често съм чувал за ужасното действие на тази отрова.

— Господи Исусе, каква низост! — извика старата Хермоес. — Влезли са да отровят някого от нас.

Ловецът поклати сериозно глава.

— Някой от нас? — повтори той. — Заблуждавате се, сеньора! Онзи, който сипва отрова в казан, от който се черпи вода за всички, няма намерение да отрови отделен индивид, а всички едновременно.

Не е трудно да си представим какво въздействие оказаха тези думи.

— Как да благодарим на Бога, дето ви прати при нас! — възкликна Арбелец, потрепервайки от страх. — Без вашата проницателност утре до един щяхме да сме мъртви. Кой може да е бил тоя човек? Кому е изгодно да погуби за един ден всички обитатели на къщата?

Жерар дигна рамене почти състрадателно.

— И още питате, сеньор? Нима не забелязвате, че са взети на мушка близките на фамилията Родриганда?

— Боже мой, да! Но никой от нас тук не принадлежи към тази фамилия.

— Но пък всички сте посветени в тяхната тайна. Стернау, двамата Унгер, другите, всички те знаеха тайната и изчезнаха. Оставаха само обитателите на хасиендата. И всички тях са искали да отстранят с един удар с помощта на менелбале, Листът на смъртта.

— Това осветлява нещата. Но кой може да е извършителят?

— Кой друг, освен Кортейо? — реагира старата Мария Хермоес.

— Кортейо — кимна Черния Жерар. — Самият Кортейо или някое негово оръдие. За мен сега остава най-главното, че са искали да изтровят обитателите на хасиендата. Аз ще заловя злодея и той ще бъде принуден да се изповяда.

— А ако не признае нищо?

— Ба! — отговори ловецът, като махна пренебрежително с ръка. — Ще ми се да видя човека, който нещо ще премълчи, когато го разпитвам. Ние хората от прерията имаме непогрешими средства за развързване на езици.

— Следователно вярвате, че наистина ще заловите тоя човек? Той има голяма преднина.

— Няма да му помогне. Сега язди същия кон, с който е дошъл до хасиендата. Животното е изморено, а аз се надявам, че ще предоставите на мен и двамата вакуероси, които ще ме придружават, най-бързите коне.

— Ще получите най-добрите ми бегачи. Но може би това нищо няма да ви помогне. Ако човекът е от околността, той ще си е у дома още преди да сте се метнал на седлото. Какво ще ви помогне тогава бързината на конете?

Жерар поклати усмихнато глава.

— Вие сте общувал много с прерийни ловци и би трябвало най-сетне да знаете, че тръгне ли някой от тях по следата на човек, оня надали има шанс да му се изплъзне. За спокоен сън вече и дума не може да става. Аз ще се подготвя за ездата. Когато се съмне, ще потърся следите.

Щом утрото почна да сивее, хората се отправиха най-напред в двора под кухненския прозорец, където Жерар сне на лист хартия точно копие от отпечатъците. Сетне се отправи с приятелите в полето към мястото, където бе чул пръхтенето и тропота на коня. Не се наложи дълго да търси. Посочи една дупка в затревената почва:

— Тук е бил вързан за колче един кон. Значи човекът носи със себе си въже с колче. Това също е отличителен знак. А сега погледнете този кактус!

Споменатото растение се намираше в непосредствена близост до оставената от колчето дупка. Арбелец го огледа внимателно.

— Хм! Не забелязвам нищо необичайно.

Другите също прегледаха кактуса, без нещо да им направи впечатление.

— Да — засмя се Жерар, — един прериен ловец все пак вижда малко повече от някой хасиендеро или вакуеро. Какво всъщност е това, сеньорес? — Той вдигна нещо от бодлите на кактуса.

— Косъм от опашката на кон — рече Арбелец.

— Какъв е на цвят?

— Черен, но все пак не изглежда да е от вран кон.

— Тук имате право — отбеляза Жерар. — Не е нито вран, нито от кафяв. Цветът му е особен, какъвто се среща само при бели коне с тъмни червеникави петна. Конят е удрял около себе си с опашка и ето как се е закачил този косъм на кактусовите бодли. Животното е бял кон с червеникави петна. То е отъпкало тук тревата, но за съжаление ясна следа не се вижда.

— Жалко наистина — изрази съжалението си и Арбелец. — Бели коне с червени петна има колкото щеш и следователно е възможна заблуда. Ако имахте от копитото такъв точен рисунък, както от ботуша на ездача, разпознаването щеше да е по-лесно.

Жерар се усмихна по свойствения си спокоен начин.

— Значи смятате, че няма да се сдобия с такъв рисунък? Погледнете, той е яздил нататък! Там е трябвало да прекоси потока и там навярно ще се намерят по-ясни отпечатъци.

Прав беше. Останалите го последваха до водата и когато стигнаха там, той им показа в меката почва на брега рязко очертани копита, които позволяваха да се преснемат на хартия.

— Така! — рече Жерар. — Събрах всичко и не бива да се мая с тръгването.

Ловецът се отправи обратно към стаята да си вземе оръжията. Резидиля дойде да се сбогува. Бързо му се удаде да я успокои, така че тя го съпроводи с цялото си доверие, когато препусна най-сетне с двамата вакуероси през портата. Той засне дирята там, където пресичаше баричката и продължи по нея с най-голяма бързина през целия ден, додето се спусна нощта и тя вече не се различаваше.

— Тук ще нощуваме — каза, посочвайки малък храсталак.

— Няма ли да е грешка? — попита единият вакуеро. — Съвсем наблизо е разположена естансията на сеньор Маркуезо. Човекът сигурно е отседнал там.

— Мислите ли? Хмм! Кой убиец ще ти отсяда, когато идва от арената на своето престъпление. В негова полза ще е да не го види никой. Впрочем ние го наближихме. Преди малко разбрах от следите, че престъпникът е отдалечен едва на час от нас. Конят му е изтощен. На заранта ще спипаме мерзавеца!

С това убеждение Жерар се изпъна в тревата да спи. На утрото, пътят бе продължен още с първия светлик. Конете си бяха починали и галопираха бодро по равнината.

Внезапно Жерар установи животното си.

— Тук е спирал — посочи той едно доста отъпкано място в тревата. — Да видим! — Скочи и прегледа почвата околовръст. — Ascuas! — викна по едно време. — Къде се намира естансията, за която споменахте вчера?

— Вдясно зад храсталаците, на десет минути оттук.

— Той се е отправил пеша натам, а се е върнал на кон. Вижте, тук е бил вързал своя за колче! Отишъл е да се снабди с кон, сетне се е върнал да си вземе ласото и е пуснал петнистия на свобода. Ето къде са следите на това животно. Те водят обратно. То е свободно. А ето дирята на другия кон — насочена е на юг, следователно в посоката, която онзи държеше първоначално. Яздете по тази следа в тръс! Аз трябва да отида до естансията.

Те се подчиниха. След десетина минути Жерар видя постройката пред себе си. Скочи от коня и влезе в стаята. В един хамак лежеше възрастен мъж и пушеше цигара.

— Вие ли сте естансиерото сеньор Маркуезо? — Поздравявайки, попита Жерар.

— Да — гласеше отговорът.

— Да сте продавал вчера кон?

Човекът изскочи от хамака.

— Да съм продавал ли? Не. Но рижавият ми някъде се е заблудил. Тая заран го нямаше.

— Заблудил? Хм! Не би ли могло да е откраднат?

— Действително е възможно. Виждате ме сам, понеже всичките ми хора препуснаха да го търсят.

— Бърз кон ли беше рижавият?

— Най-добрият ми бегач.

— Проклятие! Преследвам от хасиендата дел Ерина насам един убиец. Той яздеше изтощен бял кон с червеникави петна и смятах днес в предобедните часове да го стигна. Но щом ви е отмъкнал рижавия, трябва…

— Demonio! Значи все пак откраднат! — прекъсна го хасиендерото.

— Така е. Имаше ли рижавият някакъв отличителен белег?

— Един много гаден. Дясната половина на муцуната му беше бяла, а лявата черна.

— Благодаря! И последно да ви кажа, че отсреща при храсталаците ще намерите следата на петнистия. Ползвайте го наместо рижавия. Сбогом!

Жерар бързо излезе, скочи на седлото и препусна в галоп. Не се наложи да язди много далеч, когато забеляза двамата си спътници и скоро ги застигна. Сподели какво бе научил и обърна внимание, че сега трябва да разгърнат възможно най-голяма бързина. Вследствие трите коня полетяха напред, ала чертите на Жерар, приковал очи към дирята, оставаха мрачни. Личеше, че скоростта на уморените коне не задоволява очакванията му.

— Тоя тип е по-умен, отколкото очаквах — изръмжа той.

— Май изобщо не е спал? — попита единият вакуеро.

— Не. Откраднал е коня и незабавно е продължил. Тази заран имаше преднина от четири часа. Ние го наближаваме, но не така, че да го настигнем до свечеряване.

Оказа се, че сметката му е правилна. Обяд мина, а сетне и следобедът. Привечер, когато започна да се здрачава, приближиха Сантяго.

— Да се надяваме, че безделникът няма да язди през града — рече един от вакуеросите, — защото ще изгубим по тоя начин следите му.

— Ами. Тогава толкова по-лесно ще съберем информация за него. Впрочем аз мисля, че само ще влезе в града, но няма да излезе. Подозирам, че е негов жител. Възможно е тук да намерим решението на загадката.

Преследването продължи. Приблизително на десет минути от Сантяго се натъкнаха на един мъж, който крачеше бавно нататък край тежка волска каруца. Жерар поздрави и се осведоми:

— Колко остава още до града?

— Имате да яздите не повече от четвърт час — увери запитаният.

— Градът познат ли ви е?

— Смея да твърдя, роден съм там и там живея.

Почти целия следобед Жерар бе гледал пред себе си следите от колата. Ето защо продължи:

— Идвате от север? Срещнахте ли много народ по пътя?

— Нито един.

— Но някакъв ездач ви е задминал? Може би сте го разпознал?

— Хм — отвърна човекът, като смигна лукаво. — Да, може би съм го познал.

— Вие подчертахте думите „може би“. Каква е причината?

— Ее, защото сеньорът вероятно не би желал да съм го познал. Той описа завой, за да не мине близко до мен.

— Гледай ти! Що за кон яздеше?

— Някакъв рижав.

— Но въпреки всичко вие сте го познал?

— Да, по стойката му. Така, както седеше на седлото, седи само един-единствен.

— И кой е той?

Коларят намигна пак хитро.

— Вие май много държите да узнаете. Сеньор, аз съм беден човек, а всяка услуга си иска възнаграждението.

— Ето — засмя се Жерар, като бръкна в джоба и подхвърли на онзи една сребърна монета.

— Благодаря. Сега и вие ще узнаете името. Доктор Хиларио.

— Кой е тоя човек?

— Един лекар от Манастира дела Барбара край града.

— Лекар? Аха! — трепна Жерар. — Далеч от вас ли мина?

— Немного далеч. Теренът не го позволяваше.

— Да забелязахте нещо по рижавия, по което човек би могъл да го разпознае?

— Да. Животното беше фенерлия — границата минаваше през дясната половина на муцуната.

— Благодаря. Буенас ночес!

Жерар продължи със спътниците си ездата. Хиляди мисли нахлуваха в него. Накрая се обърна към придружителите:

— Това, което узнахме, е много важно. То потвърди моето мнение, че убиецът живее в града. Отсядаме в някоя вента и оставаме тук.