Карл Май
Смъртта на императора (3)

3. Празният ковчег

Кортейо, Ландола и ловецът Грандприз се осведомиха на гарата на Веракрус за следващия заминаващ влак. Служителят, към когото бе отправен въпросът, беше самият началник на влака. Той огледа тримата мъже, сви рамене и отговори:

— Следващият влак ще бъде пуснат след десет минути. Искате да пътувате с него?

Кортейо потвърди.

— Съжалявам! Сега превозваме само военни и лица, които могат да удостоверят, че принадлежат към нас или правителството.

— Неприятно! Крайно неприятно — рече Кортейо. — Ние много бързаме.

— Притежавате ли съответните легитимации, месю?

— За съжаление, не. Само личните си паспорти.

— Хм! От каква националност сте?

— Ние двамата сме испанци, а този сеньор е американски ловец.

— Много лошо за вас. Испанци за жалост не е позволено да качваме, американци пък още по-малко.

Тогава Грандприз измъкна портфейла си.

— Сеньор, аз притежавам една легитимация.

— Тъй ли? Наистина? И е добра?

— Надявам се, сеньор!

Ловецът извади една двадесетдоларова банкнота и му я връчи.

— Дали има по-добър билет от този тук?

Служителят кимна любезно усмихнат.

— Нищо не може да се възрази срещу тази легитимация. Тя е толкова добра, че си пожелавам и другите двама месю да са в притежание на такива.

Кортейо извади две стофранкови банкноти.

— В такъв случай — каза той — позволете да ви представя себе си и този сеньор.

Човекът посегна и рече:

— Тези легитимации са наистина валидни, ала човек все пак трябва да е предпазлив. Казахте, че притежавате испански паспорт?

— Да. Аз съм Антонио Вериданте, адвокат от Барселона.

— А другият мосю?

— Той е мой секретар. Ето паспортите ни.

Кортейо подаде документите на служителя и французинът ги прегледа внимателно.

— Добре — каза. — Всичко е наред и вие можете да пътувате с нас, но в моето купе. Само че трябва веднага да се качвате, защото времето напира.

— Ние сме готови — увери Кортейо.

— Тогава побързайте!

Той отвори служебното помещение и ги тикна вътре. В продължение на няколко минути те останаха сами.

— Какво щастие! — обади се Ландола. — Изпървом по всичко личеше, че май ще артисаме.

— Pshaw! — усмихна се ловецът. — Тези месю французи дрънкат много, ама и имат широка съвест.

— Всъщност беше доста рисковано начинание — забеляза Кортейо.

— Рисковано начинание? — запита Грандприз. — Човек никога не рискува нещо, ако прахоса двайсет долара.

Кортейо долови намека в думите. Извади още една стофранкова банкнота и му я подаде.

— Заповядайте един заместител! Та нали похарчихте парите заради нас.

— Може би донякъде и за себе си — отвърна Грандприз. — Но и не мисля да ви оскърбя с отхвърлянето на някакви мизерни двайсет долара. Благодаря!

В този момент локомотивът даде знак, началник-влака отговори и се качи. Влакът се раздвижи. В Ломалто очакваха вагоните. Гарата имаше милитаристичен вид. Беше пълна с френски войници, които трябваше да бъдат откарани с железницата до морето и там натоварени на кораби за родината. Пристигналите вагони бяха скачени с чакащите. Те бързо се напълниха с радостни от връщането пътници и влакът се задвижи обратно към Веракрус.

С влака имаше връзка пътуващият до столицата Мексико дилижанс. Тримата пътници си извадиха билети. Кортейо и Ландола се качиха във вътрешността на колата. Предпочел свободния изглед, Грандприз се покатери на покрива и се намести, доколкото бе възможно, по-удобно. По този начин предостави на другите двама време и възможност да разговарят помежду си свободно. Когато колата се приведе в движение, Кортейо подхвана:

— Цяло щастие за вас, че сте дегизиран. Тоя тип щеше да ви познае и кой знае какво можеше да се случи.

— Ба! Вярно, че ми е приятно, дето няма ни най-малко понятие, че аз съм търсеният, но в никой случай пък не съм човекът, който ще се страхува от него. Който захване разправии с мен, знам как да го обслужа, бил той непознат или брат.

— Какви са намеренията ви спрямо него?

— Той ми иска кожата, добре, значи аз ще смъкна неговата. Но на първо време можем добре да го използваме. А след като престане да ни бъде полезен, ще му видим сметката.

— Хубаво! Вярвате ли на неговия разказ за сеньор Хиларио?

— Безусловно.

— Следователно бихме могли да намерим при тоя Хиларио брат ми или поне следа от него?

— Сигурно. Ето защо трябва да уредим нашата работа в столицата по възможно най-бързия начин и после незабавно да се отправим към Манастира дела Барбара край Сантяго.

— Нашата работа в столицата? Хм! Какво разбирате под това?

— Е, нищо повече, освен проклетата гробарска история.

— В това отношение бихте могъл да се заблудите. Аз имам в Мексико още доста работа за вършене.

— Знае ли се — усъмни се Ландола.

— Ее, сега имотите на Родриганда нямат господар.

— О, все ще имат някой.

— Забравяте, че официално граф Фернандо е мъртъв, а моят брат е екстерниран от страната. Следователно именията понастоящем са без управление.

— Тъкмо затова трябва да си имат — правителството.

— Да не искате да кажете, че са секвестирани?

— Не, тъй като граф Алфонсо, истинският собственик, все пак не е екстерниран от страната. Той все още си притежава всички свои права.

— Значи смятате, че правителството се е заело с управлението? Аз се съмнявам.

— И каква е причината? — подпита Ландола.

— Хм! Кое е правителството, за което говорите?

— Имперското.

— То изобщо не е правителство — император Макс е на храна и квартира при Наполеон. Прехраната му при французите е по милост. Без съгласието на маршал Базен не може да предприеме и една стъпка.

— Е добре, под управление на френското правителство тогава го разбирайте.

— И то да се е заело с управлението на именията Радриганда? Месю французите нямат време за такива работи!

— Месю французите винаги имат време, когато се касае да смъкнат пари. Не мислите ли и вие така?

— Считате, че в случая се правят пари? — учуди се адвокатът.

— Разбира се. Вашият брат е правел пари за себе си. Французите не са по-гламави от него. Би следвало да го очаквате! А после не можем нищо да сторим.

— О, напротив! Нямам ли в джоба си удостоверение, че като агент на граф Алфонсо съм натоварен да се заема с уреждането на тези дела?

— Действително. Само че се пита също дали това удостоверение ще бъде достатъчно уважено. Ще видим.

— При всички случаи щом идем в Мексико сити ще се завъртя в палата Родриганда да се поослушам.

— Каква полза? Само ще ни подхвърлите на опасността да ни открият.

— Надали. Имам добри документи и съм неразпознаваем.

— Е, правете, каквото искате! Но на мен позволете да ви чакам на някое сигурно място, докато се намирате в Родриганда.

 

 

В Мексико сити тримата отседнаха в една страноприемница. Ландола и Грандприз останаха там, а Кортейо веднага се отправи към палата. От двете страни на входа той забеляза караулки. На пост стояха двама почетни стражи — знак, че тук е отседнал висш военен. Поиска да влезе, ала единият пост го задържа.

— При кого искате да отидете?

— Кой офицер е тук на квартира? — отвърна с въпрос Кортейо.

— Генерал Клозмонт.

— Благодаря! Но не мисля да обременявам генерала. Идвам при собственика на дома.

— Искате да кажете при мосю администратора? Партера вдясно.

Кортейо последва указанието. В дясната страна на коридора забеляза на една врата табела, на която се четеше думата „Администратор“. Почука и влезе на последвалата покана. Озова се в стая с няколко бюра, зад които работеха неколцина души. Един от мъжете се надигна, пристъпи към него и запита:

— Какво желаете?

— Да говоря със сеньор администратора.

— В момента не приема. Закусва.

— Доложете за мен!

— Не мога да го сторя. Той не обича да го смущават.

Кортейо зае възможно по-достолепна стойка.

— Помолих ви да съобщите за мен и това ще направите!

Човекът го изгледа учудено. Явно тонът на Кортейо все пак оказа някакво въздействие, защото отговорът гласеше:

— Кой сте вие, сеньор?

— Това по-скоро касае само администратора. Кажете: един сеньор, който идва от Испания и желае незабавно да говори за графските имения и управлението им.

— О-о! Това май е нещо друго. Да бяхте казал веднага, вече да съм съобщил за вас. Имайте добрината да ме последвате до следващата стая, за да почакате там администратора!

Кортейо последва човека до разположеното в съседство помещение, където временно бе оставен сам. То наподобяваше далеч повече изискан дамски салон, отколкото делова стая.

— Хм! — промърмори Кортейо. — Тоя мосю управител изглежда се отличава с изтънчени светски обноски. Може би Ландола има право.

Едва след четвърт час долови стъпки. Влезе изискано облечен по френска мода мъж, чиито черти, мустаци и брадичка навяваха веднага предположението, че е французин. Той огледа Кортейо хладно и проучвателно и запита на поносим испански, ала без да се поклони и поздрави:

— Кой сте, мосю?

— Името ми е Антонио Вериданте.

— Хубаво! Според звученето испанец, тъй ли?

— Да. Адвокат от Барселона. Агент и пълномощник на граф Алфонсо де Родриганда.

— Аха! Можете ли да го докажете?

— Да. Ето удостоверението ми.

Кортейо връчи на французина документите си. Онзи ги прегледа отгоре-отгоре, без мускул да трепне на лицето му и после изрече студено:

— Хубаво! Само че съжалявам! Тези книжа не са удовлетворителни!

— Как така! Съмнявате се в тяхната достоверност?

— Ни най-малко. Направо от Родриганда или Барселона ли идвате в Мексико?

— Да.

— И не сте се отбил преди туй до Мадрид или Париж?

— Не.

— В такъв случай напусто сте бил толкова път. Трябвало е първо да се представите на френския пълномощен министър в Мадрид или на испанския в Париж.

— Не го сметнах за нужно. Значи искате да кажете, че е необходимо легационно удостоверение?

— Много необходимо.

— Все още мога да набавя пропуснатото, тъй като в Мексико сити има испански шарже д’афер.

— Вярно е, че тук има такъв дипломат, ала неговите правомощия не се простират толкова далеч, че да съм длъжен да се вслушам в него.

— Я гледай ти! Ще се осведомя.

— Сторете го, мосю! — рече французинът, като не съумя да прикрие напълно лекото си злорадство.

— Аз съм адвокат и познавам законите! — заплаши Кортейо.

— Първото признавам, ала последното не изглежда вероятно.

— Сеньор, искате да ме оскърбите?

Французинът удостои испанеца с един пренебрежителен поглед.

— Не съм го и помислил.

Този поглед здравата разядоса Кортейо и той каза злостно:

— Вие се съмнявате, но все пак е ясно, че познавам законите.

— Действително се съмнявам. Вашето гледище, че компетентността на испанския шарже д’афер е достатъчна, за обичайна обстановка може и да е приемливо. Ние обаче си имаме война и следователно се намираме в извънредно положение.

— Ascuas! Вървете по дявола!

— Вашите думи, мосю, не са много вежливи, но този път ще ги пропусна. Та значи ние сме в състояние на война. Императорът намери, че именията Родриганда са безстопанствени и пое грижата да получат управление. Докато се намираме във военно положение, мога да призная представеното от вас пълномощно само, ако моето правителство разреши да поемете управата на въпросните имоти. Такова разрешение лично трябва да си набавите от моя шарже д’афер в Испания или от вашия във Франция.

— Значи наистина се налага да отида пак отвъд океана? Не мога ли поне донякъде да добия представа за състоянието на нещата?

— Няма как да го допусна.

— Досега управлението не се ли намираше в ръцете на сеньор Пабло Кортейо? Защо сте му го отнели?

— Той бе екстерниран от страната като метежник и предател. Все пак съзнавате, че не бе възможно да заема за в бъдеще тази длъжност.

— Къде се намира той сега?

Французинът дигна високомерно рамене.

— Знам ли? Не се числя към жандармерийско отделение. Все ми е едно къде се намира тоя Кортейо, когото смятам не само за бунтовник, ами и за един изпечен, безсъвестен мошеник и измамник.

— Сеньор! — ревна Гаспарино Кортейо необмислено.

— Мосю?

— Вие безчестите Пабло Кортейо! Имате ли аргументи за това ваше твърдение?

— Колкото поискате.

— Приведете ги!

— На вас ли? — разсмя се французинът. — Вече отбелязах, че тук нямате думата! Вие впрочем се залавяте за тоя Кортейо с жар, която ви прави подозрителен.

— Аз не бих подозрял някой без доказателства.

— Аз също. Казах ви, че имам толкова доказателства, колкото поискате. Почти всеки ред от книгите, които е водил, почти всяка цифра, която съдържат, представлява едно такова доказателство. Той е отмъкнал от граф Родриганда чудовищна сума. Бъде ли заловен, само по тая причина си заслужава бесилката, а че искаше да застъпи като президент, то бе една безумна смехория.

— Значи наистина се намира извън страната?

— Не зная. Иначе нещо друго имате ли да кажете?

— При тези условия не.

— В такъв случай съжалявам, задето допуснах да бъда обезпокоен. Адио!

Французинът се обърна гордо и се отдалечи. Нотариусът остана в стаята сам. Такава конфузия още не му се бе случвала.

— Само почакай! — изскърца зъби. — Ще дойде времето да ти го върна тъпкано!

Кортейо си тръгна. Когато прекосяваше предната стая, бе изпратен от подигравателните погледи на намиращите се там писари. Той се престори, че не ги забелязва и напусна сградата. На улицата се осведоми за жилището на испанския шарже д’афер и се упъти натам. След продължително чакане бе пропуснат и за свой гняв научи, че е бил правилно информиран от администратора. Не му оставаше нищо друго, освен да се върне при Ландола с неуредени дела.

Онзи го очакваше с голямо нетърпение.

— Е? Вече мислех, че ви е сполетяла неприятност.

— Точно такъв е случаят — изръмжа Кортейо начумерено и разправи накъсо неуспеха си.

— Значи тая работа за момента е безнадеждна — отсъди Ландола. — Сега какво имаме да правим?

— Трябва да запълним ковчега. После веднага заминаваме за манастира дела Барбара.

— С какво ще запълним ковчега?

Макар да се намираха сами в стаята, Кортейо предупреди:

— Не толкова високо! Може да ни чуе някой. Ще го запълним с някакви тленни останки.

— Искате да кажете, да се осведомим къде е умрял някой, след което задигаме мъртвеца и го пъхаме в празния ковчег на дон Фернандо в гробницата Родриганда?

— Това би било най-голямото безумие, което можем да извършим. Допускате ли все пак, че нашите неприятели биха могли да ни се изплъзнат?

— Да, но това ще е дяволска работа.

— И че после като нищо ще дойдат в столицата? Че първото, което ще сторят, е да наредят да се прегледа гробницата?

— Така е. Ама то пък ще е благоприятно за нас. Ще намерят мощите, което ще докаже, че дон Фернандо действително е починал.

— А-хаа — проточи с превъзходство Кортейо.

— Да. Или мислите другояче?

— Да, да, съвсем другояче. Я кажи, умни ми сеньор секретарио, какво ще направят преди всичко друго с тленните останки?

— Ее, ще ги изследват.

— И какво ще констатират?

Ландола изгледа Кортейо въпросително. Не можа да налучка веднага верния отговор, поради което отвърна с подигравателен смях:

— Ще констатират преди всичко, че трупът е мъртъв.

— Да, но ще установят също и кога е умрял.

— Demonio! Това е вярно. Сега ви разбрах. На нас ни са необходими тленни останки от човек починал, приблизително по време на „погребението“ на дон Фернандо.

— И откъде ще ги вземем?

— От гробището.

— Правилно. Трябва да потърсим и вечерта да изровим кокаляците.

— Необходимо е единствено да прочетем надписите, за да открием съответната година.

— Най-сетне се добрахте до същината.

— А дрехите?

— О, те не ми създават никаква грижа. Пътем поразпитах корабния лекар, който беше добър химик.

— Caramba! Било е опасно! Ако малко от малко е бил проницателен, е могъл да отгатне намерението ви.

— Да не смятате, че съм бил толкова непредпазлив? Той съвсем непредубедено спомена няколко средства, които превръщат и най-здравия плат в прахан, разпадаща се при най-малкото докосване.

— Но все пак не така, че да я сметнат за овъглена, а за изтлеяна?

— Да. Без всяка вероятност за подозрение — потвърди адвокатът.

— Хм, ще е полезно. Но откъде ще вземем дрехи?

— От първия срещнат шивач или вехтошар.

— Но те трябва да са такива, с каквито е бил погребан графът, най-малкото почти като тях.

— Така и ще бъде. Моят син навремето тъй подробно ми описа траурната церемония и костюма на мнимия мъртвец, че в това отношение сигурно няма да допусна грешка.

— Нямаше да се стигне дотам. Вие забравяте, че трупът бе доставен на кораба ми в облеклото, с което е бил погребан, а аз все още си го спомням.

— Е, вие и бездруго ще присъствате, когато купувам дрехите.

— А сега най-главното! Изровили сме някакви останки. На другия ден няма ли да се забележи?

— Ще бъдем много внимателни.

— Проклета история! Как ще си набавим нужните неща: кирки, лопати, фенери, дъски, стълба?

— Фенери сигурно ще трябва да купим. А другите работи може и да ги има на гробището. Гробарите обикновено си имат някое помещение, където държат такива неща.

— Ще трябва да се убедим по възможно най-бързия начин. А сега да обсъдим и друг важен проблем — имаме нужда от някой, който да стои на пост, за да не бъдем обезпокоени или в случай на опасност да можем да офейкаме навреме.

— Вече е налице: вашият брат.

— А-а! Той ще се остави да бъде склонен, защото е достатъчно простоват. Предоставете тая работа на мен! Той ме мрази и на тази омраза ще съградя аз фабулата, която ще му разправя и тя сигурно достатъчно ще го затрогне, та да се присъедини към това начинание. Сега се е проснал долу в двора на плочите и спи. Нека го оставим засега да си хърка! Вие готов ли сте?

— Да, да вървим!

Те напуснаха страноприемницата и закрачиха по улиците, по които, поради присъствието на военните, цареше необикновено оживление. Но по лицата на войниците не се четеше онази самоувереност, която човек е свикнал да вижда при победителите. Хората от нисшите кръгове подозираха онова, което вече се знаеше във висшите, именно: бляскавата пиеса бе към своя финал, при което императорът на Великата нация не бе успял да се покрие с чест и слава.

След няколко кратки въпроса двамата намериха пътя за гробището, което бе отворено. Беше към пладне. Слънцето стоеше високо и с горещината на лъчите си бе прокудило всички посетители на уединеното място. Двамата мъже влязоха и имаха възможност несмущавано да предприемат своите наблюдения. Най-напред потърсиха гробницата Родриганда, която също откриха нетрудно. Беше заключена с желязна решетка.

— Ще можем ли да я отворим? — попита Кортейо.

— Трябва да си набавим инструменти — рече Ландола.

— Но откъде? Да не би от някой шлосер? Той не бива да предоставя шперцове.

— Забравяте, че се намираме в Мексико. С пари тук ще се справя и със съвсем други неща.

Сега закрачиха между гробовете да четат надписите. До зида се натъкнаха на малки, разположени една до друга постройки.

— Това също трябва да са семейни гробници — отбеляза Ландола. — Ascuas! Текна ми една идея! Какво ще кажете, ако не се нуждаем нито от кирки, нито от лопати? Ако изобщо не е нужно да отваряме гроб? Погледнете тази дълга редица фамилни гробници!

— Аха, отгатвам какво имате предвид. Идеята е добра.

— При значителния брой гробници няма начин да не се намери покойник с потребната възраст. Нека погледнем! Повечето от тези злокобни спални са затворени само с решетъчна врата, през която може да се надникне. Може би ще съзрем някой надпис, който да ни упъти.

Закрачиха край гробниците да оглеждат епитафиите. След известно време Кортейо спря пред една решетъчна врата.

— Четете, сеньор секретарио! Там, на задната стена.

Ландола приближи, погледна през решетката и видя различни плочи с надписи, чийто брой доказваше, че гробницата е доста запълнена.

— Имате предвид най-горния текст? — попита. — Хм. Както се разбира, покойникът е бил банкер. Четиридесет и седем годишен, починал преди осемнайсет години.

— Пасва добре. Какво ще кажете?

— Имате право. Как да намерим правилния ковчег?

— Сравнете надписите относно деня на смъртта!

Ландола последва съвета и каза:

— Разбирам. Този банкер е последният покойник, погребан тук. Неговият ковчег навярно е най-запазен…

— … и най-лесен за намиране. Но сега иде ред на главния въпрос, който трябваше да ви поставя по-напред. Ще запазите ли хладнокръвие?

— Да не мислите, че ме е страх?

— Хм. Едно е да излезеш на някой жив с оръжие в ръка, а друго да се спуснеш нощем в някоя гробница и не само да обезпокоиш покойника, ами и да го разсъблечеш и облечеш в други одежди.

— Ще бъде извършено! За мен е все едно кому ще съблека и облека сакото — на жив или мъртвец. И дяволът да беше в собствената си персона, пак не бих му се побоял. Напротив, бих го помолил за огънче, ако му скимне да хукне към мен. Та значи няма защо да ми берете кахъра. Гледайте само вие самият да не си плюете на петите от страх!

— За себе си съм сигурен. А брат ви?

— Той няма да види кокаляците. Ще си стои пред портата на пост и няма да знае какви ги вършим с мъртвите. Сега елате да се огледаме за стълба!

Те откриха търсеното в един ъгъл на гробището, където гробарите скътваха инструментите си. Целта им тук вече бе изпълнена и те се отправиха обратно към града, където при един търговец на дрехи намериха всичко, което им бе потребно.

Когато стигнаха отново в страноприемницата, беше време за обяд. Предпочетоха да се хранят в стаята си, вместо в обществения салон. Бяха поръчани три куверта, тъй като междувременно Грандприз се бе разбудил. Изисканите ястия изглежда не му се усладиха кой знае колко. И изобщо си личеше, че не се намира в розово настроение. Когато Ландола подхвърли забележка в това отношение, онзи отвърна кисело:

— Дяволът нека си има добро настроение, сеньор, аз не! Какво да чина в Мексико сити, тая скучна дупка? Да спя ли? Предстои ми по-свястна работа за вършене.

— А-а! Скучаете? Разгледахте ли града?

— Достатъчно съм го опознал. Трябва да отида в Сантяго.

— Че нали заедно ще пътуваме, само да уредим тук нещата си. Бихме могли да тръгнем още утре. Но има една мъчнотия, която спъва заминаването. Все пак се надяваме да открием човек, комуто можем да се доверим.

Грандприз бързо вдигна поглед и огледа Ландола проучвателно.

— Верен човек? Комуто да можете да се доверите? Поврага, значи на мен нямате доверие?

— Хмм! — изръмжа Ландола замислено. — И да, и не. Нещата опират до една тайна.

— Някоя сделка?

— Не.

— Нещо, в което не бих могъл да помогна?

Ландола поклати бавно глава.

— Буквално ме принуждавате към разяснение. Ще ви го дам. Касае се за работа, в която действително можете да помогнете. При това положение бихме могли да я уредим набързо и утре в зори да потеглим за Сантяго, но… но…

Грандприз гореше от желание да види най-сетне брат си. Той се надяваше да го намери в Манастира дела Барбара и едва бе в състояние да дочака часа, в който това щеше да се случи. Ето защо му бе противен всеки по-продължителен престой в Мексико сити и ето защо каза, свъсвайки мрачно вежди:

— Искам да ми кажете причината, поради която не можете да ми имате доверие.

— Надали е възможно, защото в крайна сметка сте приятел на онзи, когото… ах, май вече отидох доста далеч!

Тези думи още повече разпалиха любопитството на ловеца.

— Чий приятел съм? Изплюйте камъчето!

— Ее, приятел на Ландола, срещу когото е насочено нашето начинание.

— Аз да съм му приятел? Тук страшно много се заблуждавате! — Грандприз сви десница и така удари с юмрук по масата, че приборите подскочиха. — Аз го гоня десетилетия. Търся го, както Сатаната душата. И открия ли го, все едно е попаднал в лапите на рогатия!

Грандприз го бе изговорил през скърцане на зъби. Особено чувство премина през Ландола, но той не остави да се забележи. Даде вид, че е запленен от думите на ловеца.

— Хей! Де да намерехме във ваше лице съюзник! Какъв късмет за нас!

— Значи наистина искате да му смъкнете кожата? Не ме ли мамите? В такъв случай на драго сърце ще ви правя компания. Кажете само, какво трябва да свърша!

За да съблюдава привидността, Ландола погледна питащо Кортейо. Онзи кимна в знак на съгласие и каза:

— Мисля, че можем да му се доверим. Той има честно лице и няма да ни измами.

— Измами? Аз да ви измамя? — викна Грандприз. — Сеньорес, поставете ме на изпитание и ще видите, че можете да разчитате на мен!

— Е, добре! — рече Ландола. — Касае се само за една малка разходка до гробищата.

— Идвам с вас.

— Дори и през нощта?

— Все ми е тая. Но какво ще правите там?

— Да открием дирите на една сатанинщина на Ландола.

— А-ха, започвам да схващам!

— Хубаво! Знаете ли, че Ландола е живял по-рано в столицата? Имал тук една любима.

— Клетата девойка! Да беше предпочела за Сатаната да се омъжи!

— Не се е омъжила нито за Сатаната, нито за Ландола. Сдобила се е с друг младоженец, не по-малко ужасен от ония двамата — смъртта!

— Ayme! Умряла? Което означава, трябвало е да умре?

— Така предполагаме. Тя му е станала неудобна. Само че той бил по-откровен, отколкото допускала неговата сигурност.

— Навярно е знаела кой е?

— Тъй изглежда. Когато поискал да я изостави, тя замислила да го издаде. На другия ден била труп.

— Ах, той я убил?

— Най-вероятно. Аз си имах своите догадки за случая и наредих да дойдат лекари. Те прегледаха трупа, ала не можаха да открият нищо подозрително и заявиха, че смъртта е настъпила вследствие апоплектичен удар.

— Хмм! Все пак е странно, че предишната вечер Ландола е бил при нея, скарали са се, а на утрото тя била труп.

— И на мен ми се стори съмнително. Та нали по тая причина поисках да я огледат. Аз бях чичо на бедното момиче. Бях наредил да арестуват Ландола. Но сетне той бе освободен, а мен наказаха за злонамерен донос. Оттогава той се зае да преследва мен и близките ми. Осиромашах, децата се поминаха по непонятен начин, съпругата ми също, и всеки път, когато настъпваше подобен случай, се бе появявал Ландола. Вече таех люта ненавист към него. По законен път нищо не можех да му сторя, но се заклех, че рано или късно ще стане жертва на моето отмъщение.

— Съвсем моят случай. Точно като при мен.

— Търсех да го намеря, ала така и не го срещнах. Минаха години. Един ден чух за неговата връзка с Гаспарино Кортейо. Отидох в Испания и станах секретар на сеньор Вериданте, когото сега Кортейо е пратил като пълномощник в Мексико при своя брат. Сеньор Вериданте и аз станахме приятели. Кортейо не подозираше, че при заминаването ни издава най-после местонахождението на моя враг. Предстои да го срещна в Сантяго. Повикали сме го там с бърз пратеник. Но преди това бих искал още веднъж да прегледам тленните останки на моята племенница. По-късно ме бяха споходили какви ли не мисли относно нейната смърт. Знаете ли как един човек, имащ гъсти, буйни коси, може да умре почти моментално, без да остави видим признак за смъртта?

— Не. Какво общо имат тук косите?

— Тъкмо косите са, които крият следата.

— Аха, сега се сещам! Веднъж чух да се разказва подобен случай. Една жена забила на мъжа си по време на сън игла в главата.

— Така е. Именно игла, не топлийка. И косите напълно я скриват.

— Хм! И тая работа ли искате да проучите?

— Да.

— На гробището, и то посред нощ? Това означава тайно? Защо не през деня и открито?

— Няма и да си го помисля. Ще ме заловят като осквернител на гроб и ще бъда повторно наказан заради един такъв негодяй! Сега питам: Искате ли да ни помогнете в тая работа?

— С удоволствие. Какво трябва да сторя?

— Необходимо е само да стоите на стража да не ни заварят. Ако нашето подозрение се потвърди, веднага препускаме към Сантяго да заловим убиеца.

— Съгласен. Бих искал да беше вече вечер, та да се почне историята.

Но в действителност желанието на Грандприз едва креташе към изпълнение с хода на слънцето. Той отново се просна долу в двора да дочака, изпълнен с нетърпение, настъпването на вечерта. Следобеда Кортейо излезе и домъкна разни шперцове, както и няколко ключа, като се надяваше, че все с някой ще отключи. Не станеха ли, гробницата трябваше да бъде отворена силом.

— Ама и тоя Грандприз е толкова лековерен и загубен! — изсмя се подигравателно Ландола.

— Той е простодушен. Вашият разказ имаше доста невероятности. Сега барем си имаме стража.

Най-сетне се мръкна. Звездите изгряха. Тримата вечеряха и един час преди полунощ напуснаха страноприемницата. Това в никой случай не направи впечатление. Населението на столицата е свикнало да се разхожда до късните часове или да прекарва до ранни зори по фиести и развлечения.

Пристигнали на гробището, негодниците оставиха Грандприз на пост, направиха приготовленията си и всичко тръгна според желанието, така че скоро останките на банкера пристигнаха до гробницата Родриганда. Едно стълбище водеше нагоре.

— Дано скоро свършим тук! Нашият прериен ловец ще скучае.

— Няма да може да си обясни какво толкова се туткаме.

— Нека си мисли, че дирим иглата.

Кортейо напразно заопитва да отвори с ключовете вратата. Накрая измъкна едно длето и сложи ръка на дръжката на бравата за по-здрава опора. Тя отстъпи свободно.

— Santa Madonna! — прошепна той изплашено. — Вратата е отворена!

— Невъзможно! Заблуждавате се!

— Пипнете!

Ландола приближи и се увери, че Кортейо не се заблуждава.

— Demonio — изруга, — но не може да има някой долу! Да се ослушаме.

Кортейо бутна широко вратата и двамата се заослушваха известно време надолу. Не се долавяше нито звук, не трепваше ни най-малък полъх.

— Ба! — рече Ландола. — Знам как е станало. Някой от ключовете е отворил, без да сте усетил.

— Дали е бил такъв случаят? — усъмни се Кортейо. — Все пак би трябвало да почувствам езичето да поддава под натиска на ключа.

— Лесно може да ви е убягнало. Вие сте обладан от страх. Възбуден сте. Нервите ви не са за доверие.

— Възможно. Но нека още веднъж се ослушаме!

Сториха го, но не чуха нищо обезпокоително.

— Това ослушване е излишно, само ни губи скъпоценното време. Да слизаме!

— Но предпазливо! Първо без покойника.

— Добре. Запалете!

Влязоха и придърпаха пак тихо вратата. Сетне Кортейо измъкна и запали фенера. Когато пламъчето освети, закрачиха безшумно и внимателно надолу по стълбите — Ландола отпред, а Кортейо осветяваше зад него. Стигнаха сводестото помещение на същинската гробница, без да забележат нещо подозрително.

— Осветете наоколо! — повели Ландола.

Кортейо се подчини. Сега също не откриха нещо обезпокоително.

— Така е било — рече Ландола. — Ключът е отворил, без да забележите. Да пристъпим към работа! Къде е ковчегът на дон Фернандо?

— Тук — отговори Кортейо.

Той посочи един ковчег, на страната откъм краката на който се четеше със златни печатни букви името: „Дон Фернандо, граф Родриганда и Севиля“.

— От само себе си се разбира празен — отбеляза спътникът му.

— За жалост. Бих желал покойникът да лежеше вътре. Или пък дяволът, та да мога да узная дали вашето перчене е вярно. Бихте ли го помолил за огънче, в случай че хукне към вас?

— Бих го сторил, сеньор Кортейо.

— Не го вярвам, сеньор Ландола. Поне в тази дегизировка. С вашето естествено лице спокойно бихте могъл да му устоите, тъй като ви познава и знае, че в никой случай няма да му се изплъзнете. Ама с тия лепила сте му непознат и като нищо ще ви пипне за яката да се разправи с вас.

— Мислите ли? — ухили се Ландола. — Нека пробваме! Хайде, долу капака и вън дявола!

Без да му направи впечатление, че капакът на ковчега лесно поддаде при неговата хватка, той го тласна долу. В следващия миг обаче от устата на двамата мъже се изтръгна крясък на най-голям ужас. В ковчега лежеше една дълга фигура, с нос, наподобяващ клюна на лешояд. Очите на злодеите заплашваха да изскочат от орбитите и се впериха, изпълнени със страх, в лицето на загадъчния покойник.