Метаданни
Данни
- Серия
- Горската роза (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Der sterbende Kaiser, 1882–1884 (Обществено достояние)
- Превод от немски
- Любомир Спасов, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 20 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Карл Май. Смъртта на императора
Немска. Първо издание
Редактор: Е. Христов
Художник: Б. Ждребев
Техн. редактор: Н. Златков
Коректор: К. Иванова
Формат: 84/108/32
Дадена за набор: м. ноември 1992 г.
Излязла от печат: м. януари 1993 г.
Компютърен набор: „Коник — НЗ“
„Полиграф-юг“ — ООД — Хасково
„Калем — 90“
История
- — Добавяне
- — Корекция от trooper
6. В манастира Дела Барбара
В канцеларията на Манастира дела Барбара край Сантяго седеше старият доктор Хиларио, задълбочен в проучването на една книга. Тази книга бе на Луиджи Реджердис „За изкуството да се властва над кралете“. Той така се бе съсредоточил, че пропусна и едно повторно почукване на вратата. Едва когато то се потрети и при това прозвуча малко нетърпеливо, го долови. Погледна часовника, сви мрачно вежди, както го прави човек при някое неприятно обезпокояване, и викна късо:
— Влез!
Но едвам се бе отворила вратата дотолкова, че да се забележи посетителя, бръчките по лицето му се загладиха и той се надигна по начин, който ясно говореше, че онзи му е много приятен. Гостът бе с валчеста фигура. Жълтите увиснали бузи даваха да се разбере, че не е свикнал да живее в оскъдица. Малките му очички сега имаха дружелюбен блясък, но вероятно можеха да гледат и съвсем другояче и въобще цялата му външност бе на човек, който много добре осъзнава своята тежест и достойнство.
— Аа, добре дошъл, хиляди пъти добре дошъл, сеньор Арастро — изрече Хиларио, протягайки и двете си ръце към влезлия. — Не ви очаквах, трябва искрено да си призная.
— Нося ви добра вест!
— Откъде? От Главната квартира на Хуарес?
— О, не, не. Какво добро може да дойде от леговището на хиената!
— От лагера на френския маршал?
— Също не. От Имперската главна квартира.
— Ах, лично от императора?
— Не. Императорът е тръстиково стебло. Държано от крепка ръка, то ще израсте и наедрее, незакриляно обаче следващата зима ще го скърши и то ще легне в прахта. Аз идвам от Главната квартира на нашата лига и от нейно име имам да ви поставя няколко въпроса.
— Готов съм да отговоря. Но няма ли преди словото да отпием от най-добрия извор на словата?
Хиларио отвори едно малко шкафче и извади някаква бутилка, от която напълни две чаши. Чукнаха се и поднесоха чашите до устата. Странно бе с какво внимание отправи очи гостът към чашата на стария, за да се убеди дали онзи наистина ще пие. Едва когато забеляза, че Хиларио я преполови, остави сладката, силна напитка да се процеди между устните му. Човек би казал, че се опасява да не би виното да съдържа някоя вредна съставка. За отровител ли считаше той стария доктор Хиларио, към когото иначе проявяваше такава любезност? Те оставиха чашите си на масата и седнаха. После малкият дебелак поде:
— Тук сигурни и ненаблюдавани ли сме?
— Няма да бъдем смущавани.
— И никой не може да слуша думите ни?
— Нито могат, нито ще ни подслушват, тъй като моят племенник е инструктиран да стои на пост, когато имам посещение.
— Тогава нека поговорим за политика или по-скоро за едната страна на политиката.
Погледът на Арастро падна върху разтворената книга, която Хиларио бе оставил на масата. Той секна думите си, взе я в ръка, прочете заглавието, след което се усмихна, кимайки одобрително:
— Вие ли четете тази книга? Знаете ли, че е забранена в някои страни?
— Да. Но авторът прокарва една великолепна житейска мъдрост.
— Следователно е ценна, поне да се прочете. Аз също я притежавам и мога да кажа, че ми достави голямо удоволствие. Какво ще кажете за главата върху избора на средствата, водещи към посочената в заглавието цел?
— Хм — изрече с предпазлива въздържаност докторът, — смея да мисля, че тук авторът нещо твърде много свобода си е позволил.
Шишкавият впери изпитателен поглед в Хиларио и заговори:
— Във всички нас, във всеки отделен човек обитава Духът Божи, който разговаря с индивида по начин, разбираем от него. Напътствията и правилата, които дава на един, няма как да са подходящи за друг или за всички. По този начин се сформира субективен правилник и закони, които, тъй като са внушени от Духа, са по-свети и ненарушими, отколкото всички онези закони, създадени от господа юристите. Човекът, осенен от Божия дух, е отговорен единствено пред себе си. Той не е длъжен да дава никому сметка какво мисли, говори и върши. Ето следствието на единствено правилната философия. Всички ние никога няма да стигнем в Царството на свободата, в което всеки е свой собствен съдник и законодател. То принадлежи по-скоро на малцина избраници. Авторът на книгата доказва, че е един от тях.
Това бе една ужасна философия, която се гавреше с всички закони и позволяваше на всеки един да прави тъкмо онова, което му е угодно. Това бе философия на злото и престъплението.
Тантурестият се загледа пред себе си привидно замислен и като че подреждаше продължението на речта си. В действителност обаче с паузата целеше единствено да визира впечатлението, което бяха направили думите му на Хиларио. Нещо наподобяващо граблива птица бе залегнало в чертите на това тлъсто, блеснало от вътрешно доволство лице. Ако е вярно, че понякога от името на даден човек, може да се вади заключение за неговите душевни качества, то със сигурност бе такъв случаят при този мъж. Хиларио го бе назовал „Арастро“. Това име би могло да се преведе приблизително като „Промъкващия“, а нали в действителност е такъв маниерът на едно хищно животно — да обикаля с нечути, промъкващи стъпки жертвата си, както пък този мъж незабележимо приближаваше своята цел. По-нататъшният ход на разговора щеше да покаже, че тоя подпухнал, на пръв поглед толкова добродушен човек, прави чест на своето име. Сега той продължи:
— Мога ли да приема, че сте съгласен с тези съждения?
Хиларио присви рамене:
— В общото — да, ала в частност — не. Ласкае ме мисълта, че всеки индивид, следователно и аз, е просветлен от Светия дух. Но презумпцията, че това просветление е различно според дарованието, ме кара да допусна, че двама души никога не биха могли да бъдат изцяло на едно и също мнение, а само в най-общ смисъл. Ето защо пък съм длъжен да пазя самостоятелността на своите мисли и действия.
Дали Хиларио подозираше, че другият не без преднамереност е повел разговора на тая територия? Дали предугаждаше, че онзи преследва с това някаква опасна цел? Отгатваше ли я той и беше ли решил някак да се противопостави?
Другият изглежда бе на това мнение, понеже очичките му се смалиха още повече и минута-две погриза горната си устна, преди да каже наглед безразлично:
— Че кому би хрумнало да посегне на вашата самостоятелност? Та нали само подхвърлихте, че авторът на тази книга изглежда отива твърде далеч, а аз счетох за свой дълг да го защитя от упрека.
— Това бе гледище, не упрек — оправда се доктор Хиларио.
— Радвам се за вас и особено заради обстоятелството, че ние много често, да, повечето пъти, сме принудени да действаме според възгледите, залегнали в тази книга. И доказателството за това твърдение ще ви се приведе още понастоящем. Предоставя ви се възможност за едно дело на Духа, с което можете да се гордеете, дело, водещо след себе си голяма отплата.
— Готов съм да изслушам мисията.
Малкият посегна към чашата, накваси устни, сякаш имаше нужда първом да се подсили, намести се по-удобно на стола и подхвана наново:
— На вас е известно положението в нашата страна и знаете ние — това означава нашите съмишленици — какво можем да очакваме от него. Или вероятно вярвате да намерите благополучие при Хуарес?
— О, в никой случай.
— А при тоя австриец Макс, както се противи да признае и задоволи справедливите ни искания или кой да е друг вожд, също така отстоящ от нашите максими?
— Абсолютно никакво.
— Е добре, да преценим тогава дали наистина всичките ни надежди са рухнали! Какво мислите за бъдещето на френската окупация?
— Французите ще бъдат принудени да се оттеглят.
— А за по-нататъшното съществуване на империята?
— Тя ще и няма как да не рухне, веднага щом изгуби единствената си опора, което ще рече французина.
— И какво ще се случи сетне? — продължи да подпитва през полуспуснати клепачи шишкавият конспиратор.
— Хуарес отново ще застане на кормилото.
— А какво можем да очакваме от тая личност?
— Единствено незнаещо милост отмъщение и най-безпощадно потисничество.
— Виждам, че сме единодушни. Ние трябва да направим опит да предотвратим предстоящата ни съдба. Това е задача, в която сме длъжни да хвърлим всички сили.
— Няма да ни се удаде да я разрешим — рече старият.
— Защо? — попита Арастро, а на устните му заигра усмивка на превъзходство, граничеща с подигравка.
— Искаме и можем ли да задържим французите?
— И през ум не ни минава — натърти Арастро.
— Или да лелеем безумната надежда, че ще успеем да направим Хуарес наш приятел?
— Това пък най-малко. Знаете ли как се изразил неотдавна за нас публично? Рекъл, че в страната има една партия, която можел да нарече на дявола. Нито с републикански, нито с имперски или някакви други убеждения, тя се състояла от хора, стоящи извън всякакви Божи и човешки закони, които са се отрекли от църквата и само за заблуда се сбират под стяга на християнството. Сама незнаеща милост, тя следователно също не бивало да очаква такава от него. Въпреки религиозните й порядки да не се бъркала с партията „Ултра“ на църковната идеология. Включвала неголям брой членове, ала проявявала активност и безогледност, които я правели направо опасна за страната.
Преди да отговори, доктор Хиларио остана за известно време доволно усмихнат.
— Тоя Хуарес изглежда добре ни познава — рече сетне. — Неговата оценка не се различава много от истината.
— Аз дори съм принуден да я окачествя като напълно правдива. Та лесно можем да си направим равносметка, че ако от другите нямаме никаква изгода, то от Хуарес не можем да очакваме пощада. Стане ли отново президент, подлежим на неизбежна гибел. Ето откъде следва и вътъкът на нашата настояща политика — другите да си заминават, Хуарес да се провали.
Старият поклати глава.
— Тая политика щеше да е добра, само ако имаше някакви изгледи за успех.
По устните на малкия отново заигра онази иронична, самоуверена усмивка. Без да губи време в размисъл, той рече:
— Който не знае какво да стори, не може да му се помогне. За щастие начело имаме човек, комуто никога не липсват средства. Следователно може да се приеме, че все пак ще си помогнем.
— Хм, аз зная едно-единствено средство: Хуарес трябва да умре. Ето как човек сетне би бил освободен от него.
— Действително ли смятате това средство за единственото възможно? Вашият скъсен хоризонт ме опечалява! Нима никога не сте чувал, че дори когато даден човек е мъртъв, духът на неговото дело все таки продължава да действа? Умре ли Хуарес, ще застъпи някой друг, който ще продължи да работи в неговия дух. Значи можем да си помогнем само тогава, когато Хуарес е оставен да живее, но е умъртвен неговият дух.
Иначе човек с пъргав ум, Хиларио направи слисана физиономия.
— Говорите твърде иносказателно, думите ви за мен са чиста загадка и не разбирам какво искате да кажете.
— В такъв случай съм принуден още веднъж да изразя съжалението си към вас, сеньор. Самият Хуарес трябва да се остави жив, на него не бива да се посяга, тъй като той ще стане наше оръдие. Но неговият дух, душата на неговото дело трябва да умре, трябва да бъде морално и политически умъртвен. В мига, в който той сметне делото си за коронясано, тая корона трябва да метаморфозира в качулката на престъпник, а тя да избуи в клада, чиито пламъци ще лумнат високо от всички кътчета на земята.
— Както разбирам, пред очите си имате определен план, който обаче не ми е възможно да отгатна.
— Е, тогава нека ви обясня накратко: император Макс е един нещастен добър човек, който наистина допусна грешката, като поиска да направи Мексико щастлива страна, но пък има симпатиите на цял свят. Неговата съдба бе абдикацията. Само че това не е залегнало в нашите планове. Участта му трябва да е много по-лоша и тъкмо Хуарес трябва да бъде виновникът. С една дума Хуарес трябва да стане убиецът на император Максимилиан.
Доктор Хиларио подскочи от стола.
— Diablo! Тогава Хуарес действително би бил изгубен. Цял свят ще го осъди, ще бъде свършен във всяко едно отношение.
— Да, така е. И после? Нито Наполеон, нито Базен, нито австриеца, нито Хуарес! А ние бихме спечелили играта!
— Чак толкова далеч никога няма да стигнем. Никой не е в състояние да накара Хуарес да стане убиец на императора.
— О-о, и все пак аз познавам един човек, който би съумял да се справи и ще го направи! Доктор Хиларио от Сантяго!
Старият направи физиономия, която не подлежи на описание. Но се виждаше, че е по-скоро уплашен, отколкото удивен да чуе тъкмо своето име.
— По дяволите! Че какво бих могъл да сторя по въпроса? — извика той безпомощно.
— Наистина ли нищичко не ви хрумва! Е, съществуват не един и два изискани, похватни пътя.
— Аз виждам само един — императорът не може да умре другояче, освен да бъде убит от засада.
— Което отхвърляме. Та не ви ли е известен неговият прословут декрет, в който повелява всеки патриот да бъде считан за разбойник и разстрелван?
— От само себе си се разбира, че ми е известен.
— Но не знаете, че действието на декрета може и да рикошира към автора?
— И това зная. Ако Макс попадне в ръцете на републиканците, много-много няма да му се церемонят. Хуарес не може да постъпи по друг начин: не бива да го помилва, ако не иска сам себе си да погуби.
— Е добре. Най-сетне започвате да схващате! Не е необходимо да правим нищо повече, освен да се постараем Макс да падне в ръцете на републиканците.
— И как ли да се залови човек с тая работа? — продума замислено Хиларио.
— Вие не отчитате, че французите ще се изтеглят.
— Максимилиан ще тръгне с тях. Наполеон има върховния дълг да си прибере жертвата, която домъкна тук. Той не бива да го зареже, ако не иска да бъде осъден от цял свят.
— Това действително е вярно. Но какво ще стане, ако самата жертва се възпротиви да си тръгне?
— Би било направо безумие!
— Естествено. Но безумието, дето поиска да става наш император, бе не по-малко. Макс лесно се води и е мечтател. Нарисувай му корона и той ще ти сметне боите за чисто злато! За осъществяване на плана са необходими само двама мъже. Единият вече имаме, другият ще сте вие.
— Аз? — запита отново изплашен Хиларио. — Аз да посъветвам императора да не се изтегли с французите? Не мога да се справя.
— О, в ръката ще ви бъдат дадени всички средства, нужни да се убеди Максимилиан, че имате право.
— Той така или иначе няма да ми повярва.
— Зле го познавате, ала за нас е прозрачен.
— Значи да напусна Сантяго и да хукна към Макс? Не мога да го сторя. Имам си тук големи задължения, които ме задържат.
— Представете сметката си и ще бъдете компенсиран.
— Не се чувствам подходящ за решаването на подобна задача!
— Заблуждавате се. Ние знаем, че тъкмо вие сте подходящият човек.
Доктор Хиларио видимо се намираше в страшно голямо затруднение. Не бе истина действително, че не се смята дорасъл за такава задача, ала от друга страна мислеше за затворниците, които бе тикнал в подземието и които трябваше да наблюдава и храни. Можеше ли да замине?
— Не! — произнесе. — Откажете се от мен. Има и други, заслужаващи такова отличие.
— Тези други са вече заети. Аз имам задължението да ви връча категоричната заповед до десет дни да сте пристигнал в столицата Мексико, считано от днес.
— Мислех, че Макс пребивава в Куернавака!
— В Мексико сити ще получите покана да се явите при него. Както виждате, нещата са се задвижили и нищо не може да бъде върнато назад.
— И въпреки това съм принуден да откажа.
Арастро се изправи. Физиономията му изведнъж прие безпощаден израз, а очите му се фиксираха пронизващо върху Хиларио.
— Наистина ли смятате да откажете? Въпреки строгата заповед, която ви нося?
— Просто съм принуден.
— Известни ли са ви законите на нашата лига?
— Известни са ми.
— Какво очаква някой, който отказва да изпълни заповед?
— Без съмнение наказание.
Дебелият подигравателно имитира тона на стария, като повтори и думите:
— Без съмнение наказание, по-точно смърт!
— Смърт! — извика Хиларио, пребледнявайки. — Кой има право да налага такова наказание? Аз не го признавам.
— Ба! Признал сте го с вашето встъпване!
— Една такава суровост би била ужасна, безчовечна.
Дебелият го изгледа втренчено отстрани.
— Ужасна? Безчовечна? И тъкмо вие да употребите тия думи? Та това почти забавно, нещо повече смехотворно. Може ли да има по-ужасен, по-безцеремонен мошеник от вас? И вие смеете да наречете другите ужасни и безчовечни?
Старият отстъпи крачка назад.
— Какво ви дойде на ума? Какво пък знаете за мен?
— Ако не всичко, то поне много. Или си въобразявате, че начинът на живот на нашите членове не се наблюдава и знае? Не го ли вършим, изобщо не бихме могли да оцелеем. Често ние познаваме хората си по-добре отколкото те самите себе си. Та що се отнася до наказанието, повтарям, че може да има едно-единствено, и то е смъртта. И тъй, ще се подчините ли на заповедта?
— Оставете ми поне време да обмисля!
— Какво има толкова за обмисляне, като всичко е твърдо решено? Вие сте длъжен да се подчинявате също така сляпо, както всеки друг член. Иска ми се да ви предам и друга блага вест — при нас единственото наказание наистина е смъртното, ала ние знаем и някои утежнения. Вашата смърт например ще е много тежка. Ще бъдете екзекутиран в столицата от държавния палач. Ние ще се погрижим за тая работа.
По тялото на стария пробягаха ледени тръпки.
— По кой начин ще го постигнете? — изговори със затруднение Хиларио.
— Хмм! Ще ви кажа, макар и да не съм длъжен всъщност да проявявам такава откровеност… Но ето че ми хрумна още един въпрос, който не ми се ще да забравя. Сигурно има някаква отрова, която убива духа?
Докторът наистина помисли, че посетителят му случайно се е сетил тоя въпрос. Любознателността на специалиста веднага се пробуди в него и нищо неподозиращ, той отвърна:
— Хм, тук би могло да се спомене кураре. Чисто приложена, тя парализира двигателните нерви. Въпросният лежи неподвижно, привидно мъртъв, но знае всичко, което му е сторено. Долавя и най-малкия полъх, усеща и най-лекото убождане с игла. В определена комбинация тя предизвиква моментална смърт, а в друга смес въздейства само на духа — предизвиква безумие, без да наврежда на тялото.
— Знаете ли състава на тази смес?
— Не.
— Няма ли друга отрова, която да причинява само безумие, без някакъв страничен ефект?
— Не — произнесе резервирано Хиларио.
— И все пак съвсем неотдавна ми бе споменато името на една такава. Нарича се толоаджи.
— Толоаджи? — даде вид, че се замисля старият. — Хм!
— Позната ли ви е?
— Не, изобщо.
— Много учудващо наистина. У нас толоаджи е доста често срещано растение.
— Възможно, но аз не познавам въздействието му.
— То има голяма прилика с вълчето мляко[1]. Няколко капки от този млечен сок предизвиква неизличимо безумие, докато тялото може да достигне до почтена възраст. Обикновено се обезвреждат политически противници, съперници и какви ли не неприятели и конкуренти, да, случва се дори… ах, сигурно и вие вече сте чувал, че с няколко капки толоаджи и коронован глава може да се доведе до безумие?
— Не зная нищо такова — отвърна старият възможно по-непринудено. На другия обаче не се изплъзна, че неговият глас внезапно бе придобил една леко напрегната нотка.
Дебелият продължи с повествователен тон:
— Така се говори за една императрица, за която народът не искал и да знае, защото тя и императорът му били натрапени. В един бивш манастир живеел стар лекар, който обичал да се занимава с отрови и бил отличен познавач най-вече на толоаджи.
Хиларио не успя да потисне една кашлица.
— Вие кашляте? — запита другият насмешливо. — Да не сте болен?
— Не.
— Или ви доскучава от моето бъбрене? — забеляза иронично Арастро.
— О, не, не.
— Значи мога да продължа разказа си за този крайно любопитен случай. Та при тоя стар сеньор дошли двама мъже и му поискали някаква отрова, причиняваща безумие. Те не скрили, че била определена за императрицата, ала въпреки това я получили, разбира се, срещу заплащане на съответната сума, чийто размер дори аз не зная.
— И това не е приказка или фантазьорство? — вметна старият, по чието чело бе почнала да избива пот.
— О, не. Императрицата получила отровата. Малко по малко се проявявало въздействието и подготвяло почвата за пълното безумие. Висшата дама била принудена да посети един друг император, от когото зависела короната й, за да поиска изпълнението на едно желание, ала било напразно. Късо време след това безумието я връхлетяло.
— Може би е била така развълнувана от безполезността на пътуването си, че това е станало причина за заболяването й.
— Така се говорело навремето и така още се говори навсякъде. Посветените по-добре знаят. Имате ли представа кои са посветените?
— Не.
— Няколко велики майстори на нашата тайна лига. Аз също принадлежа към тях. И знаете ли коя императрица имам предвид?
— Аз… досещам се — изтръгна се от стария.
— В такъв случай не е необходимо да казвам. А може би се досещате също и кой е отровителят?
— Това не знам.
— Отровата била налята в едно шишенце от черно стъкло.
Старият изохка от страх.
— Била поръчана в понеделник, а в петък той я доставил на сеньор Ри…
— За Бога! — простена Хиларио, разпервайки отбранително ръце.
— Ама какво ви става?
— Не мога да слушам подобни разкази!
— А сте лекар? Би трябвало всъщност да имате здрави нерви!
— Въпреки това ми прилошава.
— Вярвам! — ухили се Арастро. — Колко ли пък би прилошало на истинския извършител, ако чуеше да се говори по въпроса! Сигурно си мислите, че ще бъде разкъсан на четири части, в случай че нещата стигнат до властите?
— Доказателството ще е основният проблем.
— То си е налице. Нямайте грижа. Но от тия истории за убийства се отклонихме от първоначалния разговор. За какво говорихме всъщност?
Докторът избърса потта от челото си.
— Напоследък май говорехме за заповедта, която сте ми донесъл.
— А, да, за нея говорехме. Е, как стоят нещата? Ще ви бъде ли приятно това поръчение?
— Хмм! Приятно точно не. — Хиларио едва процеди между зъбите тези думи.
— Но не и неприятно?
— Не — изрече оня със затруднение.
— Добре, при това положение съм доволен от вас. За тая история с толоаджи и безумната императрица повече няма да става дума. Надявам се, че няма да ме принудите да се върна пак към нея. В общи линии задачата вече знаете. Подробни указания ще получите в столицата. Искам да направя няколко предварителни забележки. Мислите ли, че Хуарес таи лична омраза към императора?
— Мисля тъкмо обратното.
— Аз също, да, имам и доказателство. Хуарес ще пощади императора, стига това да е възможно. Той дори е влязъл в тайни преговори с него, за да го спаси.
— Нима има агенти при него?
— Един-единствен. Една дама. Тя е крайно опасно същество. Красива, духовно надарена, ловка, хитра, както само една жена може да бъде, тя е действала като таен политически агент. За нас вече е демаскирана, ала за други още не е. Пламенна привърженичка на Хуарес е, но кара французите да вярват, че държи на тях.
— Една такава жена познавах и аз.
— Подобни жени са рядкост. Тази, която аз имам предвид, например измами французите и предаде Чиуауа на Хуарес.
Старият подскочи.
— Caramba! Да не се казва Емилия?
— Да — отвърна Арастро. — Сеньорита Емилия се нарича. Тя ли е, която и вие познавате?
— Да. Къде се е дянала сега?
— В Куернавака.
— В такъв случай сигурно има достъп до императора?
— Не, но преговаря с лица, общуващи с него.
— Задачата, която имам да реша, ще ме доведе ли до досег с нея?
— Разбира се! Тя ще стои насреща ви като противник. Та нали действа за Хуарес, а вие срещу него. Тя ще прави всичко възможно да подтикне императора към възможно по-скорошно заминаване, докато пък вие ще правите всичко, за да го задържите.
Държането на Хиларио внезапно бе станало съвсем друго. Мисълта, че ще се срещне с Емилия го примири с поставената мисия и той забрави дори страха, който му бе навял споменът за безумната императрица. Когато двамата съзаклятници се разделиха, това стана по съвсем приятелски начин.
Тайнственият дебеланко бе оставил коня си в двора, който сега възседна и започна да се спуска по манастирската планина. Почти бе стигнал долу, когато срещна двама ездачи. Техните животни бяха изтощени, а самите те имаха вид на хора, оставили зад себе си напрежението на усилено пътуване. Спряха пред него и единият попита:
— Нали онова градче там е Сантяго, сеньор, а постройките горе принадлежат на Манастира дела Барбара?
— Да.
— Може би ви е познато там горе? Има ли някой обитател на Манастира, който да се казва доктор Хиларио?
— Действително има такъв — отговори Арастро, оглеждайки тайно двамата. — Искате да говорите с него? Той е в своята стая. Яздете направо към Манастира, чиято порта стои отворена и попитайте за него! Ще ви заведат. Той е способен лекар. Болни ли сте?
— Не. Защо смятате, че сме болни?
— Защото кожата на лицата и на двамата се лющи, а месната тъкан се е сбръчкала. Който страда от подобни лишеи, трябва колкото може по-малко да се показва, иначе хората ще помислят, че не е болест, ами изкуствено си е направил маска. А ако пък е такъв случаят при двамина едновременно, толкоз по-силно ще е подозрението. Адиос!
Дебелият продължи ездата си надолу по планината. По пътя промърмори:
— Лицата на тия хора бяха гримирали. Искат да отидат при стария. Хиларио според мен прави всевъзможни безчинства, за които ние останалите хабер си нямаме. Ще трябва да го отвикнем.
А двамата ездачи останаха да гледат стъписано след него.
— Тоя тип ни прозря — избълва Ландола.
— Нима толкова лесно се разпознава гримът ми? — попита Кортейо угрижено.
— О, не. По него има наистина няколко съвсем фини, нищожни напуквания, ала е нужно извънредно остро око, за да го забележи.
— При вас е същото. Трябваше да се предвиди.
— Да побързаме да стигнем Манастира!
Завариха манастирската порта отворена, влязоха в двора и попитаха един от прислугата за доктор Хиларио. Неговият племенник Манфредо беше наблизо и изяви готовност да ги отведе при чичо си. Старият все още седеше в стаята си, размишлявайки върху възложената му мисия. В този момент племенникът въведе двамата мъже и незабавно се отстрани. Хиларио ги огледа изучаващо и подпита:
— Кои сте, сеньорес?
Взе думата Кортейо.
— Ще узнаете, сеньор, стига по-напред да позволите да получим едно сведение.
— Тогава говорете!
— Навярно ви е известно името Кортейо?
Хиларио стана внимателен и се надигна от стола.
— Защо питате?
— Не можем да ви кажем, преди да сме разбрали познавате ли го изобщо.
Предпазливият старец поклати полека глава и отвърна:
— Името ми е познато, но повече нищо.
— Не и лицето?
— Не.
Гаспарино Кортейо погледна Хиларио остро и изпитателно и рече:
— Странно!
Веждите на доктора се свъсиха.
— Сеньорес, самите вие ми се струвате меко казано извънредно странни. Нахълтвате тук и ме разпитвате, сякаш сте съдии, а аз престъпник. Удивлявате се на моята сдържаност, пък вие сте дошли гримирани. Как може да очаквате, че ще отговарям на въпросите ви?
— Гримирани? Не ви разбирам.
— Наистина ли? Ех, сеньор, вярно, че съм стар, ала се славя с остър поглед. От мен да го знаете, продължителният престой на грима и пудрата върху кожата винаги е свързан с риск. Такива неща по-честичко трябва да се отстраняват и нанасят наново. Човек лесно се поти, брадата пък расте, а оттам и фалшивият слой се лющи. Това при всички случаи е крайно неприятно. Бъдете така добри да измиете боите, и двамата! Сетне можем да разговаряме.
С тези думи той тикна една гъба в ръцете на Кортейо и посочи умивалника.
— Казвам ви, че се заблуждавате — намеси се Ландола, като тропна с крак от гняв.
Тогава старият бръкна в едно отделение на писалището и измъкна някакъв малък предмет. После пристъпи към вратата и прегради изхода с тялото си.
— Сеньорес, сигурно си давате сметка, че съм учуден, дето ме посещават мъже с фалшиви лица. Измийте се и може би ще ми стане ясно, че се касае само за шега. Не го ли сторите, ще приема, че се намирам в опасност и ще взема ответни мерки.
— Опасност? — обади се Ландола. — Никой не би го помислил! Какви мерки имате предвид?
— Тези тук. — Хиларио изпъна ръката с малкия предмет. Беше револвер. С другата ръка посегна към звънеца и заплаши: — Откажете ли, ще повикам помощ!
— Проклятие! — викна Ландола. — Ние също имаме оръжия!
— Преди да ги извадите, ще съм натиснал спусъка.
Ландола стисна пестници.
— Добре де, мътните да го вземат! — изръмжа той.
Те пристъпиха към мивката. Докато се миеха, възникна пауза, която даде на стария възможността да огледа още по-внимателно Кортейо. По устните му се разпростря странна, победоносна усмивка. Скоро двамата привършиха и се отдръпнаха от умивалника.
— Така — изфуча Ландола. — Сега доволен ли сте?
Думите бяха отправени с неприязън към доктора, ала онзи толкова пък по-любезно отговори:
— Да, сеньор.
— Страхувахте се… — промърмори Гаспарино Кортейо.
— О, не, бях само предпазлив — прекъсна го Хиларио. — Мога ли сега да ви помоля за имената?
— Казвам се Бартоломео Диас и съм хасиендеро от околностите на Салтильо — заяви Ландола.
— А вашият камарад?
— Нарича се Мигуел Лафета и е адвокат. В момента издирваме Пабло Кортейо, с когото имам едно дело. Сеньор Лафета ме придружава, защото хич не ме бива в юриспруденцията и ми е нужна неговата помощ.
— И защо променихте лицата си?
— Защото искахме да говорим като непознати с Кортейо за процеса. Смятахме, че като не ни познава, може да се подведе с някое изявление, което да ни улесни да го вкараме натясно и спечелим делото.
— С което доказвате, че сте доста умни хора. Но то не изключва възможността, че има по-умни от вас. И към тези по-умни бих желал да причисля преди всичко самия себе си. Да вземем най-напред вас, сеньор. Това, дето се представяте за хасиендеро, не го вярвам. Един хасиендеро е много по-различен човек от вас. Вашите очи не са на съотечественик, на земеделец и скотовъдец.
— Че какви пък ще са? — запита Ландола, видимо развеселен от познанията по психология, които старият искаше да демонстрира.
— Те са толкова остри, така… така взряни в далечината, каквито се срещат само при прерийните ловци и… моряците. Бих се заклел, че спадате към последните.
— Тук страшно много се лъжете.
— Ще видим! И после казвате, че сте от околностите на Салтильо. Аз доста добре познавам този град и местностите около него. Хасиендеро да се казва Бартоломео Диас там няма. Вашата хасиенда вероятно се намира някъде другаде. Може би е някой пустинен остров в Тихия океан.
Последните думи бяха произнесени с особено натъртване и обърнаха внимание на Ландола.
— Какво искате да кажете с това?
— Че ви познах: Вие се казвате Хенрико Ландола, а този сеньор Гаспарино Кортейо.
Тези слова оказаха неописуемо въздействие върху двамата мъже. Магьосник ли беше старият, или мошеник от класа, който ги познаваше и опитваше по този начин да ги блъфира? И в двата случая положението им бе крайно неприятно. Да излъжат им се стори най-доброто.
— Не, не е тъй — заяви Кортейо.
— Фалш, не е такава истината — прибави Ландола.
Докторът поклати сериозно глава.
— Сеньорес, нима си мислите, че можете да ме заблудите! Всичко, което казах, е вярно. В състояние съм да докажа, че говоря истината.
Той издърпа едно малко чекмедже на писалището си, взе някакъв портрет и го поднесе на онези.
— Смърт и Сатана! — изруга Ландола.
— Поврага! — изплъзна се от Кортейо.
Старият се наслаждаваше на сащисания израз на лицата им.
— Не го познавам тоя тип! — рече Ландола.
— Аз също! — присъедини мнението си Кортейо.
— Наистина ли? А нещо да ви направи впечатление в този портрет?
— Действително — призна Кортейо. — Малко прилича на мен.
— Само малко?
— Е-е… — запъна запитаният, — от мен да мине, нека е повече от малко. Но в крайна сметка не съм аз!
— В такъв случай ние свършихме един с друг — обяви старият спокойно. Сетне пъхна, без да бърза, портрета обратно в чекмеджето, тикна го и продължи: — И тримата се заблудихме. Вие не очаквахте, че ще зная имената ви, а аз не вярвах, че би могла да съществува една такава забележителна игра на природата, една такава прилика. Портретът бе на онзи адвокат Гаспарино Кортейо от Манреса ли, Родриганда ли. Но така е то, когато човек се предоверява на предубеждения — заблудата не закъснява. И тъй, да се разделим в мир! Адиос, сеньорес!
Учтиво усмихнат, Хиларио им помаха с ръка и се обърна да се оттегли в съседното помещение. Двамата се спогледаха смутено, сетне Кортейо пристъпи напред.
— Почакайте, сеньор! Преди да си тръгнем, ще ви помоля да ми позволите още един въпрос.
Старият се обърна учуден.
— Въпрос ли? Какъв смисъл? По моему ние приключихме помежду си и всеки следващ въпрос е безцелен.
— И все пак може би не, сеньор доктор. Портретът, който ни показахте, ваше притежание ли е?
— Да. Сдобих се с него от един мой пациент, който го носеше в себе си и ми го подари.
— Мога ли да узная кой беше той?
— Някой си Мариано.
— Мариано? — намеси се бързо Ландола. — Той откъде е?
— Роден испанец е и има зад себе си страшно необикновена съдба. По-рано за известно време се наричал Алфред де Лотрьовил.
— Как се озова при вас?
— Един колега ми го предаде за лечение.
— Лекар?
— Да, един немски лекар на име доктор Стернау.
— Доктор Стернау? — трепна Кортейо. — Знаете ли къде се намира в момента този ваш колега?
— Разбира се. Да не би да го познавате?
— Слушал съм за него. Хората го величаят като…
Кортейо бе прекъснат. Ландола го бе уловил за ръката, после тропна с крак по пода и извика, докато очите му буквално мятаха светкавици към Хиларио:
— Спрете, не произнасяйте нито дума повече! Нима не осъзнахте най-сетне, че тоя дядка си играе с нас като котка с мишка?
Кортейо също бе стигнал до тоя извод, ала бе възнамерявал да продължи предпазливо. Само че подобно поведение не пасваше на горещата кръв на Ландола. Хиларио изгледа капитана с невъзмутима усмивка.
— Как го казахте, сеньор, играел съм си с вас? Нещо разменяте ролите. Вие сте, които си играят с мен! Не дойдохте с открито чело?
— Не посмяхме.
— Не ми ли разигравате театър, като се криете зад грим, наричате се с фалшиви имена и се правите, че не познавате нито едно от лицата, за които искате да изкопчите сведения от мен?
— Всичко това бе извършено само от предпазливост. Но вие защо не ни казахте истината?
— Защото не бяхте откровени. Но надявам се, вече осъзнахте, че е по-добре да свалите картите. Вие сте Хенрико Ландола, бившият капитан Грандприз, нали?
— Е, в името на всички светии и дяволи, в края на краищата пък ми е все едно дали няма да попадна в беда: да, аз съм този Ландола!
— Хубаво! А вие, сеньор, сте Гаспарино Кортейо?
— Да — призна запитаният.
— Ех, най-сетне! Я ми кажете сега искрено, какво всъщност търсите тук в Мексико?
— Вие вече знаете — отговори Ландола. — Кой ви го е издал? Кой?
Той удари с юмрук по масата и лицето му прие заплашителен израз. Докторът махна пренебрежително.
— Тия неща при мен не вървят. Няма да допусна да ми се крещи! Който иска да постигне нещо с мен, трябва да се отнася културно. Отбележете си това! Досега ние стояхме прави. Седнете! По този начин странните ни въпроси ще бъдат обсъдени по-леко, отколкото ако стърчим и сипем закани едни срещу други.
Двамата съучастници последваха поканата, а старият продължи:
— Аз съм си у дома и както изглежда аз съм този, от когото се очаква някаква информация или услуга. Ето защо е напълно справедливо, по-напред аз да получа отговори на запитванията си.
Ландола кръстоса крака с мрачна физиономия и протътна:
— Питайте, сеньор!
— Да, да, питайте! Ние ще отговаряме според възможностите — добави Кортейо.
— Кой ви прати при мен?
— Ловецът Грандприз — отвърна Ландола.
— Къде се срещнахте с него?
— Във Веракрус при нашия агент Гонсалво Вердильо.
— Сетне накъде се отправихте?
— Към столицата, където той все още се намира.
— С какво се занимава там?
— С безобразия, които ще му костват живота. Впрочем глупаво е било от ваша страна да пратите тоя човек. Той не е честен и благонадежден.
Старият леко се усмихна.
— Според вас пиратът по-честен ли е от него?
— Да, по дяволите! — избухна Ландола. — Да не искате да кажете, че пиратът непременно трябва да е мошеник, мерзавец? Почтеният пират винаги е честен с хората си.
— А тоя Грандприз не е? Бил е нечестен спрямо вас? По какъв начин?
— Все още не ми е възможно да отговоря на тоя въпрос. Не ви познавам.
— Наричат ме доктор Хиларио.
— Това далеч не е достатъчно. До този момент така и не знаем какво да мислим за вас.
— Лесно бихте могли да го узнаете.
— Такова е и намерението ни. При всички случаи трябва да знаем дали да гледаме на вас като на приятел или като на враг.
— Само като на приятел! Не ви ли направи впечатление, че съм посветен в тайните ви?
— Наистина изглежда така, сякаш знаете някои неща:
— Някои неща? Ба! Аз знам всичко!
Ландола поклати невярващо глава.
— Като е тъй — отвърна той, — избройте го това всичко, дето го знаете!
— Ще го чуете — захвана старият усмихнато. — Някоя си Мария Хермоес и някакъв си Педро Арбелец трябвало да придружат едно момче. В Барселона хлапето било подменено със сина на някой си Гаспарино Кортейо и някоя си Клариса.
— Мътните да го вземат, кой ви го е издрънкал? — запита Кортейо.
— Ще научите. Тоя подставен Алфонсо бил възпитан в Мексико от граф Фернандо. Но, нека бъда кратък! Известно ми е всичко! Мнимата смърт на графовете Мануел и Фернандо, престоят на последния в Харар, намесата на онзи Стернау, женитбата му с Розета, великолепното пътуване до острова в океана, спасението от един немски капитан, за всичко това съм осведомен.
Двамата слушатели не съумяваха да потиснат гнева си. Те се спогледаха. Накрая Ландола подпита:
— Но я кажете, сеньор, откъде ги знаете тези неща?
— Значи признавате, че отговарят на истината?
— Така е за жалост.
— За жалост? О-о, скоро ще разберете, че съм бил въвлечен в тайната само от ваша полза. Дон Пабло и доня Хосефа ми разказаха всичко.
— Тези двамата значи! Как стана това?
— Е, каква неблагоразумна политическа роля играеха, бездруго ви е известно. Бяха интернирани от страната. Главите им бяха заложени в играта. Тъй като не пожелаха да съблюдават повелята, си търсеха някое надеждно скривалище и…
— Намериха ли го? — рязко запита Кортейо.
— Да. При мен в Манастира.
— Слава Богу! — отдъхна нотариусът. — И се намират тук!
— Именно.
— Това ми бе голяма грижа на сърцето. Мога ли да поговоря с тях?
— Разбира се, сеньор.
— Тогава ги доведете, но бързо!
— Само не толкова темпераментно, сеньор! — предупреди докторът. — Не бива да ги водя в тая стая. Да не мислите, че живея в Манастира сам? Никой не бива да заподозре присъствието им.
— Ах, значи са толкова добре скрити?
— Толкова добре, че никой освен мен не ги вижда.
— Къде?
— Под земята.
— Пфу, дяволска работа!
— Другояче не върви, сеньор. Освен това не си представяйте нашето подземие толкова ужасно. Те имат в изобилие всичко, но за съжаление и скука.
— В това отношение ние вече ще помогнем. Но кажете, как стана тъй, че двамата ви посветиха в тайната?
— Много просто. Кортейо бил принуден да бяга с дъщеря си. Моят племенник се числеше към привържениците му, бил се на негова страна и спасил него и дъщеря му от смърт. Подпомогнал ги в бягството и ги доведе при мен. Аз взех дон Пабло и доня Хосефа под моя защита и ги скрих от преследвачите. Те бяха принудени да ги назоват, за да знам как да действам в дадена ситуация.
— Кои бяха преследвачите? — намеси се Ландола.
— На първо място ще спомена неговите политически противници, което ще рече всички привърженици на Хуарес и император Макс, отделно французите. Но те далеч не бяха най-опасните. Несравнимо по-опасни бяха личните му врагове: Стернау, Мариано, Бизоновото чело, Мечешко сърце и всички останали от тайфата им. Вашият брат реши да ми окаже доверие и ми разказа всичко. И добре стори.
— Напълно вярвам — произнесе Кортейо, като протегна ръка на стария. — Благодаря ви! Можете да бъдете сигурен, че ще се постараем на дело да покажем признателността си към вас.
— А Стернау и другарите му къде се намират? — поинтересува се Хенрико Ландола.
— О, немного далеч — усмихна се старият.
— Навярно в Главната квартира на Хуарес?
— Не, в моята.
— Във вашата? Как да се разбира това? Да не искате да кажете в Манастира?
— Точно така!
— Каквоо! — провикна се Кортейо, подскачайки. — Те се намират тук?
— Действително!
— Значи пленени?
— Да.
— Благодарности, хилядократни благодарности, отправени към Сатаната! Кой я свърши тая майсторска работа?
— Аз, сеньорес — заяви гордо старият и направи обстоен доклад за събитията.
— Великолепно! — ликуващо възкликна Гаспарино Кортейо. — Можем ли да слезем и да ги видим?
— То се подразбира, сеньор. След като поздравите близките си, ще ви покажа пленниците.
— Ах, какво удовлетворение ще бъде! Какво ли ще кажат, като ме видят?
— И мен — скръцна зъби Ландола.
— Радостта сигурно от всички страни ще е много голяма — изхили се старият.
— Та, я кажете, кои са персоните, които държите в плен!
Хиларио изброи, като спомена на гостите си и присъствието на Малкия Андре, който единствен им бе непознат. Ландола сведе замислено поглед.
— Всичко това е много добре. Вие сте си свършил чудесно вашата работа, само че за съжаление то не е достатъчно. Крайно необходимо е също така да не остане никакъв свидетел. Който е посветен в тайната за Стернау, Мариано, граф Фернандо или кой да е друг, за нас е не по-малко опасен от самите тях.
— Всички те трябва да изчезнат, всички — изказа съгласието си Кортейо.
— Какво означава всички? — попита докторът озадачен.
— Да помислим — рече Ландола. — Най-напред Ема и Каря — двете жени, които бяха с тях на острова. После иде ред на Педро Арбелец и дъртата Мария Хермоес. Следва да се поразузнае също какво се е случило във форт Гуаделупа. Всеки или всяка, на които са станали достояние нещата, също така трябва да умрат.
— Значи при всички случаи отново се отваря много работа — подметна Хиларио.
— Така е. Но с това за жалост не се изчерпва всичко. По-нататък се касае да се изправи една ваша грешка, сеньор.
— Каква?
— Че пратихте оня Грандприз!
— Оня ли? О, той не знае нищо! От мен и дума не е научил.
— Може и така да е, но беше при нас, прозря ни и сетне ни издаде.
Тази вест бе лъжа. На Ландола му хрумна да погуби по тоя начин заварения си брат.
— Издал ви е? — запита старият. — В какъв смисъл?
— Ще чуете — отговори Ландола. — В Германия живеят лица, които изглежда също знаят всичко…
— А-а — прекъсна го Хиларио, — досещам се кои. Графиня Розета и всички близки на тия Стернау и Унгер.
— Правилно. С тези хора по-късно ще си оправим сметките. Синът на кормчията Унгер е дошъл насам да разбули тайните ни заедно с някакъв човек, наричан Лешоядовия клюн и още един друг. Нашето намерение бе да сложим подходящи тленни останки в празния ковчег на стария граф. Имахме нужда от трети и тъй като бяхте пратил тоя Грандприз, помислихме, че можем да му се доверим…
— Каква непредпазливост! — ядоса се старият.
— За жалост! Но нещата вече не могат да се променят. Взехме ние едни кокаляци от друга гробница и тъкмо стигнахме до тая, в която лежеше ковчегът на графа, бяхме нападнати.
— Колко добре, че ви виждам тук! — натърти старият.
— Как тъй?
— Е-е — ухили се Хиларио, — ами това е най-доброто доказателство, че сте офейкали.
— Така е. Но сега нещата са известни на цялата столица. А ония проклети типове Унгер и спътниците му ще ни следват насам.
— И откъде пък ще знаят, че тук е била целта ви?
— От Грандприз, това се разбира от само себе си.
— Неприятно наистина! — изръмжа докторът. — По тоя начин мога да изпадна в лошо положение. Тия хора при всички случаи трябва също да изчезнат!
— Да, после ще е късно. Освен туй има още един, когото бяхме забравили — оня проклетник сър Хенри Дридън.
— Ах, англичанина? Правилно! — съгласи се старият.
— Но къде ли може да се намира?
— Като пълномощник на Англия най-вероятно принадлежи към свитата на Хуарес.
— Тогава неговият ред ще дойде по-късно. За момента изглежда хасиендата е гнездото, в което са се събрали повечето наши оси. То трябва да се обере.
— Много трудно ще се уреди — отвърна докторът. — Хасиендата е с големи измерения и е съградена от камък.
— Какво да правим при това положение?
— Аз зная нещо — обади се Кортейо. — Та нали сте лекар, сеньор Хиларио?
— Какво общо има то с хасиендата?
— Твърде много. Някой ще се отправи с коня си нататък и… ох, не знам дали ще стане играта. Как се готви в една такава хасиенда. Сигурно отделно за различните лица?
Хиларио тутакси усети накъде бие Кортейо.
— Понякога за господарите се готви отделно от вакуеросите и пеоните — отвърна той, — но необходимата за гозбите вода винаги се взема от един голям казан, който е или вграден към огнище, или виси на синджир над открит огън.
— Много добре. Значи моят план е изпълним — някой трябва само да хвърли едно прахче в тоя котел.
Двамата — Кортейо и Ландола — погледнаха към лекаря, изпълнени с очакване. Онзи държеше главата си наведена и не продума нищо.
— Все ще има такъв прашец — подхвърли Ландола.
— Е, да, отрови има достатъчно — ухили се Хиларио.
— Тя трябва да е такава, че при една аутопсия да не може да се установи.
— И такива има. Ха! Идеята не е лоша, но изпълнението нещо куца. Кого би могъл да прати човек?
— Аз няма как да отида — заяви Кортейо.
— Аз също — прибави Ландола. — Ема Арбелец веднага ще ме познае… Хмм — промърмори той, мятайки кос поглед на лекаря. — Май ще се наложи да привлечем външен човек в тайната.
— Абсурд — отговори онзи.
— Значи трябва да иде някой от нас. Какво ще кажете за вас, сеньор Хиларио?
Запитаният поклати глава. Но странна бе наистина усмивката, която така и не съумя да прикрие.
— Или за вас? — отвърна лекарят.
— Аз вече изтъкнах моята причина. Ща ме познаят.
— И аз не мога да се отделя оттук. Не ви ли се намира още някое запасче от оня грим, с чиято помощ променяте лицето си, сеньор Кортейо?
— Да.
— Е, ето кое ще помогне и вие ще можете сами да сключите „сделката“!
— Значи ще ни дадете отровата?
— Да, но тоя въпрос ще обсъдим по-късно. — По чертите му отново заигра мъчително потисната усмивчица. — Сега да се позанимаем с настоящето. Къде сте отседнали? В града?
— Не. Направо в Манастира дойдохме.
— Значи конете ви са още тук? Хм! Само че никой не бива да знае за присъствието ви.
— Ще ни дадете ли подслон?
— С удоволствие.
— При моя брат и племенницата ми? — поиска да знае Кортейо.
— Ще съжителствате съвместно, и то още от днес. Но преди да ви отведа при тях, ще наредя на племенника ми да донесе нещо за ядене. Вие сигурно сте прегладнели от продължителната езда, а аз знам задълженията си към гостите. И тъй, позволете да се оттегля за известно време!
Хиларио тръгна и потърси племенника си Манфредо, комуто даде заръка да се погрижи за посетителите с храна и напитки. Онзи понечи послушно да се отдалечи, за да изпълни поръчението, ала лекарят го спря с ръка.
— Слушай, Манфредо, трябва да ти поставя един въпрос!
Старият облегна гръб на ръба на масата и кръстоса ръце на гърдите.
— Години наред ти ми служиш вярно, без да питаш защо искам това или онова. Аз винаги съм бил доволен от теб и дълго мислих как да те възнаградя порядъчно.
— Ще ми бъде приятно! — засмя се Манфредо.
— Не исках да отварям дума, додето не намеря нещо подходящо и достойно.
— И днес най-сетне му бе съдено да се осъществи чрез двамата мъже?
— Да. Заслугата е тяхна.
— И какво е то? — полюбопитства Манфредо.
Старият го изгледа с особен поглед.
— Искаш ли да станеш граф?
— Граф? — рече младежът, във висша степен смаян. — Чичо, днес си в много добро настроение!
— Вярно е. Но това, което ти казах, не се дължи на настроение. Та тъй, искаш ли да станеш граф?
— И какъв точно граф ще ставам?
— Този на Родриганда.
— Небеса! Че такива има вече четирима! Двама стари — обявени за покойници, един млад, който иска да стане такъв, ама още не е и друг един млад, който също не е, но всъщност от дълго време минава за такъв.
— Е добре, всички те са под въпрос и ето че ти се явяваш петият, който иска да стане такъв и ще стане!
Хиларио назова имената на своите посетители и проследи хода на целия разговор. В края на изложението Манфредо възкликна:
— Та това е направо необикновено! Какво ще правиш? Надявам се да тикнеш двамата мъже при останалите! Те са си го заслужили повече от всеки друг.
— Правилно. Ще им дам аз полагаемото им се възнаграждение и същевременно ще се погрижа за мен и за теб. Тая работа ще стане още днес. Но от утре ще трябва да поверя затворниците единствено на твоя надзор, тъй като заминавам за хасиендата дел Ерина.
— Ах, за хасиендата? Какво смяташ да правиш там?
— По-късно ще узнаеш. Сега не му е времето да се говори по тоя въпрос.
— Колко време ще отсъстваш?
— Пет-шест дни.
— Дотолкова все ще се погаждам с пленниците.
— О, ще се наложи да опиташ и за по-дълго, защото веднага след връщането си пак заминавам. В рамките на десетина дена трябва да съм в столицата.
— В столицата? — учуди се племенникът. — Каква работа те води там?
— Възложена ми е значителна политическа роля. Кой знае какво ще произлезе от всичко това. Засега съм убеден, че ще е за наше щастие. Аз може би ще стана министър, а ти граф де Родриганда. Какво искаш повече?
— Вси светии, сега започвам да вярвам, че говориш сериозно, чичо! Ама как всъщност смяташ да подхванеш нещата, за да ме направиш граф?
— Много просто. Встъпваш на мястото на истинския граф.
— Който трябваше да е Мариано! А доказателствата?
— Ще ги получим принудително от пленниците, а сетне ще отстраним всички, които биха могли да ни попречат. Остави само чичо ти да се погрижи! Щом тоя Пабло Кортейо можа да направи племенника си граф на Родриганда, на мен сигурно ще се удаде по-леко. Сега върви при двамата, че да не им се стори дълго времето! Когато приключат с храненето, доведи ги долу! Аз ще ви чакам там, накъдето сега отивам, за да направя приготовленията за новите гости.
Хиларио се отдалечи, а Манфредо тръгна да изпълни повелята на стария. След няколко минути се върна при чакащите с поднос студено месо. Двамата бяха изгладнели и здравата си похапнаха. Когато се заситиха, Манфредо нареди:
— Сега ме последвайте, сеньорес! Чичо е вече в подземния затвор, за да ви покаже пленниците. Ще ви заведа при него.
— А какво ще стане с конете ни и другите неща?
— На първо време няма защо да се безпокоим за тях, пък сетне аз ще се погрижа за всичко.
Това „погрижа“ означаваше да продаде конете, а багажа да присвои.
Манфредо крачеше напред по безмълвните коридори, а Ландола и Кортейо го следваха, заглушавайки по негово нареждане стъпките си. После заслизаха по едно тъмно стълбище, където Манфредо извади и запали една свещ. Преминаха през няколко подобни на затворнически килии помещения и стигнаха накрая в някакви покои; лекарят чакаше там. Той също държеше запалена свещ.
— Пристигнахте, а? — запита с почтителна любезност.
— Да, както виждате — отговори Кортейо. — Но кажете, да не смятате да прекарваме времето си в такъв зандан?
— Как ви хрумна! Само ви водя при пленниците. Едва по-късно ще отидем до вашето жилище. Елате!
Хиларио закрачи напред, Кортейо и Ландола го последваха, а зад тях тръгна племенникът. Завил зад един ъгъл, Хиларио измъкна от джоба си известната вече гилза, запали я откъм единия край, обърна се и духна силно другия. В следващия миг бе избързал далеч напред, докато племенникът му отскочи назад. Огнена струя прониза въздуха срещу Ландола и Кортейо. Те поискаха да извикат, ала от обгърналата ги пушилка тутакси изгубиха дъх и не успяха да произнесат нито дума. Миг по-късно лежаха на земята в безсъзнание.
Когато Гаспарино Кортейо дойде отново на себе си, главата страшно му тежеше и едва бе в състояние да събере мислите си. Опипа около себе си и за свой ужас констатира, че се намира в някакво изградено от камък помещение, за чийто зид бе прикован с вериги.
— О, Небеса! — извика неволно.
— А, единият се свести! — чу странично напред да казва приглушен мъжки глас.
— Заговори — добави женски, който прозвуча срещу него.
— Кой е тук? — попита Гаспарино.
— Клети затворници като теб — отговори мъжкият глас.
— Двама души ли чух да говорят?
— Аз и дъщеря ми бяхме.
— Ти кой си?
— Един злощастник. Повече не мога да ти кажа, защото не те познавам.
Гаспарино Кортейо още не съумяваше да се ориентира в положението си.
— По дяволите! Защо съм тук? — пожела да знае.
— Затворен си — гласеше отговорът.
— Затворен? Аз? Глупости!
— Попипай зидовете, хвани веригите си!
Кортейо издрънча с веригите и доколкото му позволяваха, разучи пространството край влажния зид. Напипа стомна с вода и къшей сух хляб.
— Свещени Небеса! Но това може да е само шега!
— Шега? О, не, не! Тук долу всичко си е горчива истина. Навремето ние също го сметнахме за шега. Тогава клечахме в една ужасна дупка, докато ни дадоха сетне по-свястна килия. Преди малко бяхме доведени от нея тук, където пак е лошо. Нашият мъчител каза, че ще ни докара компания, която много ще ни зарадва. Компанията сте вие, но къде остана радостта?
— Кой е този, когото наричате свой мъчител? — запита Гаспарино Кортейо.
— Хиларио. Той е и вашият.
— Докторът? О, не, той ми е приятел!
— Приятел ли? Значи и ти си му повярвал, както ние тогава. Не ти ли издуха отровен газ в лицето?
Гаспарино Кортейо все още не бе възвърнал напълно съзнанието си и способността за анализ. Отговори като някой, който се пробужда мъчително от сън. Приглушените гласове му звучаха като от гроб, а и имаше чувството, че самият той лежи в такъв.
— Хиларио не носеше свещ, когато ви докара — продължи онзи, — но разбрах, че бе той с племенника си. Кой си ти?
— Аз също не мога да ти кажа, преди да знам ти кой си. Но като спомена за още някой, кой е още тук?
— Някакъв, когото домъкнаха заедно с тебе и е прикован от дясната ти страна.
— Ах! Трябва да е Лан… — Гаспарино Кортейо се опомни навреме и продължи, поправяйки се: — Да не е моят спътник?
— Той ще е. Ще умрете с него, както и ние. Тук няма светлина, няма живот, няма милост и състрадание. Всичко тук е мъртвило и единственото, което все още храни живот, е неутолимата жажда за отмъщение.
Тогава нотариусът се изправи, доколкото го позволяваха оковите му.
— Тая работа може да се отнася за вас, но не и за мен. Аз не желая и няма да бъда затворник! — Той наблегна веригите и опита да ги разкъса. Не му се удаде, макар и да напрягаше всички сили.
— Пъкъл, Смърт и Сатана! — изруга задъхан. — В такъв случай би трябвало аз да съм плененият, а другите свободни?
— Другите? Кои други имащ предвид?
— Хиларио каза, че държи враговете ми затворени тук долу!
— Да не е сторил както при мен? Моите врагове са също тук долу. Но не мисля, че те или твоите са свободни! Който е пристъпил в тая тъмница, никога вече няма да види светлината на слънцето. Кои са враговете ти?
— И тях не бива да ти откривам. Твоите кои са?
— Аз също не мога да ти ги кажа. Никой не трябва да знае кой съм.
В този момент във влажното помещение се разнесе продължителна въздишка. Ландола се раздвижи. Вървял напред, той пръв бе поел отровата. Ето и защо по-дълго бе лежал в безсъзнание.
— Оох! — простена и се протегна.
Веригите му издрънчаха. Той чу звука и се ослуша.
— О-о-ох! — изстена отново. — Какво… какво… какво е това?
— Хенрико! Хенрико, вие ли сте? — подпита предпазливо Гаспарино Кортейо.
— Хенрико? — запита Ландола морно и провлечено. — Хенрико, да, така се казвам.
— Ах! За Бога, той е! Хенрико, вие ли сте наистина? — Кортейо преднамерено споменаваше само малкото име на Ландола.
— Хенрико? — изпъшка пиратът. — Кой, кой говори тук? Къде… къде съм?
— Аз май съм затворен, вие също.
— Зат… ворен? — изохка отново сред дрънкане на вериги. — А, какво… какво дрънчи тук? Кой ме дър… жи?
— Веригите са това, веригите!
— Веригите ли? Веригите? А-ха! Правилно! Та нали дъртият искаше да ни покаже плен… ниците, Стер…
— Тихо! — прекъсна го бързо Кортейо. — Не споменавайте никакви имена!
Ландола все още не можеше да се съвземе от упойката. Повтори като човек, който е бил хлороформиран:
— Никакви имена? Никак… ви? И защо не, Кортейо?
И ето че все пак спомена име.
— Спри! Стига! — предупреди нотариусът.
Но от другата страна бързо долетя:
— Чие име беше това? Кой ме вика?
Гаспарино наостри уши.
— Теб ли? — попита. — Тук никой не вика.
— О, напротив! Това бе моето име. След като той го издаде, можеш да го чуеш и ти. Аз съм Пабло Кортейо.
В същия миг Гаспарино обтегна и напъна веригите, които издрънчаха, а костите му изпукаха.
— Пъкъл, Дявол и Проклятие! — прогърмя гласът му. — Сега разбирам всичко. И знаеш ли кой е тоя, дето спомена името ти преди малко, идвайки в съзнание? Хенрико Ландола.
Отсреща оковите на Пабло задрънкаха — сигурен белег, че е обладан от ужас.
— Хенрико Ландола! — изкряска той гръмко.
— Да, аз съм този! Хенрико Лан… Ландола, капитанът.
— Възможно ли е? И това ли още! — ревна Пабло, тресейки от ярост веригите. — А ти, кой всъщност си ти с когото изпървом говорих?
— Аз ли? Чуй и проклинай земята и всичко що пъка от живот! Моето име е като твоето. Аз съм Гаспарино Кортейо, твоят брат!
Два безумни крясъка се разнесоха — един мъжки и един женски. После отсреща настана тишина. Пабло и дъщеря му бяха изпаднали в несвяст. А от тази страна баламосаните продължиха да дрънчат вериги и беснеят.