Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Горската роза (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Der sterbende Kaiser, –1884 (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,8 (× 20 гласа)

Информация

Корекция
panko (2007)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
trooper (2013 г.)

Издание:

Карл Май. Смъртта на императора

Немска. Първо издание

Редактор: Е. Христов

Художник: Б. Ждребев

Техн. редактор: Н. Златков

Коректор: К. Иванова

Формат: 84/108/32

Дадена за набор: м. ноември 1992 г.

Излязла от печат: м. януари 1993 г.

Компютърен набор: „Коник — НЗ“

„Полиграф-юг“ — ООД — Хасково

„Калем — 90“

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от trooper

2. В дегизировка

На рейда на Рио де Жанейро, столицата на Бразилия[1], лежеше на котва елегантен параход. Не беше голям. Виждаше се, че е предназначен за частно ползване. Сигурно възнамеряваше в най-скоро време да напусне рейда, защото лекият пушек, къдрещ се над комина, подсказваше, че подгряването на котела е започнало.

Беше късен следобед. Слънцето бе залязло и се спускаше краткотрайният здрач. В този момент откъм града се зададе една лодка, която летеше като стрела по водата под силните ръце на четирима млади гребци. Мъжът, седнал на кърмата, при всички случаи беше моряк. Неговото закръглено, приветливо лице навяваше на познавача предположението, че е немец. Сините, бистри очи почиваха с наслада на кораба и когато лодката пристана до него, той се озова с един бърз скок на бордовата стълбичка и заизкачва стъпалата.

Когато стигна палубата, кормчията пристъпи насреща му и доложи:

— Капитане, тук има двама господа, които искат да говорят с вас. Чули са, че ще плаваме към Веракрус…

— И желаят да пътуват с нас? Аха! Хм. Ще видим!

Капитанът закрачи към двамата мъже.

— Името ми е Вагнер — представи се той, — капитан на този кораб.

— Аз се казвам Антонио Вериданте, адвокат от Барселона. Този сеньор е мой секретар — каза единият от двамата мъже. — Чухме, че отивате към Веракрус и искахме да ви питаме дали не бихте имал добрината да ни вземете с вас.

— Сеньорес, това навярно няма да е възможно.

По-възрастният от двамата мъже — адвокатът, свъси чело.

— Защо? Ние сме готови да платим добре.

— Това не променя нищо. Параходът служи за частни цели.

— Значи отхвърляте молбата ни?

— За съжаление съм принуден.

— Ние трябва толкова повече да съжаляваме, тъй като от доверие към вашата доброта взехме багажа със себе си.

— Ascuas! Тогава сигурно сте отпратили и лодката, която ви е докарала на борда?

— Не. Вашият кормчия не позволи. Лежи край другия борд.

— Надявам се да намерите друга благоприятна възможност.

— Ние също си го пожелаваме, макар и навярно желанието да не се изпълни толкова скоро. Не пристигна ли своевременно, опасявам се от значителни загуби.

— Тъй.

Очите на капитана още веднъж обследваха двамата мъже. Имаха почтен вид.

— Големи загуби? — попита. — Вероятно за някоя банка, чийто представител сте?

— Не. За частно лице.

— Мога ли да попитам кое е?

— Да. Имам предвид граф де Родриганда.

Едва бе изговорена тази дума, капитанът приближи една крачка.

— Какво? Правилно ли чух? Родриганда? Графът, чийто родов замък със същото име е разположен край Манреса в Испания?

— Да.

— Знам, че той има големи имения в Мексико. Можете да пътувате с нас. Документите ви у вас ли са?

— То се подразбира. Желаете ли да ги видите?

— Сега не. Има време. Корабът скоро ще отплава в открито море и аз имам още едно-друго за вършене. Нека лодката ви се върне. Петерс!

Притича един матрос.

— Отведи двамата сеньорес в най-предната каюта! Можеш да ги обслужваш и ето защо си свободен от всичко останало.

— Благодаря, капитане! — рече човекът. После се обърна към двамата си повереници на завален испански: — Последвайте ме!

Той ги отведе до малко, уютно помещение, в което имаше две — едно над друго — легла.

— Така, това са вашите койки — каза. — Разположете се удобно! Аз ще отида да донеса вода и всичко необходимо.

Едва се бе отдалечил, Кортейо заговори:

— Каква беше тая работа, сеньор Ландола? Той познава фамилията Родриганда!

— Да. Трябва да бъдем извънредно предпазливи. Да не бяхте споменал името Родриганда, наистина нямаше да ни вземат.

— И все пак бих желал по-добре нищо да не бях казвал.

— Е, налага се да изчакаме, докато намерим правилния фарватер.

Петерс скоро се върна, носейки вода и принадлежности за миене.

— От дълго ли лежите в Рио? — подпита Кортейо.

— Само три дни — гласеше отговорът.

— Откъде идвате?

— Покрай кап Хорн.

— Сигурно от Австралия?

— Всъщност да, но последно от Мексико.

— От някое от западните пристанища?

— Гуаймас.

— Взехте оттам товар?

— Не. Оставихме пасажери.

— Много? Капитанът все пак каза, че не сте пътнически кораб.

— И не сме. Той принадлежи на граф Фернандо де Родриганда.

Непознатите се спогледаха слисано, което обаче убягна на моряка.

— Фернандо де Родриганда? — попита Кортейо, опитвайки мъчително да се овладее. — Познаваш ли този сеньор?

— Не, не съм го виждал.

— Помислих си го, изхождайки от думите ти, че сте го свалили в Гуаймас.

— То е вярно, ала аз не съм присъствал. Имах един лош капитан, поради което напуснах кораба във Валпарайзо. По същото време пристигна капитан Вагнер с този параход. Трябваше да остави на сушата един тежко болен моряк и ме взе на негово място.

— Значи си едва от Валпарайзо на борда и не знаеш нищо за по-ранната съдба на тоя кораб?

— Знам някои неща, които съм научил от другите. Той принадлежал на някакъв англичанин и в Източна Индия бил купен от граф Родриганда.

— Как се е озовал графът в Индия?

— С капитан Вагнер, кораб „Нимфа“ от Кил.

— Кил май е немско пристанище? Странно, че графът е тръгнал оттам.

— О, не е тръгнал оттам. Бил е взет от източните брегове на Африка. Натъкнал се на „Нимфа“ по крайбрежието. Капитанът го отвел до Индия, а после край Австралия, за да вземат останалите.

— Останалите? Кои са те?

— Кои? Хмм! — Човекът се поколеба да отговори. Оглежда известно време двамата мъже, без да продължи с информацията.

— Защо не отговаряш? — попита Кортейо.

— Защото по-нататък не зная нищо.

— Тъй! А за другото доста бързичко се сещаше.

— О, сеньор, много зависи от питащия дали човек ще се сети веднага за нещо или не. — С тези думи човекът се обърна и излезе.

Кортейо изгледа Ландола.

— Това пък какво беше? Залагам си главата, че тоя го знаеше и все пак не каза.

Ландола диша рамене.

— Сам сте си виновен. Бяхте твърде непредпазлив. Проявихте се буквално настървен да чуете нещо за Родриганда. Щом не съумявате да се владеете, предоставете по-добре въпросите на мен.

— Не върви, нали минавате за мой подчинен. Но ако е наистина така, както казвате, ще внимавам.

— Такъв е и моят съвет. Та нали чухте как стоят нещата. Тоя капитан е освободил графа и го е отвел до Индия. Само едно не ми е ясно.

— Кое?

— Графът е купил този кораб. Той струва цяло състояние.

— Действително — рече Кортейо. — Откъде го има?

— Във всеки случай не го е натрупал в робството. Ще узнаем.

— Пътували са с тоя параход край Австралия да вземат останалите. Кои да разбирам под „останалите“?

— Ами Стернау и хората му. Само че как е могъл графът да научи нещо за Стернау в оня изолиран Харар? Толкова повече, че бях стоварил Стернау на остров, неизвестен никому. Направо необяснимо.

— И това ще узнаем — заяви мрачно нотариусът.

— Но ви моля да бъдете много предпазлив. Вие казахте на капитана, че сте пълномощник на граф Родриганда. Как смятате да се измъкнете от ямата, в която паднахте по собствена вина?

— Няма да е трудно. Бих могъл все пак да се ползвам с доверието на граф Алфонсо и без да съм непременно неприятел на другите.

— Препоръчително е да сме познати на стария граф Мануел.

— Хубаво, идеята е добра. Надявам се да узнаем от плановете на Стернау онова, което ни е необходимо за по-бързото постигане на нашата цел.

 

 

Когато парата в котела стигна потребното налягане, корабът дигна котва и се насочи към морето. Капитанът остана на командния мостик, докато се намериха в открито море и пътят бе свободен, след което слезе, предоставяйки управлението на кормчията.

В този момент към него пристъпи Петерс и вдигна ръка до баретата:

— Кептън!

— Какво желаеш, момчето ми? — попита Вагнер, който се отнасяше дружелюбно към екипажа си.

— Пътниците…

— Е, какво е станало?

— Хм! Ужасно любопитни!

— Тъй, тъй! Какво искаха да знаят?

— Всичко за кораба.

— Не е беда.

— И за граф Родриганда.

— Също не вреди, синко.

— Но на мен направи впечатление. Единият подпитваше, а другият бе зяпнал една паст като някой кит.

— Това е лесно обяснимо. Двамата познават граф Родриганда.

— Ахаа!

— Иначе нещо друго? Не? Тогава ги изпрати при мен и кажи на кока, че ще се хранят в моята каюта с мен!

Петерс тръгна. Но веднага щом изчезна от полезрението на капитана, процеди през зъби:

— Познавали значи графа. Все пак на мен не ми харесват. Двамата изглеждат точно така, както ако някой пиратски кораб е маскирал топовните си люкове, та да се прави на търговски. В никой случай няма да навреди, ако държа очите си бдителни на тях.

Добрият Петерс принадлежеше към онези хора, на които е невъзможно да се преструват, но затова пък и имат вродено чувство към всеки фалш. Влизайки в каютата, рече с тон, който наистина би трябвало да е учтив, ала прозвуча почти като заповед:

— При кептън, сеньорес! Но бързо!

— Той къде е? — попита Ландола.

— В неговата каюта.

— Добре! Ще отидем!

— Хубаво ще е да вземете документите.

С този намек Петерс отново се качи. Сетне застана встрани да наблюдава двамата. Дойде един друг моряк и измърмори:

— Какво има, Петерс? Застанал си тук като котка пред дупката на плъх.

— И е така! — прозвуча отговорът.

— Наистина дебнеш някой плъх?

— Да, два.

— А-ха! Сухоземните плъхове?

— Отгатна. Внимавай!

Двамата мъже ясно се разпознаваха на светлината на корабните фенери. Ландола крачеше напред, а Кортейо го следваше.

— Виждаш ли? — запита Петерс своя камарад.

— Какво?

— Че единият е моряк?

— А! И защо?

— Личи си по походката му. Един моряк има различен вървеж от тоя на сухоземния плъх. Бях при тях да ги повикам при капитана. Два сухоземни плъха биха запитали къде е каютата.

— Може много да са пътували.

— И това не върши работа. На нашата палуба още не са били. Само опитен морски вълк ще намери капитанската каюта на непознат частен кораб и в мрака на нощта.

— А ти защо ги наблюдаваш?

— Сам не знам. На типовете няма да навреди.

Ландола не подозираше, че добрият Петерс е надарен с такава проницателност, иначе би се преструвал по-добре. Когато влязоха в каютата, Вагнер седеше пред чаша вино. Посрещна ги любезно:

— Още веднъж добре дошли на борда, сеньорес! Нека най-напред уредим неприятните формалности. Не наредих изрично да ви се каже, но мисля, че документите ви са у вас.

— Сетихме се, сеньор капитано — рече Кортейо, като извади двата паспорта.

Вагнер ги взе, прегледа ги и отново ги върна.

— Всъщност съм задължен да заключа легитимациите в шкафа си — оповести. — Но не смятам, че е нужен чак такъв педантизъм. Ето вземете си ги и сядайте!

Двамата мъже се настаниха с поклон. Завърза се разговор, който в началото имаше муден ход, но после, когато кокът прати вечерята и виното упражни своето развеселяващо въздействие, стана по-оживен. Както Кортейо, така и Ландола жадуваха да дойде мига, когато капитанът ще заговори за Родриганда. Не стана бързо, ала все пак се стигна и дотам.

— Вие казахте, сеньор Вериданте, че сте пълномощник на граф Родриганда — подхвана Вагнер. — Значи познавате фамилията Родриганда?

— Много добре.

— С удоволствие бих научил нещичко за тази фамилия. Можете ли да ми кажете от колко членове се състои в момента?

— На драго сърце ще ви дам информация. За съжаление днес могат да се споменат само двама: граф Алфонсо, който понастоящем пребивава в Мадрид и контеса Розета, която живее в Германия. Тя е омъжена там за един лекар на име Стернау.

— Значи неравен брак.

Кортейо сви рамене.

— Хм, пита се, какво разбира човек под неравен брак. Знанията и репутацията на онзи доктор са равноценни на една графска титла.

— Следователно познавате Стернау? — зарадва се Вагнер. — Слушал съм за него. Бихте ли ми го описал?

— Разбира се. Той е висок, плещест, атлетически сложен мъж, истински исполин.

— Съвпада. Къде сте се запознал с него?

— В Родриганда. Той оперира граф Мануел от едно както тежко, така и болезнено заболяване и ето как вероятно се е представил благоприятният случай да се запознае с контесата.

— И вие също познавате граф Мануел?

— Още дълго преди това.

— По моему, не е ли бил по онова време негов пълномощник някой си Кортейо?

Кортейо удължи лице, сякаш е чул някакво много омразно или презряно име и отговори:

— Да, Кортейо се грижеше за текущите дела, тъй да се каже, за дреболиите. При по-важни причини аз имах честта да приемам графа в Барселона.

— А-ха! Навярно познавате и Кортейо?

— По-добре, отколкото бих предпочел.

— Та това прозвуча направо пренебрежително.

— И си е така. Не бих казал, че го мразя, но го презирам. Считал съм и считам тоя Кортейо способен на всякакво безчестие.

Капитанът кимна.

— Така съм чувал и аз. Няма ли той брат в Мексико?

— Да. Единият се казва Гаспарино, другият — Пабло.

— Какво представлява този Пабло?

— Авантюристичен мошеник. Тъкмо заради него пътувам за Мексико. Идвам да поогледам малко мръсните му пръсти.

Капитанът се загледа замислено пред себе си. После кимна бавно и изрече по свойствения си предпазлив начин:

— Желая ви много щастие в тая работа. Защото аз също познавам Пабло Кортейо като несъмнен злодей. Ако знаехте, каквото аз научих!

Кортейо се направи на удивен.

— Бихте могъл да кажете нещо за задкулисните маневри на тоя човек? Не желаете ли да го споделите? Сам разбирате, че вашите сведения са от много голяма стойност за мен.

— Не ви ли обърна внимание навремето, че мексиканският граф така внезапно почина?

— Да — рече Кортейо, — май се говореше, че получил удар. Аз самият не проявих охота да го повярвам.

— Каква бе причината?

— Трудно може да се каже, сеньор. Вярно, че човек достига до някои мисли, ала ги запазва за себе си.

— Вие сте предпазлив човек. Но как се хармонира тази предпазливост, да изказвате определени подозрения и все пак да сте пълномощник на граф Алфонсо?

Кортейо се усмихна, изпълнен с разбиране.

— Имате предвид, че граф Алфонсо има връзка с тези подозрения? Може би правилно се догаждате. Но нека отговоря на вашия въпрос. Аз съм си поставил задача да се добера до тайните на замъка Родриганда и мога да я реша, само ако поддържам връзка със замъка. Ето защо проявих добра воля да стана пълномощник на младия граф, какъвто бях при добрия граф Мануел.

От този момент капитанът повече не бе в състояние да се сдържа. Той вметна живо:

— В такъв случай ще ви разкрия, че днес сте право в целта.

— Правилно ли да разбирам? Вие самият можете да ми помогнете? Действително вече се чудех на точните ви сведения за Родриганда. И горко на виновните, постигна ли най-сетне яснота! Ще ги смажа с най-строгия параграф от закона!

Той се бе надигнал и с така отлично нагоден лицемерен патос говореше, че капитанът се почувства увлечен. Скочи на свой ред, протегна ръце на Кортейо и извика:

— Тогава смело напред, ще бъда откровен с вас! Знаете ли кой е собственикът на този кораб? Граф Фернандо де Родриганда.

— Невъзможно! Та графът е мъртъв!

— Не, жив е!

— Какво говорите? Жив? Граф Фернандо жив? За Бога, кажете къде е!

— Само търпение! — прикани капитанът, макар самият да умираше от нетърпение. — Сега ще ви разправя и други неща. Знаете ли кой освен графа е още жив? Също така Стернау и Мариано, предполагаемият наследник. Аз разговарях и живях с тях на талпите на този кораб.

— Разказвайте, сеньор! Или по-добре позволете аз да питам, а вие имайте добрината да отговаряте!

— С най-голямо удоволствие. Питайте!

— Известна ми е съдбата на Стернау до неговото отпътуване от Испания. Защо е тръгнал за Мексико?

— За да търси някой си Ландола. Името навярно ви е неизвестно. Нали?

— Да, така е. Кой беше този човек?

— Казва се Хенрико Ландола, морски капитан. В действителност обаче бил покритият с мрачна слава Грандприз, капитан на разбойническия кораб „Лион“, за когото може би сте чувал.

— Да, сещам се — отвърна Кортейо.

— Същинската движеща сила — продължи капитанът, — са двамата Кортейо. Но техен пръв помощник, най-лошият, е тоя проклет Ландола, когото ще смажа на пихтия, ако някой ден имам щастието да ми падне в ръцете.

— И не му се полага нищо по-добро — вмъкна Ландола.

Капитанът продължи да разказва:

— Вероятно познавате някоя си там Клариса, която от време на време пребивава в Родриганда?

— Да — потвърди Кортейо.

— Е, тя била тайната съпруга на Гаспарино Кортейо и му е родила син.

Родителите поискали да направят този син граф, поради което го подменили с истинския син на дон Мануел.

— Едва е за вярване!

— И все пак е вярно. Малкият Родриганда трябвало да бъде отведен при чичо си в Мексико. Вместо това бил разменен с малкия Кортейо и предаден на някакъв бандит, който пък трябвало да го умъртви. Разбойникът се оказал по-мекосърдечен от Кортейо. Оставил детето живо и добре го възпитал. Малкият бил наречен Мариано и след години отишъл в Родриганда като хусарски лейтенант под името Алфред де Лотрьовил.

Всичко това бе толкова вярно и ясно, че Кортейо на драго сърце би избухнал в ужасни ругатни. Той обаче се овладя и възкликна:

— Santa Madonna! Значи този Мариано е същинският Родриганда, а Алфонсо подставеният?

— Да. Това може да се докаже.

— Боже мой! — каза Кортейо. — Как не съм го знаел по-рано!

Капитанът продължи:

— Мариано трябвало да бъде премахнат, ала бил спасен и дошъл със Стернау в Мексико. Престъпленията обаче били започнали от по-преди, иначе казано, граф Фернандо починал. Бил получил отрова, но не бил мъртъв, а се намирал само в състояние на вцепенение. Чувал и виждал всичко. Бил погребан, но сетне изваден отново от ковчега и отнесен в един кош до морския бряг, където Ландола го качил на борда и продал като роб в Харар.

— Каква сатанинщина! Как му е потръгнало там?

— Много зле, докато срещнал един човек, който го познавал.

— Срещнал в Харар някакъв познат? В тази страна, в която иначе европейски крак не стъпва?

— Да. Някой си Миндрело от Манреса, който често ходел в Родриганда.

Двамата мъже побледняха под грима, ала Кортейо не остави да се забележи и запита:

— Как пък се е озовал тоя човек в Харар?

— Така, както и графът. Вникнал в тайната на Кортейо и оня го предал на Ландола, който го продал в Източна Африка.

— Колко са неведоми пътищата на Провидението! — продума Кортейо, сключвайки молитвено ръце.

— О, идва и още по-странно! Един ден някакъв търговец довел красива бяла робиня. Тя се харесала на султана на Харар и той поискал да я купи. Но тъй като не разбирала езика на страната и принадлежала към бял народ, бил повикан графът. Искали да видят дали разбира езика й, та да го направят преводач.

— Разбирал ли го е? — попита Кортейо, почти треперейки от любопитство.

Ландола също не съумя да прикрие един жест на нетърпение.

— Да. Дон Фернандо много добре го разбирал — отвърна капитанът. — Той питал, тя отговаряла и дори го назовала по име. Човек би могъл да го нарече чудо, защото тази робиня била… еех, отгатнете коя, сеньорес!

— Да се отгатне е абсолютно невъзможно!

— Е, след като сте толкова добре запознат с делата на Родриганда, сигурно ви е известна и една хасиенда, която се води под името дел Ерина. Нейният притежател Педро Арбелец има дъщеря на име Ема и тъкмо тя била робинята.

На това място Кортейо подскочи и се втренчи в събеседника.

— Ема Арбелец? — попита. — Невъзможно, защото момичето е било…

За малко да се издаде. Само един незабелязан от капитана ритник го накара да се осъзнае. За щастие Вагнер бързо додаде:

— Не вярвате ли? Е, тогава слушайте!

Вагнер разказа на двамата всичко необходимо. Когато засегна успешното откриване на самотния остров, Ландола възкликна:

— Ascuas! Вие сте бил изключителен мореплавател. От данните на едно момиче, тласкано насам-натам на някакъв мизерен сал, да определиш местоположението на малко островче сред безбрежния океан, е нещо невероятно!

— Не, това е невъзможно — отговори Вагнер. — Честта се пада на Стернау, който без инструменти изчислил дължината и широтата на острова. Ема запомнила градусите.

— А-хаа! — произнесе Ландола. — Във всеки случай майсторска работа от тоя Стернау!

— Вярно. Ние отидохме до Източна Индия, където с една малка част от съкровището, което графът бе отмъкнал от султана, купихме парахода. Друга една част графът употреби за покупка на английски държавни облигации и задържа само скъпоценните камъни. Отплавахме, намерихме острова, прибрахме нещастниците и поехме към Мексико.

— Защо натам?

— Защото по-големият брой от въпросните лица имаха там да преследват своите цели, а и географски лежеше най-близо. Акостирахме в Гуаймас. Там получих нареждане да заобиколя нос Хорн и да пристана във Веракрус, за да отведа Стернау и другите до родината им.

— Кога ще се появят те във Веракрус?

— Времето не е твърдо определено. Аз ще изпратя човек до Мексико сити. Дон Фернандо вероятно ще се намира в палата си. Ако не, пращам друг до хасиендата дел Ерина. Там ще добия най-сигурни сведения. Само че, сеньорес, моето време за съжаление е към края.

Погледнал часовника, капитан Вагнер се изправи.

— Благодарим ви от сърце! — рече Кортейо. — Това, което чух, така дълбоко ме впечатли, че едва съумявам да се владея.

— Та тъй, сеньорес! Отправете се към койките и оставете всичко да преспи. Утре бихме могли да продължим разговора. А дотогава лека нощ!

— Лека нощ, сеньор!

Кортейо и Ландола се отдалечиха. В каютата си възбудено обсъдиха сведенията, до които се бяха добрали. През това време Петерс стоеше облегнат близо до комина и гледаше звездите. Не знаеше дали да сподели мислите си с капитана. В един момент долови приближаващи стъпки и се обърна. Беше Вагнер, който правеше обичайната си обиколка. Петерс пристъпи напред и долепи ръка до баретата.

— Кептън.

— Какво има, синко?

— Мога ли да запитам какви са двамата пасажери?

— Би трябвало да отправиш тоя въпрос по-напред към кормчията.

— Добре зная, капитане, но с двамата нещо не е наред.

— Защо? Единият е адвокат, а другият негов секретар.

— Не го вярвам! Адвокатът може наистина да си е адвокат, ала секретарят е моряк.

— Я гледай! И по какво съдиш?

— Намери каютата ви в тъмното, без да ме е питал.

— Тъй — отбеляза капитанът. — Вижда се, че двамата не ти допадат.

— Наистина, ама хич, кептън.

— Тогава нека ти кажа, че са много учени и почтени господа. Подозренията ти са безпочвени и повече не ми споменавай подобни неща.

— Добре, кептън, ще се подчиня.

Петерс се обърна и се упъти негодуващо към койката си. Той сдържа думата си и се покори, обаче държеше двамата зорко под очи, докато корабът се стрелна край масивните скали на Сан Хуан д’Улоа и хвърли котва във Веракрус. Двамата пътници стояха с багажа си, в готовност за слизане на сушата. Капитанът бе застанал до тях.

— Значи заминавате за Мексико сити? — попита той адвоката.

— Да — потвърди онзи. — Не заварим ли там дон Фернандо, ще яздим към хасиендата.

— Това е пътят, който ще направи и моят пратеник. Колко жалко, че не може да се присъедини към вас! Аз ще го пратя утре.

След като ги откараха до брега, те наредиха да се отнесе багажът им на митницата и се отправиха пеша към агента Гонсалво Вердильо, чието жилище Ландола знаеше. Представили се просто като чужденци, бяха приети от него с не особена любезност.

— С какво мога да ви услужа, сеньорес? — попита.

— Бихме желали да получим едно малко сведение — отвърна Ландола.

— За кого?

— За някой си Хенрико Ландола, пиратски капитан.

Агентът пребледня, вцепени се и отвърна със запъване:

— Не ви разбирам, сеньор.

— О, разбираш ме и още как, стари мошенико!

По челото на агента изби студена пот.

— Сеньор, уверявам ви, че наистина не зная кого имате предвид! — извика той.

— Кого имам предвид? Ее, самият себе си! Нима е толкова добра дегизировката ми, та не ме позна?

До този момент Ландола бе преправял гласа си, сега му придаде обичайния тембър. Кръвта се върна обратно в страните на агента. Протегна му ръце. Ландола ги стисна и забеляза:

— Тая помада за лице трябва да е отлична, щом мъж, плавал дванайсет години с мен, не можа да разпознае своя стар капитан.

— Сеньор капитано, вас не би ви познал и собственият брат — увери човекът.

— Е, в такъв случай сигурно не знаеш и този сеньор кой е?

Вердильо напразно се вгледа в чертите на Кортейо. В заключение поклати глава:

— Никога не съм го виждал.

— О, дори много често, приятелю мой — заяви Ландола. — В Барселона.

— Не мога да се сетя.

— Нашият корабопритежател.

Човекът плесна ръце.

— Сеньор Кортейо? Наистина ли? Не, не, какво лице! Такава една промяна е голяма майстория!

— И си ни беше необходима — додаде Ландола. — Но, я кажи, можеш ли да ни дадеш информация за сеньор Пабло Кортейо или сеньорита Хосефа?

— Не.

— Caramba! И защо?

— Сеньоритата ми прати едно писмо, което трябваше да препратя до сеньор Гаспарино Кортейо. За отличаване го маркирах с числото 87. Пристигна ли?

— Да — отговори Кортейо. — Два дни преди заминаването ни.

— Оттогава нямам новини — поясни Гонсалво Вердильо. — Столицата гъмжи от французи.

— Проклятие! Тогава неговият живот не е в безопасност.

— О, те не се държат разюздано. Разбира се, не бива да споменавате името Кортейо.

— И през ум не ми минава. Аз съм Антонио Вериданте, пълномощник на граф Алфонсо де Родриганда. А този тук е моят секретар. Отбележете си го за евентуална употреба!

Агентът си записа имената и заговори:

— Трябва да ви съобщя още нещо, сеньорес. От няколко седмици тук пребивава един човек, който ежедневно се допитва дали е пристигнало писмо от сеньор Кортейо от Испания. Показа ми едно удостоверение от сеньор Пабло Кортейо, съгласно което съм длъжен да му връча очакваното писмо. Той идва извънредно точно… — Агентът погледна часовника и добави: — Сега е времето.

— Любопитен съм — обади се Кортейо.

Едва бе казал думите, прозвуча късо, енергично чукане и на последвалото „Влез!“ на агента, пристъпи мъж със средна на ръст, жилеста фигура. Беше ловецът Грандприз.

— Мога ли да попитам дали вече не е пристигнало писмото? — осведоми се той вежливо.

Ландола стисна юмруци — беше познал веднага несъщия си брат, ала се овладя и се обърна към Грандприз с малко преправен глас:

— Сеньор, напразно ще чакате писмо от Испания. Вместо него сеньор Гаспарино Кортейо праща нас, лично да поговорим с неговия брат. Тъй като сте бил при него, вероятно добре знаете къде се намира?

— Отседнал е при сеньор Хиларио в Манастира дела Барбара, край Сантяго. Трябваше да отнеса писмото там.

— Преди да ви питам — включи се сега и адвокатът — дали желаете да ни заведете, позволете ми един друг въпрос: Към привържениците на Кортейо ли спадате?

— Не. Аз не се занимавам с политика.

— Как тогава се свързахте с претендента за президент?

— Намерих го ранен край Рио Гранде дел Норте и го лекувах.

— Какво е правел нататък?

— Някакъв англичанин носел пари и оръжие за Хуарес. Сеньор Кортейо се тъкмял да му ги отнеме, но се натъкнал на индианци. Бил ранен в двете очи и като не бил в състояние да вижда, се заврял из тръстиките. Не смеел да продължи. Ето как го намерих.

— Боже мой! — провикна се Кортейо. — Значи е сляп?

— Не съвсем. Едното око наистина е загубено, ала другото почти излекувахме с помощта на една билка. — Грандприз разказа как е яздил с Кортейо до хасиендата дел Ерина и как я заварили във владение на мищеките, как освободили сетне Хосефа и избягали оттам.

— Кортейо беше в безпътица — продължи той. — Не можеше да отиде ни при французите, ни при австриеца, нито пък и при индианците, а и мексиканците бяха враждебно настроени. Един от неговите хора, някой си Манфредо, го посъветва да иде в Манастира дела Барбара. Там чичото на Манфредо работел като лекар. Кортейо се вслуша в предложението и бе приет в Манастира.

— Защо го напуснахте?

— Трябва честно да си призная, че следвах Кортейо, само защото ми бе обещал да ме събере с един небезизвестен Ландола, когото търся вече от години. Кортейо ме уведоми, че чакал писмо от неговия брат от Испания, в което щяло да бъде упоменато местонахождението на Ландола. Отправих се насам, за да взема това писмо.

— Значи вас ви интересува само тоя Ландола. Че за какво пък ви е притрябвал?

— Той сам ще разбере.

— Едва ли нещо добро, щом сте толкова сдържан.

Грандприз дигна рамене.

— Е добре — обади се сега самият Ландола, — заведете ли ни до манастира, ще видите Ландола. Аз ще съм се погрижил. Ще пристигне там в същия ден, в който стигнем и ние.

— Хубаво, при това положение ще ви водя.

— Преди туй обаче трябва да се отбием до Мексико сити.

— Нямам време за тая цел.

— В такъв случай няма да откриете Ландола.

Ловецът огледа внимателно двамата непознати. Сетне удари с приклада по пода:

— Не е изключена възможността сеньорес да поискат да ме измамят, но ще ви кажа, че това само би било в голяма ваша вреда. Ще пътувам с вас до Мексико сити. Кога се тръгва?

— В най-скоро време. Французите построиха ли железопътна линия в тази посока?

— Да, за да бъдат отвеждани техните войници възможно по-бързо от Веракрус, където винаги върлува жълта треска. Пътува се само два часа и линията минава през Ла Соледад до Ломалто.

— И в местността на Ломалто липсва треска?

— Да, тя е в умерен пояс.

— Добре, ще пътуваме със следващия влак, след като се погрижим за багажа си в митницата.

— Ще трябва ли да ви помогна?

— Не. Чакайте ни на гарата!

— Вярвам на думата ви, че ще дойдете. — С тези думи ловецът се обърна и излезе.

— Какво ли може да иска от вас, Ландола? — запита Кортейо. — Защо всъщност не се разкрихте пред този мъж?

— Я стига! Нямам никакво желание да отнеса някой куршум или нож в тялото си!

— Caramba! Толкова ли е опасен човекът? Познавате ли го?

— Дори много добре. Той е мой брат.

От изумление Кортейо зейна широко уста.

— Ваш брат? И иска да ви отнеме живота?

— Да. От двайсет години се домогва да ме открие и си отмъсти.

— Че за какво толкова?

— За какво ли? Хм, не му е тук мястото.

— И на чия страна в крайна сметка е правото?

— На неговата, и сам бихте могъл да се досетите! Аз му отмъкнах бащиното наследство!

— Пратете му тогава един куршум в главата и сте свободен!

— Не ми идва и на ум. Ще опитам да съчетая приятното с полезното. Ще се върти край мен обичаният ми заварен брат и ще ми бъде полезен като водач.

— Значи само заварен брат? Е, тогава няма какво толкова да му умувате. Да побързаме към митницата и да се дигаме по-скоро от трескавия въздух на тая проклета дупка!

Дадоха на агента необходимите указания и тръгнаха да се погрижат за багажа. Когато стигнаха гарата, завариха ловеца да ги чака. С влаковете нещата ги устройваха много добре и не след дълго вече се движеха по нанагорнището.

 

 

Скоро след стиймъра на капитан Вагнер в пристанището се появи друг параход и хвърли котва на известно разстояние от него. Вагнер бе уредил формалностите и дал съответните заповеди. Сега възнамеряваше да отиде на сушата и въпреки царящата там треска, да разгледа града. Заповяда да спуснат динги и когато бе готова, се отправи към бордовата стълбичка. Случи се, че трябваше да мине край Петерс. Спря неволно за миг пред матроса и попита с настроение:

— Е, момчето ми, май се бе заблудил в двамата чужденци, а?

— Не, кептън.

Отговорът изненада капитана.

— Не? — запита объркан.

— Аз имах право, кептън. Единият беше моряк и двамата си бяха мошеници. Мога да го докажа.

— И как?

— Който носи фалшиво име не е ли мошеник?

— Често. Но нима тук случаят беше такъв? Техните паспорти бяха в изправност.

— Може и така да е. Но когато мислеха, че са сами, се наричаха с други имена.

— Ти чу ли ги?

— На няколко пъти съвсем ясно. Адвокатът бе наричан от секретаря „сеньор Кортейо“, докато пък той се обръщаше към него с „капитане“ или „сеньор Ландола“.

Вашер отскочи назад, сякаш бе получил в гърдите юмручен удар.

— Човече, защо не ми доложи веднага?

— Аз на два пъти ви съобщих за тези хора, кептън, ала вие ми запретихте да говоря за тях. Зная дълга си.

— Проклятие!

Капитанът свърна към палубата и я кръстоса неколкократно с големи крачки.

— Ох! Сега всичко ми е ясно! — изръмжа. — Затова знаеха толкова много за Родриганда. А аз се държах ужасно дървеняшки и се оставих да ми изтръгнат всичко като някой школник. Тая работа трябва да се оправи. Петерс!

Повиканият бързо приближи.

— Кептън! — викна, докосвайки баретата.

— Навлечи на бърза ръка някое свястно сако, идваш с мен на сушата!

Запленен от честта да напусне борда с капитана, Петерс хукна и само след мигове се върна в изискано облекло. На брега погледът на капитана се спря на голямо, обширно заграждение, във вътрешността на което се виждаха подредени гроб до гроб.

— Това е гробището на французите — каза той, — покосени от небесната жарава и ужасната треска. И тия безгрижни типове не са го нарекли другояче, а „Jardin d’acclimatation“[2] — „Аклиматизираща градина“.

— Който е легнал там, вече се е аклиматизирал — промърмори Петерс.

Двамата започнаха да претърсват града. Всички улици бяха многократно преминати. На митницата чуха, че сеньор Антонио Вериданте бил тук, за да остави багажа си за проверка. Сетне влязоха за втори път в една гостилница, в която преди туй само бяха надникнали да огледат посетителите, без да сядат. Сега капитанът бе уморен.

— Тук ще отпочинем малко — каза и се отправи с широки крачки към единствената свободна маса.

Там насмалко да отскочи ужасен. На съседната маса седяха двама мъже — един млад и друг по-възрастен и той беше, от когото Вагнер току-що се стресна толкова много. Носеше обичайното за ловец облекло, ала носът му имаше такива измерения, че навярно всеки би се дръпнал стъписан, дойдеше ли неподготвен в негова близост.

Човекът бе видял изумлението на капитана. Източи уста, изстреля плътна струя кафяв тютюнев сок, отпи от чашата исполинска глътка и се обади:

— Не се стряскайте, сеньор, нищо няма да ви стори! Истинска душа е тоя нос.

Вагнер се засмя.

— Значи мога безгрижно да се настаня тук?

— В името Божие. Няма да ви набучи.

Външността на по-младия мъж бе така притегателна, че Вагнер се поклони и късо каза:

— Капитан Вагнер.

Другият отвърна на поклона.

— Оберлейтенант Унгер.

Тогава и съседът му направи поклон.

— Драгунски капитан Лешоядовия клюн.

Вагнер не знаеше дали е казано на сериозно или на шега, пък и нямаше време да обмисли. Погледът му бе насочен към оберлейтенанта. На онзи трябва да направи впечатление, защото попита с вежлива усмивка:

— Навярно вече сме се виждали?

— Надали, сеньор. Занимава ме обаче извънредно голямата прилика, която имате с един мой камарад, носещ на всичкото отгоре дори името ви.

Лицето на Курт прие израз на голямо напрежение.

— Откъде е родом?

— От Райнсвалден край Майнц.

До този момент разговорът бе воден на испански, ала радостта, също както и мъката, си служи с матерния език. Курт подскочи и извика на немски:

— Моят баща. Вие познавате татко! Какъв сюрприз!

— Вие сте немец? — запита Вагнер, на свой ред изумен, като веднага си послужи също с немския.

— Да, немец съм наистина. Капитане, къде сте видял татко, къде сте го напуснал, къде се намира сега?

— Не зная точно, но пребивава нейде на територията на Мексико. Пристанах с кораба си тук, за да отведа него и спътниците му в родината.

Насядаха отново и Курт помоли:

— Хер капитан, моля да ми дадете информация за татко!

— Ще я имате, хер оберлейтенант, умолявам само за малко търпение. Влязох тук единствено да изпия глътка и да продължа сетне лова си. Търся двама престъпници, които трябва да заловя.

— Престъпници? Какво са сторили?

— Те… а-а, вие също сигурно познавате мерзавците — казват се Ландола и Гаспарино Кортейо.

Курт пребледня от радостна изненада.

— Ландола и Гаспарино Кортейо! Търсите тези мъже тук в Мексико, във Веракрус?

— Да, хер оберлейтенант, пред себе си виждате най-големият глупак, носен някога от земята. От Рио де Жанейро съм имал на борда тия двама негодяи, без да проявя мнителност. Този скромен матрос си имаше своите подозрения и ми обърна внимание, ала аз не му повярвах. Едва когато бяха напуснали кораба, узнах имената им. Сега търча по всички кръчми и улици, без какъвто и да е успех.

Курт го бе изслушал с голямо напрежение. Сега вметна:

— Убеден ли сте, че наистина са тези двамата? Значи са дошли насам с някой мръсен замисъл, който на всяка цена трябва да осуетим. Имате право, сега не е време за разказване. Длъжни сме да спипаме двамата негодници. Как бяха облечени?

Вагнер даде подробно описание на външния им вид.

— За момента е достатъчно — заяви Курт. — Всичко друго по-късно. Та вие сте претърсил целия град?

— Да, но нищо не открихме.

— Също и гарата?

Добрият капитан се смути.

— Гарата ли? За нея хич и не съм се сетил.

— Нима? — удиви се Курт. — Според мен гарата е първото място, където човек трябва да се осведоми. Който се е разбързал така, няма да ползва ездитен кон или пощенската кола, а железницата. И тъй, да тръгваме незабавно към гарата, хер капитан!

Бележки

[1] Конституцията от 1891 г. предвижда столицата да се премести във вътрешността на страната. По новият план се прокарва едва след 1946, а строежът на Бразилия започва през 1957 (Б.пр.)

[2] Същото наименование носи ботаническа градина в Париж. (Б.нем.изд.)