Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Горската роза (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der sterbende Kaiser, –1884 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 20 гласа)

Информация

Корекция
panko (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Смъртта на императора

Немска. Първо издание

Редактор: Е. Христов

Художник: Б. Ждребев

Техн. редактор: Н. Златков

Коректор: К. Иванова

Формат: 84/108/32

Дадена за набор: м. ноември 1992 г.

Излязла от печат: м. януари 1993 г.

Компютърен набор: „Коник — НЗ“

„Полиграф-юг“ — ООД — Хасково

„Калем — 90“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от trooper

11. В Сакатекас

След обяд приятелите се сбогуваха с тези, които оставаха и възседнаха конете, а на по-следващия ден отрядът пристигна благополучно в Сакатекас.

Първата работа на Стернау и Курт бе да се отбият при президента. Той беше извънредно зает, ала като чу кой иска да говори с него, нареди незабавно да въведат немците. Силната фигура на запотека бе напето изправена край масата, когато те влязоха. Забелязвайки Стернау, в неговите иначе толкова сериозни очи, блесна радостна светлина. Той пристъпи към него и му протегна ръце.

— Как? Вие ли сте наистина, сеньор? Значи не е вярно, че ви е сполетяло ново нещастие, както бях уведомен?

— Действително е вярно, сеньор — отвърна сериозно Стернау. — Аз и всичките ми приятели се намирахме в едно направо отчаяно положение и за спасението си дължим благодарност на този млад човек. Нека ви го представя: оберлейтенант Курт Унгер от пруския полк на хусарската гвардия.

Курт се поклони вежливо. Хуарес му кимна приятелски.

— Не съм ли чувал вече това име?

— Действително, сеньор — потвърди Курт. — Чрез вашето посредничество получих едно ковчеже скъпоценности от Пещерата на кралското съкровище.

Хуарес си спомни.

— А, да, вие сте от Райнсвалден? Синът на капитан Унгер и племенник на Гърмящата стрела?

— Така е.

— Бъдете при мен добре дошъл! Но, драги Матава-се, кажете сега как и къде можахте да изчезнете.

Стернау заразказва преживелиците си. Лицето на запотека приемаше все по-напрегнат израз. Описал безнадеждното, отчайващо положение на затворничеството, немецът млъкна.

— Този доктор Хиларио не ми е непознат. Сеньорита Емилия го демаскира, за което й дължа голяма благодарност. Каква цел е преследвал като е похитил и затворил всички вас? И как все пак се измъкнахте?

— На тези въпроси може най-добре да отговори моят по-млад приятел — рече Стернау, посочвайки Курт.

— Разказвайте! — помоли Хуарес.

Курт последва подканата. Започна от срещата си с Лешоядовия клюн в Райнсвалден и разказа всичко, което се бе случило до настоящия миг. Удивлението на президента растеше от секунда на секунда. Сетне безизразното му инак лице се раздвижи.

— Вашият разказ, сеньор, за мен е от изключителна важност — изрече накрая. Гласът му звучеше като глух тътнеж. — Значи срещу мен има организирано съзаклятие, което възнамерява да ме смъкне, принуждавайки ме да стана убиец на ерцхерцога от Австрия? И онзи тайнствен дебелак принадлежи към него? Доктор Хиларио пребивава сега при Максимилиан в Керетаро? В такъв случай и сеньорита Емилия, чийто неприятел е станал лекарят, е изложена на опасност. Вие надали имате представа каква услуга ми оказахте. Майсторска работа е било от ваша страна осуетяването на този пуч. Но ето че забравих правилата на учтивостта. Седнете, моля!

До този момент тримата мъже бяха разговаряли прави. Сега Хуарес придърпа столове. Курт използва случая да извади портфейла си и връчи едно писмо на Хуарес с думите:

— Барон Магнус, представителят на Прусия в Мексико, ми предостави възможността да ви помоля да приемете тези редове.

Хуарес разтвори плика и прочете съдържанието.

— О, та това е една доста топла препоръка — каза той.

— Нуждаех се от нея, за да мога да ви предам тази втора.

Курт подаде на Хуарес голям плик. Онзи разчупи гербовия печат и се зачете. Лицето му прие израз на удивление. Когато приключи, възкликна:

— Dios mio[1]! Толкова официален държавен документ! Вие сте ми препоръчан тук като лице, което ще ми предаде устно желанията на едно изтъкнато правителство. Преговорите върху съдбата на един мъж, допринесъл толкова много за унищожаване независимостта на република Мексико, по официален път аз решително трябваше да отклоня. Но на една частна обмяна на мисли не мога да откажа.

Курт се поклони в знак на съгласие и отвърна:

— Всеобщото становище е, че при настоящите условия император Макс не е в състояние да се задържи. Мога ли да ви помоля за вашето мнение?

Хуарес махна пренебрежително с ръка и отвърна:

— Вие нарекохте този човек император? С какво право?

— Защото е признат като такъв от повечето правителства.

— Ами! Театралната постановка е изиграна. Аз никога не съм познавал Макс от Мексико, а и сега зная само някой си Макс от Хабсбург, който се остави да бъде подведен от Наполеон да ми се противопостави за своя собствена вреда. Банката спечели. А на вашия въпрос ще отговоря, че този сеньор действително не е в състояние да се задържи.

— А как смятате, ще протече съдбата му?

— Тръгне ли си този Макс навреме от страната, нека спасява живота си и честта, че е бил наричан император на Мексико. Забави ли се обаче, той е изгубен.

— Какво трябва да се разбира под думата „изгубен“?

— Правителството на Мексико ще формира процес срещу него.

— Кого да разбирам под думата правителство?

— Мен.

Курт се поклони учтиво.

— Вие ще бъдете президент на Мексико?

Хуарес повдигна вежди.

— „Да бъда“ президент? Нима не съм? Кой ме е свалил?

— Наполеон и Макс.

— На това и сам не вярвате. Заявявам, че до няколко седмици цяло Мексико ще ми бъде подвластно. И повтарям. Театралната постановка е изиграна!

— После ще съдите Макс? И какво ще гласи присъдата?

— Смърт чрез куршум.

— Не, мислите ли, че не е така просто да се разстреля член на кралско семейство?

— Ще бъде сформиран съдебен състав — натърти мрачно Хуарес.

— И все пак този съд не бива да изпуска из предвид кой е обвиняемият. Един ерцхерцог от Австрия ангажира съображения, които навярно не е нужно да привеждам.

— Един крадец, клеветник, фалшификатор, убиец, бунтовник или смутител на обществения ред ще бъде наказан, който и да бил той. А колкото по-високо стои по интелигентност, толкова по-сурово наказание заслужава, след като е престъпил законите, които би трябвало да познава по-добре от всеки друг.

— Това е аксиомата на един строг съдник, но не и на един суверен, имащ чудесната привилегия да помилва.

Хуарес се надигна от стола, прекоси няколко пъти стаята и спря сетне пред Курт.

— Млади човече, вие трябваше да ми съобщите, че желанието на вашето правителство е да проявя милост?

— Отгатнахте правилно.

— Знаете ли, че съм законно избран от мексиканците за повелител на тази страна?

— Да.

— Можете ли да кажете, че съм направил своя народ нещастен?

— Убеден съм в противното.

— Свалил ли ме е моят народ?

— Не, макар че една депутация отиде до Париж при императора…

— Това беше една бутафория и шарлатания — прекъсна го рязко Хуарес. — Игра на кукловод, на която само деца могат да повярват. А знаете ли по какъв ужасяващ начин безчинстваха тук французите?

— За съжаление!

— Те бяха мои неприятели. Срещу Максимилиан фон Хабсбург имам само две неща. Първо, че лековерно се поведе по плановете на един човек, самият станал император с кръв и преврат. И второ, че сега, когато и последният французин напусна страната, в някакво непонятно заслепение Максимилиан не последва незабавно по петите тези, които „крачат начело на цивилизацията“. Известен ли ви е прословутият Декрет от 3 октомври?

— Разбира се.

— Този Декрет костваше на мнозина живота! — избухна индианецът. — Дори моите верни генерали Артеага и Салазар бяха убити без съд и присъда. Съдържанието на този кървав декрет не е нищо друго, освен онзи принцип на древните завоеватели „Горко на победените!“ Ние бяхме победените и това горко се стовари върху нас. Сега ние сме победителите. Сега ние можем да извикаме „Горко на победените!“ Но ние няма да го сторим. Не искаме да бъдем пристрастени и жестоки. Но ние си искаме нашето право, а щом го искаме ще бъдем консеквентни и към всеки друг, следователно и към угнетителите на нашата страна и тяхното право…

— Великите народи — подметна Курт, — имащи претенции за благословията на цивилизацията…

— Я ме оставете на мира с тая цивилизация! — прекъсна го Хуарес. — И французите ли причислявате към тези цивилизовани народи? И аз го правех по-рано. Те обаче без всякаква причина нахлуха като разбойници в Мексико! Това ли е тяхната цивилизация, тяхната култура? Ако Пантерата на Юга плячкосва и убива, то е защото просто е едно хищно животно в човешки облик и ще намери своята клетка. Ако тоя Пабло Кортейо е обявил, че смята да става президент, това си е чисто безумие или най-малкото смехория.

Ако Наполеон и Максимилиан от Австрия са нахълтали с военна сила в една страна, чиито жители нищо не са им сторили, то те са сравними само с ботокудите[2], команчите и другите диви племена, които аз причислявам към варварите. Броил ли сте капките кръв, проляти по време на окупацията в Мексико?

Курт поклати печално глава.

— Това не са капки, а реки. Не съм ли в правото си да осъдя на смърт виновниците за тези реки, при положение, че всеки съдия предава на палача убиеца, отнел един-единствен човешки живот? Какво биха казали хората в Австрия, ако нахлуя там с някоя армия, за да докажа на народа, че съм по-добър владетел, отколкото…

Хуарес бе прекъснат. Вратата се отвори и вътре нахълта някакъв мъж, чието облекло веднага издаваше висшия офицер. Нито висок, нито дребен, нито сух или пълен, неговата външност носеше отпечатъка на истинския мексиканец. Цветът на лицето бе с жълтеникав оттенък, чертите остри, очите черни и блестящи, а устремните крачки, с които се отправи към Хуарес, говореха за огнен нрав и голяма волева сила.

— Сеньор Хуарес — извика той, протягайки и двете ръце за поздрав.

— Генерал Порфирио Диас, вие тук в Сакатекас! — викна президентът, като сграбчи ръцете му, а сетне го прегърна. — Предполагах, че сте още отвъд столицата! Някаква беда ли се е случила?

— О, не, не! Напротив, дойдох да ви донеса една добра вест.

— Ах! Говорете тогава!

Диас изгледа другите двама.

— Това са сеньор Стернау и сеньор Унгер, пред които можете да говорите открито — обясни Хуарес.

Тримата се поклониха мълчаливо един на друг, след което генералът уведоми:

— Вие не сте получил последните ми две известия! Те са били прихванати от противника. Ето защо идвам лично. Че французите напуснаха страната, знаете ли?

— Да.

— Че Макс е в Керетаро, също?

— Да, така е.

— В негово притежание са само три града — столицата, Керетаро и Веракрус. В Мексико сити командва генерал Маркес, онзи негодник, който кожи смъква на гражданите.

— Дълго няма да командва!

— Надявам се. Аз очаквах новини от вас. И като не получих, тъй като куриерите биваха залавяни, действах на своя глава. Трите града, които все още принадлежат на Максимилиан, трябваше да бъдат откъснати, връзките им да бъдат прекъснати. По тая причина обсадих Пуебла и я овладях с щурм.[3]

— Наистина ли? — запита зарадван Хуарес. — Това е голям напредък. Сеньор Диас, ето ръката ми! Благодаря ви от все сърце.

— А сега — продължи Порфирио Диас — идвам лично, за да се посъветвам с вас и генерал Ескобедо за по-нататъшните действия. В момента съм при вас само да се обадя. Наредете да ми съобщят, когато можете да ме приемете!

— Ще ви осведомя, както и Ескобедо. А сега бъдете мой гост и оставете да ви водя!

Радостта изцяло бе променила сериозния запотек. Той се извини на Стернау и Унгер, хвана под ръка жънещия победи генерал и го поведе. Върна се едва след доста време. Лицето му сияеше от доволство.

— Сеньор Стернау, вероятно сте слушал за Порфирио Диас?

— Твърде много — отговори запитаният.

— Когато си мисля за него или го видя, винаги се сещам за един друг генерал — на Наполеон I, когото този наричал обикновено най-храбрият сред храбрите.

— Ах, да, имате предвид маршал Ней?

— Да. Диас е моят маршал Ней. Той е не само добър и извънредно надежден офицер, а и изкусен дипломат. Аз съм твърдо убеден, че един ден той ще стане мой приемник[4]. Известно ли ви е местоположението на Пуебла?

— Преди много години минах през този град.

— Той е разположен между столицата и пристанището на Веракрус. След като сме го превзели сега, Макс е отрязан от пристанището и не може да ни се изплъзне.

Курт вдигна умолително ръце.

— Сеньор, коленопреклонно ви умолявам за милост към него.

— Аз също се присъединявам към тази гореща молба! — прибави Стернау.

Хуарес ги изгледа, поклащайки глава. Лицето му бе възприело израз на благост, нещо, което при него рядко се забелязваше.

— Мислех, че ме познавате, сеньор Стернау — каза той.

— О, и действително ви познавам! — откликна докторът. — Вие сте твърд, непоколебим характер, който при всякакви обстоятелства изпълнява онова, което си е наумил.

— И повече нищо?

— Чието сърце не стои напълно под владичеството на своя строг разум. Ето защо се надявам, че нашата молба няма да е съвсем безполезна.

— Хм. Всъщност какво изисквате от мен?

— Оставете ерцхерцога да избяга!

— А ако не съм в състояние да го сторя?

— Тогава нека поне присъдата да не гласи смърт!

Запотекът поклати глава.

— Сеньорес, искате прекалено много от мен. С онзи кървав декрет Максимилиан сам си произнесе присъдата. Все пак аз не съм само президент, а и човек и понеже Максимилиан е също човек, му говорих като човек на човек. Той обаче не се вслуша в мен.

— Какво заслепение! — изрази съжаление Стернау.

— Не остава ли все още някакъв изход? — попита Курт.

Хуарес го изгледа изпитателно.

— Може би — отвърна замислено. — Вероятно бихте се заел с нещата?

— Веднага — потвърди радостно Курт.

— Но и това ще е също така напразно. Впрочем вие сте единственият човек, комуто бих дръзнал да поверя тази задача. Мислите ли, че ще минете през аванпостовете?

— Имате предвид аванпостовете на имперските войски?

— Да. За моите ще ви издам документ за свободен пропуск.

— Аз имам добри легитимации. Няма да ме задържат.

— И вярвате, че ще се доберете до Максимилиан?

— Съвсем сигурно.

Хуарес изгледа още веднъж Курт с цялата си проницателност. Сякаш искаше да надзърне в най-дълбоките глъбини на душата му. После се обърна рязко и седна до масата, на която до разните документи имаше и прибори за писане. Приготви си лист, натопи перото и започна да пише. Когато привърши, връчи го на Курт и се осведоми:

— Това достатъчно ли е?

Курт прочете:

„С настоящето запретявам да се поставят каквито и да било препятствия по пътя на предявителя и неговите придружители. Напротив, заповядвам да бъдат оставяни да прекосяват всички линии, какъвто и да е случаят, без никакви задръжки и всячески да им се съдейства да стигнат бързо и гарантирано целта си. Който наруши тази заповед, ще бъде наказан със смърт.

Хуарес“

— Напълно достатъчно! — извика Курт зарадван.

Той вече се виждаше в родината си спасител на императора и когото навсякъде ще величаят.

— Аз пък не вярвам — отвърна ледено Хуарес.

— О, нали хората ще съблюдават заповедта?

— Определено. Но един, до когото ще стигне, няма да я зачете.

— Максимилиан? Би бил безумец!

— Опитайте!

— Мога ли да му покажа пропуска?

— Да.

— А на друг?

— Не. Ще си служите с тоя документ само в краен случай. Освен това ви обръщам внимание, че съм изгубен и моите привърженици със сигурност ще ме напуснат, разберат ли, че със собствената си ръка предлагам спасение на ерцхерцога. Въпреки младостта ви се оставям във вашите ръце, но все таки се надявам да оправдаете моето доверие.

Курт понечи да каже нещо, ала Хуарес пресече рязко думите му със забележката:

— Сега направих всичко, което ми е по възможностите. За по-нататъшния развой не съм отговорен и си умивам ръцете. Но падне ли веднъж Макс в наша власт, нищо не може да го спаси. Аз не съм неограничен господар на страната, а свързан с волята на народа. Зависим съм от условията и не мога да ги игнорирам. Дано намерението ви успее!

Хуарес подаде ръка на Курт и се обърна после към Стернау:

— Вашият млад приятел сега ще бърза. Нека отпътува, та час по-скоро да стигне в Керетаро. Може би ще му се удаде случай да стори нещо за сеньорита Емилия, за която малко ме е страх, тъй като тоя доктор Хиларио е отишъл при императора. Що се отнася до вас, знайте, че с удоволствие ще направя всичко, което ми е по възможностите. А днес имам една голяма молба към вас.

— Ако мога да я изпълня, имате предварителното ми съгласие, сеньор.

— Първо изчакайте! Как ще разполагате с времето си оттук нататък?

— Още нищо не съм определил. Дойдох, за да ви докладвам какво се е случило. Та нали зная, че без вашата любезна помощ нещата на Родриганда няма да се уредят.

— Това е вярно. Двамата Кортейо, Хосефа, Ландола, Хиларио и неговия племенник, всички те трябва да бъдат привлечени под наказателна отговорност. Желателно е да се добият пълни признания от тях. Но дори и тогава е невъзможно да се издаде една валидна присъда.

— Защо?

— Помислете за настоящите условия! Нали все още не знаем какво може да се случи. Къде има меродавен съд за вашите работи?

— По моему при вас.

— По вашето дело се нуждаем от съдебно решение, което сетне да бъде признато от другите власти и най-вече от Испания. Значи трябва да изчакаме, докато отношенията в Мексико що-годе се уредят.

— Това е крайно неприятно.

— Аз се надявам до юни нещата да са приключили. Дотогава не остава кой знае колко време. Вие как смятате да го прекарате?

— Бихте ли ми позволил да остана край вас?

— С най-голямо удоволствие! Тъкмо това беше молбата, която възнамерявах да ви отправя. Нямате ли желание да постъпите на служба при мен като лекар? Ние се бием. Лекари са ни необходими, а те за съжаление тук са рядкост. И какви ли лекари имаме? Надали и един, който да съумее да проведе някоя операция.

— С какво време бихте ме обвързал?

— Срокът няма да е определен. Не искам да ви преча. Ще можете да си тръгнете веднага, щом сметнете за необходимо.

— Добре, при това положение приемам.

Те удариха ръце. Сетне Хуарес каза:

— Уговорено! Вие принасяте за мен жертва, за която ще ви бъда благодарен. Кой е още с вас?

— Бизоновото чело, Мечешко сърце, Лешоядовия клюн, Гърмящата стрела и Малкия Андре.

— Те с какво смятат да се занимават?

— Оставете аз да се погрижа. По отношение на Андре имам една идея. Сеньор Унгер се нуждае от придружител. Бих предложил Андре.

— На драго сърце ще го взема! — отзова се бързо Курт.

— Много добре. И още нещо. Не споменахте ли някакви предмети, които сте плячкосали от подземията на Манастира?

— Да. Политическата кореспонденция на стария и съкровищата, които си е присвоил.

— Ще ми покажете ли нещата?

— Моля за разрешение.

— Имате го. От сега ще живеете в моята квартира. Веднага ще ви посоча необходимите стаи. А после, когато си отпочинете, ще се видим отново.

Бележки

[1] Dios mio (исп.) — Боже мой! (Б.пр.)

[2] ботокудите — езиково изолирана група индиански племена в девствените гори на бразилските крайбрежни планини, наречени така (от порт. botoque = тапа за бъчва), заради дървените украшения деформиращи долните устни и ушите им. През 1960 г. в Сера дос Аиморе все още живеят стотина души (Б.пр.)

[3] 2 април 1867 (Б.нем.изд.)

[4] От февруари 1877 до ноември 1880 Порфирио Диас е за първи път президент на Мексико. От юли 1884 до 1911 година, в която бива прогонен от революцията на Мадеро, непрекъснато е бил на този пост (Б.нем.изд.)