Карл Май
Смъртта на императора (13)

13. Провалено покушение

Емилия се прибра в жилището си. Тя съзнаваше, че ролята й вече е изиграна и жадуваше час по-скоро да си тръгне. По едно време отвън отекнаха мъжки стъпки, които спряха пред вратата. Старата прислужница, предоставена й от нейната хазайка, отвори, подаде глава и извести:

— Двама сеньорес желаят да говорят с вас, сеньорита. Единият е сеньор Унгер, а другият се казва Щрау… Щрау… бер… а, да, Щраубенбергер.

— Не ги познавам. Е, нека влязат!

Двамата влезли бяха Курт и Малкия Андре. Веднага щом погледът на Емилия падна върху последния, лицето й се разведри. Тя се впусна към него и му протегна ръце.

— Каква изненада! Вие, сеньор Андре? Как попаднахте насам?

Андре се огледа предпазливо и установявайки, че слугинята се е оттеглила, отговори тихо:

— Идваме от Хуарес.

— От Хуарес? Това е много опасно. А кой е вашият спътник?

— Не сте ли чувала за двамата братя Унгер, които бяха със сеньор Стернау?

— О, напротив, имате предвид Гърмящата стрела и капитана?

— Да. Сеньор Курт е синът на капитана. Той дойде чак от Германия да ни спаси. Всички ние бяхме мизерно пленени и затворени.

Двамата бяха поканени да седнат и разкажат. Думата взе първо Андре. Сетне Курт съобщи целта на пребиваването си тук.

— Как? — попита го тя. — Искате да говорите с императора? Мога ли да попитам какво е предназначението на визитата ви при него?

— Не ми е позволено да говоря по тоя въпрос, макар и да съм убеден, че мога да ви доверя.

— Сигурно, сеньор. Колко време ще останете тук?

— Още не се знае. Зависи от отговора, който ще получа от императора. После отново тръгвам за Хуарес.

— О, бихте ли ме взел с вас? Тук се чувствам в такава несигурност, толкова зле.

— Ще ви вземем! — викна разпалено Малкия Андре.

— На драго сърце присъединявам съгласието си към своя камарад — добави Курт.

— Кога отивате при императора?

— Веднага.

— После ще мога ли да узная още колко време ще останете тук? Кога ще ви видя пак? Тази вечер? Може би към девет? Трябва да знаете, че хората тук си ходят на гости доста късничко.

— Ще дойдем, сеньорита. Нали, драги Андре?

— С най-голямо удоволствие!

— Бих искала още утре да отпътувате.

— Навярно ще имам радостта да ви донеса този отговор.

Двамата си тръгнаха. Докато Андре се върна във вентата, Курт се отправи към манастира Ла Крус. Пропуснаха го наистина, но бе подложен на строг разпит. Едва след като представи документите си, получи разрешение да влезе в антишамбъра. Незабавно бе съобщено за него, макар няколко други лица да чакаха за аудиенция. Надали минаха и десет минути, когато му казаха да влезе. Ето как застана пред човека, за когото говореше цял свят, когото мнозина възвисяваха до небесата, но още повече бяха онези, които го осъждаха. Макс отправи големите си очи към Курт:

— Бе ми доложено за вас като оберлейтенант Унгер?

Курт отдаде чест.

— Това са името и чинът ми, Ваше Величество. Аз съм пруски офицер.

— Ах! В столицата бяхте ли?

— Преди известно време.

— Идвате от страна на хер фон Магнус?

— За съжаление не.

Следствие на горното предположение лицето на императора бе приело дружелюбен израз. Сега обаче отново стана сериозно.

— В такъв случай вероятно при мен ви води някакъв частен въпрос?

— Частен въпрос? Да, почти бих могъл и така да го нарека.

— Което означава въпрос, отнасящ се персонално до вас?

— Не, Ваше Величество. Аз идвам от Сакатекас.

Императорът тутакси отстъпи крачка назад.

— От Сакатекас? От Главната квартира на Хуарес? Бяхте ли при него?

— Разговаряхме.

— Как се озовахте като пруски офицер при Хуарес?

— При него не бях като офицер, а в качеството на частно лице. Той от години е приятел и закрилник на няколко членове на моето семейство и тъкмо във връзка с някои семейни въпроси се наложи да отида при него.

— А как стана тъй, че оттам поехте за Керетаро?

— Той ме изпрати при Ваше Величество.

Чертите на императора ставаха от студени по-студени.

— Считате ли ме за човек, който поддържа връзки с Хуарес?

— Съвсем не — увери Курт. — Аз съм тук по разпореждане на няколко изтъкнати мъже, които наистина се намират край запотека, но въпреки това мислят само доброто на императора на Мексико.

— Каква чест? — иронизира Макс. — Е, и какво имате да ми кажете?

— Трябва да връча на Негово Величество един документ, но съм дал честната си дума, че ще го унищожа, в случай че Негово Величество не изяви желание да си послужи с него.

— Което означава, че мога да прочета документа, но трябва да го върна?

— Само при споменатия случай.

— Та това звучи направо мистериозно. Покажете го!

Курт измъкна портфейла си, извади от него изписания от Хуарес лист и го предаде на императора. Онзи го прочете. Отначало по лицето му се изписа изненада, ала сетне събра мрачно вежди.

— Какво е това? Кой го е писал?

— Хуарес — отвърна хладно Курт. Беше достатъчно проницателен да констатира, че мисията му е обречена на неуспех.

— Подписът достоверен ли е?

— Ваше Величество, аз съм офицер!

От очите на императора се стрелна светкавица към събеседника му.

— Имах предвид — додаде той, — дали сте присъствал, когато Хуарес е съставял документа?

— Да.

— По какви причини го стори?

— Беше помолен от вече споменатите лица.

— Значи допуска, че имам намерение да бягам?

— Не, но убеждението на всички негови привърженици е, че Ваше Величество единствено по този начин би могъл да се спаси.

— Млади човече, не забравяйте пред кого стоите!

— Моето положение изключва тази възможност.

— От контекста излиза, че бих могъл да се поверя някому?

— Да. На притежателя на този свободен пропуск.

— Ах! Но това сте вие! — възкликна императорът, по чието лице се изписа изумление. — Вие сте този, който иска да ме спаси?

— Аз съм този!

— Един млад оберлейтенант!

— Убеден съм, че Негово Величество може да ми се довери. Хуарес храни същата увереност.

— Това би било безумие! Ето ви обратно хартийката.

Курт взе документа и го прибра отново в портфейла.

— Считам за свой дълг да обърна внимание на Негово Величество, че това е последната стъпка, която Бенито Хуарес може да направи по този въпрос.

— Забележката е съвършено ненужна.

— Тя идва от глъбините на едно доброжелателно немско сърце, Ваше Величество. И ако тя е действително ненужна, ще си позволя втора. Образувано е съзаклятие, което иска да свали Хуарес, принуждавайки го да стане убиец на Негово Величество.

— Звучи доста романтично.

— И все пак е вярно. И тъй като Хуарес може да стане убиец само, ако Негово Величество попадне в ръцете му, съзаклятието прави всичко възможно да накара Негово Величество да остане в Керетаро.

— Откъде го знаете в такива подробности?

— Разрешете преди това един контравъпрос. Не се ли е появил някой си доктор Хиларио от Сантяго?

— Ще гледам на този въпрос, сякаш не е отправен към мен.

— В такъв случай мога само да отбележа, че този лекар е инструментът на онези хора и ще бъде постъпено добре, ако се приеме с недоверие всичко онова, което той казва.

— Разбирам. Хуарес не иска да бъде свален. Ето защо той не желае да ме залови и ми предлага бягство.

Император Макс изрече тези слова оскърбително. Курт остана равнодушен и отговори спокойно:

— Засвидетелствам с честната си дума, че не от тази сметка, а от гласа на своето сърце и нашите обединени молби бе заставен Хуарес да напише редовете, които имах честта да представя на Негово Величество. Хуарес не е човек, чиито действия се влияят от задкулисни машинации. Мъж на твърдите, непоклатими постулати като него, вероятно би могъл да бъде победен, да пропадне, ала никога не би бил способен на една такава низка сметка. Той знае своята цел, уверен е, че ще я достигне. И ако по време на своята титанична борба понякога показва, че в сърцето му обитава не само една направо достойна за възхищение сила, а и едно чисто човешко чувство, то човек толкова повече трябва да уважава този велик мъж.

Курт се поклони и излезе. Императорът сякаш не бе на себе си. Той не се сети да попита дали Курт ще остане в Керетаро или ще напусне града. Забрави по-нататък, че военното благоразумие изисква да бъде арестуван този човек, който е видял вътрешността на града и би могъл да предаде сведенията на Хуарес. Той мислеше само за последните чути думи. Те звучаха в ушите му като тътен на далечна гръмотевица, ала бе оставил… Часа на спасението да се изниже неизползван.

Курт не се чувстваше разположен да се върне във вентата. Следобедът клонеше към края си, а той се скиташе замислено и бавно из града, докато се спусна мракът. Едва тогава се отправи към Андре, който го очакваше с вечерята.

— Успешно? — попита онзи късо.

— Неудачно! — гласеше отговорът. — Както изглежда императорът все още храни някаква надежда да се справи с Хуарес.

— Ще му стане дяволски трудно.

 

 

Наближаваше девет и Емилия очакваше своите гости. Ето че отвън се разнесоха стъпки, вратата се отвори на педя ширина и вътре предпазливо надникнаха чифт очи. Когато застаналият вън се убеди, че е сама, влезе.

Отначало Емилия се бе леко шокирала, ала сега го позна. Беше адютантът на Мирамон.

Орбанес поздрави вежливо.

— Извинете сеньорита, че нахълтах при вас по такъв начин! Но се касае за една секретна работа. Днес вие бяхте с генерал Мехиа при императора. Негово Величество нямаше възможност да ви окаже съответното внимание, понеже там присъстваха Мирамон и едно друго лице. Тъй като сега императорът желае да чуе някои конкретни предложения, както и може би нещо за онова лице, надява се, че ще има възможността да ви види при себе си.

— Вие ли сте натоварен да ме отведете при него?

— Да, и при това Негово Величество желае още никой да не знае за тази визита.

— Мой дълг е да се поставя на негово разположение. Преди това обаче трябва да кажа на моята прислужница…

— Стойте! Тя също не бива да знае къде отивате.

— О, не. Аз само ще й наредя да каже на лицата, които очаквам, че съм принудена да ги приема едва след един час.

— Добре! Слугинята ви е долу при сеньората. Аз отивам пред къщата и там ще ви чакам.

Майор Орбанес тръгна. Емилия се преоблече възможно по-бързо и слезе по стълбите. Долу даде на дуенята споменатата заповед и излезе на улицата, където видя офицера. Упъти се към него.

— Така, сега съм на ваше разположение — рече тя.

— И никой не подозира къде отивате? — подпита онзи.

— Никой!

— Тогава елате!

Емилия го последва, но едва направила и пет крачки, бе сграбчена изотзад от две здрави ръце.

— Пом…

Повече не успя да извика, защото на устата й легна кърпа и едновременно с това бяха вързани ръцете и краката й. Втора кърпа опаса главата й през очите и тя почувства, че я вдигат на някакъв кон. Ездачът, който седеше на него, я взе и после потеглиха. Емилия не бе в състояние да се помръдне — държеше я яка прегръдка. Чуваше как конете препускаха първо в тръс по улиците на града, а сетне полетяха по широкото шосе в бърз кариер. Едва можеше да диша. Така се носеха, както й се стори, цяла вечност, докато предводителят заповяда да спрат. Той сне кърпите й. Сега поне можеше да вижда и диша.

— За Бога, какво означава това? — изстена тя. — Трябва да сте се заблудили нещо в мен, сеньорес.

— О, не! Много добре знаем кого сме спипали — изхили се ездачът.

— Какво всъщност искате от мен? — запита, изпълнена със страх.

— Затваряй си устата! Ще получиш отговор, чак като му дойде времето. С жени от твоята сган човек много-много не се церемони. За такива въжето е най-доброто. Ето ти кон! Не мога да те мъкна повече. Та ще те вържем значи за крантата. Но не се противи и не опитвай нито да говориш, нито да бягаш, иначе ще отнесеш някой куршум!

Емилия бе вързана за коня, предводителят взе поводите в ръка и галопът продължи.

Така яздиха може би около три часа, когато минаха край една самотно издигаща се до пътя вента. Видяха през зирките на капаците да мъждука все още светлина.

— Диего, надникни да видиш кой е вътре! — разпореди предводителят.

Войникът скочи от коня и погледна през зирките.

— Някакви вакуероси — извести той. — Виждам трима, може да са най-много петима.

— Тогава слизаме да ударим по глътка. Развържете коконата и я водете вътре!

Конете бяха вързани за наличната за целта хоризонтална греда и мъжете влязоха в постройката с доня Емилия.

 

 

Беше няколко минути след девет, когато Курт и Андре се отправиха към Емилия. Както всички мексикански градове от онова време и Керетаро не беше павиран, поради което стъпките им причиняваха малък шум.

Внезапно доловиха едно високо извикано „Пом…“. Спряха.

— Какво беше това? — попита Андре.

— Някой викна за помощ! — отвърна Курт. — Май беше жена.

— Да. Тя извика думата само наполовина. Значи са й запушили устата.

— Трябва да й помогнем. Напред!

— Чакайте! Промъквайте се бавно и тихо! Така е много по-сигурно.

Опитвайки да заглушат доколкото бе възможно стъпките си, те се прокраднаха леко напред. Бяха отминали отворената врата на къщата, в която живееше Емилия. Тъкмо забелязаха малка група пред себе си, когато тя се понесе с шумен конски тропот.

— Добра езда до Тула! — извика същевременно един глас.

В миг Курт застана до изпращача и го пипна здраво.

— Какво се е случило тук, негоднико? — запита той.

— Нищо — изсъска човекът.

Той направи рязко движение и… в ръцете на Курт остана някаква дреха. Ала онзи, който бе пъхнат в нея, търти да бяга.

— Той се измъква! — викна Андре и се накани да се впусне след беглеца.

— Стойте! — повели Курт.

Андре се подчини, но промърмори сърдито:

— И ще оставим нехранимайкото да офейка?

— Може би това е най-доброто. И дори да се потвърди моята догадка, оня с нищо няма да ни е полезен.

— Как? Имате някаква догадка? Има си хас да мислите… сеньорита Емилия?

— Нека се убедим!

— Тогава рогатият ще отнесе тия мерзавци!

Дребничкият мъж се втурна през вратата и нагоре по стълбите. Там беше тъмно, а вратата на стаята заключена. Стъпките му бяха чути и тъкмо слизаше по стълбите, в коридора излезе слугинята. Курт Унгер също бе влязъл.

— При кого желаете да отидете? — попита жената.

— Сеньорита Емилия вкъщи ли е? — осведоми се Курт.

— Не — отговори дуенята. — Ах, вие сигур, сте сеньорес, които тя очакваше. В такъв случай трябва да ви помоля да дойдете пак след един час.

— О, сега знам достатъчно. Сеньоритата е отпътувала за известно време, но ще се върне. Заключила е грижливо всичките си неща и не е дала никому ключа!

Курт остави старата да си стои в недоумение и закрачи устремно към вентата, в която бяха отседнали. Малкия Андре се спусна подире му.

— По дяволите! — изръмжа този. — Сеньорита Емилия е отвлечена, това не подлежи на съмнение. И тъй като глупавият дявол сам се издаде накъде чрез онова дрънкало, значи ще яздим към Тула. Да си платим пиячката и после след тях!

— Знаете ли пътя?

— Да, вече съм яздил по него.

Докато си разменяха тези реплики, стигнаха страноприемницата. Съдържателят немалко се учуди, когато Курт плати припряно сметката и двамата оседлаха набърза ръка конете си и ги изведоха на улицата.

— Сеньорес, да не би да смятате да пътувате? Няма да можете да излезете от града, защото стъмни ли се никого не пускат.

— За теб може и да е тъмно, ама за нас е светло. Адиос, Божи човече!

След това полунежно, полураздразнено сбогуване на Андре двамата подкараха в тръс. Стигнали до градската порта, видяха в светлината на една лампа да стои часови.

— Стой! Кой е там? — провикна се той.

— Офицери!

— По каква работа?

— По заповед на генерал Мехиа.

— Можете да минавате.

— Кажи, драги, не минаха ли преди половин час оттук няколко конника? Ние сме от тяхната група.

— Да, така е. По нареждане на полковник Лопес.

— Правилно. И водеха една пленена дама?

— Да, да. Трябва много да бързаха, защото отвън препуснаха в галоп.

— Все пак ние ще ги догоним. Това е за теб!

— Благодаря, сеньор!

Докато войникът отключваше, Курт му бе подхвърлил една сребърна монета. Когато излязоха на открито и конете им бяха полетели в галоп, Малкия забеляза:

— Бива си я тая управия в Керетаро. Нито веднъж нямаха някаква парола.

— Това беше добре за нас.

— Аз вече се тъкмях да фрасна човека с приклада, за да му взема ключа.

— Щеше да си пострада за едната глупост. Хайде напред!

Яздиха в продължение на няколко часа, без да настигнат преследваните. По едно време видяха някаква вента край пътя, през процепите на капаците на която прозираше светлина.

— Дали не са отседнали тук? — попита Андре.

— Много вероятно. Ей там има шест коня.

— За Бога, така е! Алилуя! Пипнахме ги!

— Спокойно! Да вържем и ние конете си, но малко встрани. Ако видим вътре сеньоритата, ще се направим, че не я познаваме и нямаме понятие за нещата.

Слязоха от животните. От салона на кръчмата долитаха високи гласове. След като вързаха конете, приближиха до кепенците и надникнаха.

— Един офицер и четирима войници — прошепна дребосъкът.

— И няколко вакуероси на друга маса — попълни Курт. — Отзад до огнището седи сеньоритата.

— Вярно! Ех, радвайте се, безделници, Малкия Андре е тук!

— Нека ги щадим, доколкото е възможно!

— Ще се постараем.

— Те вдигат такава врява, че сигурно изобщо не са чули тропота от конете ни. Да влизаме!

Курт имаше право. Когато двамата мъже поздравиха, офицерът подскочи стреснато. Забелязвайки, че са само двама, седна отново. Но се обърна към тях и ги огледа остро. Те се отправиха към една свободна маса до вратата. Така бяха сигурни, че никой няма да им се изплъзне. Съдържателят ги попита ще желаят ли нещо.

— Три чаши вино — поръча Андре.

— Три? — учуди се онзи. — Та вие сте само двама.

— Какво влиза това в работата на леля ти?

В този миг се намеси офицерът:

— Кои сте вие, сеньорес?

Малкия седеше с гръб към него. Сега се обърна и изгледа питащия със заядлив поглед:

— Любопитник!

— Каквоо? Любопитник? — кипна офицерът. — Знаете ли кой съм?

— Pshaw! Хич и не ни е притрябвало да знаем. Нещо много умно няма да е!

— Струва ми се, че дъската ти хлопа, дребосък! — и човекът се надигна и пристъпи към масата.

Още с влизането им, Емилия разбра, че са дошли да я спасят, ала с нищо не го показа. Сега я обхвана страх за дребния мъж. Онзи обаче погледна неустрашимо предводителя и се отзова:

— Да, на един от двама ни му хлопа дъската!

— По-точно на теб!

— Ами да видим!

В същия миг Малкия нанесе на удобно застаналия му отдясно мексиканец такъв могъщ юмручен удар в стомаха, че оня рухна на пода. А миг по-късно бе коленичил върху него и го стискаше за гърлото. Четиримата войници поискаха да се впуснат на помощ на офицера, ала Курт се изправи пред тях с готов за стрелба револвер в ръката.

— Стой! — заповяда им. — Нито звук и никакво движение, ако не искате да опитате куршумите ми!

Видът му бе толкова застрашителен, че те се отказаха от съпротива. Насядаха отново, без изобщо да се сещат за оръжията си. Вакуеросите и съдържателят, навикнали на подобни инциденти, счетоха за най-уместно да не се намесват.

— Свършвате ли с предводителя? — запита Курт.

— Завчас — откликна Малкия, като стовари още един пестник върху главата на офицера. — Така, за тая вечер на тоя му е достатъчно.

— Тогава вземете въжетата там от стената! Да позавържем малко четиримата сеньорес.

Андре донесе въжетата и върза един след друг войниците. Те и сега не посмяха да се противят, защото Курт ги държеше с револвера си в шах. Накрая бе вързан и предводителя, за да не може да създава главоболия, ако дойдеше на себе си.

— Тъй! — рече дребосъкът. — Отсега никой няма да напуска помещението без наше разрешение. На никому няма да се случи нищо, ала който не се подчини или той ще иде по дявола, или аз.

После пристъпи към Емилия.

— Какъв ли страх сте преживяла — каза и. — Ние дойдохме тъкмо, когато тези храбреци препуснаха в тръс с вас и потеглихме по най-бързия начин след тях. Елате, сеньорита, и пийнете една глътка!

Андре поведе Емилия към масата и й подаде третата чаша.

— Виждате ли — обърна се към съдържателя, — че май имах право, като поисках три чаши.

Емилия благодари с преливащо от чувства сърце. В момента, когато поднесе чашата до устата си, се чу тропотът на кон, който спря отвън и минута по-късно влезе ездачът. Това беше… тантурестият пратеник на тайната лига. Съзирайки вързаните, Арастро понечи тутакси да се върне, ала Малкия бе по-бърз от него и го пипна здраво.

— Почакай, приятелю! Оставаш тук! Който веднъж влезе, ще трябва да остане поне колкото нас.

— Но, сеньор, аз нямах намерение да се бавя — загубил куража си, рече Арастро. — Исках само да изпия глътка вино и отново на път.

— Изпий десет глътки! Дотогава и ние ще сме свършили и ти ще можеш да вървиш, накъдето ти видят очите.

— Тая работа сигурно няма да стане — обади се ухилено Курт. — Сеньорът ще ни придружи до Хуарес.

Дебелият стана мъртвешки бледен.

— При Хуарес? Защо?

— Защото президентът на драго сърце ще пожелае да се запознае с вас. Къде бяхте днес?

— В Керетаро и околностите. Аз съм търговец и пътувам по мои сделки.

— Да, да вие търгувате с лъжи, а сделките ви са предателството.

— Господи, вие ме преценявате неправилно, сеньор — изпълнен със страх извика обвиненият.

— Не ви преценявам ли? Веднага ще разберем! В Сантяго познават ли ви?

— Не.

— И в Манастира дела Барбара също?

— Също не.

— Лъжете. Аз лично ви видях там.

— Заблуждавате се.

Тогава Курт замахна и лепна такава плесница на тлъстия измамник, че оня полетя с глава към стената. Удареният извика негодуващо:

— Наистина се отнасяте несправедливо с мен. Онзи, който сте видял, сигурно много прилича на мен.

— Да, толкова прилича, че това си самият ти, драги мой. Не разговаря ли сряда вечер в стаята на стария с неговия племенник? Не му ли каза, че ще дойдат двеста войници, които той трябва да поведе нагоре по планината до Манастира?

Арастро се втренчи стъписано в Курт.

— Не — излъга все таки.

— Тези войници трябваше да окупират Манастира, за да умре императорът и Хуарес да стане негов убиец?

— Не. Не съм си го и помислил.

— Лъжи, колкото си щеш! Аз не съм палач. Но така или иначе ще ти развържем езика и ще узнаем кои са членовете на вашата безукорно чиста лига. Ще те вържем на коня и идваш с нас. Да тръгваме!

Курт хвърли една монета на масата, плащайки виното и улови дебелия. Андре му помогна и скоро съзаклятникът бе вързан на коня си. Емилия се качи — сега свободна — на един друг и потеглиха. Трябваше да се върнат назад, заобикаляйки предпазливо Керетаро, за да стигнат аванпостовете на Хуарес.

Този, колкото благоразумен, толкова и деен запотек, междувременно беше извършил едно всеобщо придвижване напред. Той се намираше в много по-голяма близост, отколкото дори самият Мехиа бе предполагал днес следобед и не бе минал още обедът на другия ден, когато Курт се натъкна на значителен отряд гвериляси, числящи се към корпуса на генерал Велес.

Отведоха ги в неговата квартира. Този беше видял Курт при Хуарес и освен това много добре познаваше Емилия. Той бе суров, пламенен и често безцеремонен републиканец. Нареди да му се разправи случилото се и извика Арастро пред себе си, като дълго време го оглежда мълчаливо и с навъсен поглед.

— Бил си отрекъл обвиненията на този, сеньор? — поиска да знае той.

— Отрекох, защото не отговарят на истината — отговори дебеланкото. Аз се казвам Пердильо и търгувам с пончос и серапета.

Лицето на генерала прие подигравателен израз.

— А ако те познавам по-добре?

— Сигурно се мамите, сеньор.

— Куче! Никога не съм се мамил в някой и още по-малко пък в такава обесническа мутра като твоята. Да си познавал някога някой си Тавера?

Дребосъкът пребледня като мъртвец.

— Не — изрече със затруднение.

— Който отведе под ножа на французите генерал Тонаменте?

— Не го познавам, сеньор.

— Нима? Може би ще ти е по-добре известно едно друго име. Да познаваш някакъв мъж на име Арастро?

Дебелият стана с един нюанс по-блед.

— Не, сеньор, не зная за кого говорите.

Разпитът се провеждаше на открито. Генералът стоеше заплашително пред съзаклятника като тъмен облак.

— Негоднико, за всичките си сатанинщини имаше кураж, ала за едно признание си твърде бъзлив! — викна Велес. — Ти се нарече Пердильо, да се бе нарекъл по-добре Пердидо, Загубеният, защото си загубен! Нека ти смъкна маската. Преди няколко месеца ти беше осъден в Монтерей на смърт чрез обесване. Тогава ти се удаде да се изплъзнеш, ала сега ние ще наваксаме пропуснатото!

Арастро се разтрепери и издаде някакви нечленоразделни звуци.

— Присъдата ще изпълня аз — продължи неумолимо генералът. — Окачете мерзавеца на най-хубавия клон!

След миг всички бяха налице. Метнаха едно въже на шията му и го тикнаха към най-близкото дърво. Неговите вопли останаха нечути.

— Генерале — нашепна Курт, — бихме могли да го използваме! Може би ще направи признания и ще назове съзаклятниците си!

— За мен това е безразлично. Присъдите се издават, за да се изпълняват! Свършвайте! Изтеглете го нагоре да видят хората как постъпва републиканската армия с изменниците!

Едно дръпване и Арастро се залюля между небето и земята. Кратки, все по-отслабващи гърчове пробягаха по крайниците му. После конвулсията утихна и той застина.

 

 

От този момент събитията започнаха да се развиват с главоломна бързина. Ескобедо настъпи стремително и обкръжи петнадесетте хиляди души, с които разполагаше Макс, с двадесет и пет хиляди републиканци. Обсадата на Керетаро започна. На свой ред Порфирио Диас обгради с армията си столицата, в която скоро настъпи глад.

Курт не желаеше да стои бездеен. Той се включи към пионерното дело и под заповедите на коменданта на този корпус се занимаваше с обсадната дейност. Стернау се стараеше да бъде полезен като лекар.

Хуарес бе установил седалището на правителството в Сан Луис Потоси. Дридън се намираше при него. Човек може да си представи колко се бе зарадвал на новината за спасението на затворниците и благопожеланията, които им бе отправил.

 

 

Веднага щом пътят до морския бряг се бе освободил, Стернау бе писал до родината, че всички са спасени. Да имаше как само да присъства, когато писмото стигна в стария, обичан Райнсвалден!

Роденщайн седеше там в своето кресло и се ровеше в какви ли не книжа, натрупани край него. Остарял и побелял беше почтеният Главен лесничей, а тъкмо днес подаграта го измъчваше по ужасен начин. По едно време влезе Лудвиг, удари токове и зачака господарят му да го заговори. Онзи се обърна най-сетне към него и продума унило:

— Добрутро, Лудвиг!

— Добрутро, хер хауптман!

— Какво ново? Никакъв бракониер? Паднали дървета няма? Крава не се е отелила?

— Не.

— Мътните да те вземат и теб, стар опозиционен тромбон… ау!

Главният лесничей беше направил едно по-рязко движение, отколкото позволяваше подаграта и сега изкриви лице от болки.

— Ето ти на̀! — изруга той. — Ще ми се ти да беше Главен лесничей и да те въртеше подагра.

— А вие да бяхте Лудвиг без подагра, на този свят тук? Аз също си имам своите болки, хер хауптман.

— Че какви ли?

— Повишение на заплатата.

— Гръм и мълния! Какво ти скимна, проклет… ау! Човече, дигай се от очите ми, инак ще те замеря в муцуната с лулата и повишението на заплатата през носа ще ти излезе… хе, кой ли идва там?

Отвън се бе почукало.

— Кой знае, на този свят тук — рече равнодушно Лудвиг.

— Ами надникни де, магаре такова!

— На заповедите ви, хер хауптман!

Лудвиг се обърна, открехна леко вратата, подаде предпазливо глава навън, дръпна я отново и доложи:

— Пощальонът.

— Виж какво носи!

— Слушам, хер хауптман.

Лудвиг отиде до вратата и в следващия миг размаха някакво писмо в ръка.

— Откъде? — запита старият нетърпеливо.

— От Мексико, ураа!

— От Ме… Ме… Мекси… откъде, негоднико?

— От Мексико.

Роденщайн ококори очи като паници.

— Тогава нека начаса да ме изплюска опашатият от чиста радост! Дим да те няма, стар кюнец! От днес нататък ще си тъпча новата! Ясно, Лудвиг?

При тези думи старият метна лулата към прозореца и тя полетя надолу към двора заедно със строшеното стъкло.

— Тъй вярно! — изръмжа Лудвиг. — Първо в лицето ми, а после през джама, на този свят тук. По-добре щеше да е аз да бях получил подаръка.

— Слез и си я вземи! — ухили се старият и грабна писмото.

Но честният ординарец още дълго не тръгна. Нали и той трябваше да знае какво пише в писмото. Старият го отвори и се зачете. С пестеливи думи се съобщаваше, че всички са спасени благодарение на Курт и че скоро ще последва по-подробно писмо. Главният лесничей прочете на себе си още веднъж малкото слова, след което подскочи, обръщайки стола и направи няколко радостни пируета.

— Спасени! Ура! Всички избавени! Благодарение на Курт! Благополучно отървани! Gaudeamus igitur^[1]! Скоро повече в обширно писмо! In dulci iubilo^[2]! Ваш Стернау!

Лудвиг стоеше и го зяпаше слисано.

— Ама, хер хауптман, че онуй не боли ли? Та хич ли не върти или хапе и щипе?

— Поврага! Кое пък?

— Ее, подаграта, на този свят тук.

Едва сега и на стария дойде на ума за неговата подагра. Той направи сащисана физиономия и се поразтъпка малко.

— Лудвиг, тя изчезна, направо офейка, да я благослови Бог!

— Забележителна работа — поклати глава ловецът.

— Да. Коя ли ще е причината?

— Радостта или писмото.

— Радостта, умнико! Помисли само, до мен го е адресирал, до мен! Чудесен човек е тоя Стернау! Лудвиг, тичай в кухнята и кажи да ви приготвят нещо специално за обяд! Аз пък ще отърча начаса до вила „Родриганда“ да им прочета писмото.

Куцукайки, капитанът замина. Неговата вест предизвика у всички небивал възторг.