Карл Май
Смъртта на императора (7)

7. Френски произвол

Често изглежда, сякаш Провидението е решило да провали благонамерените планове на Доброто и да остави злодея да се изплъзне. Но Божиите пътища не са наши пътища.

След като бе направил визитите си в Мексико сити, Курт Унгер бе възседнал коня и напуснал столицата, придружен от матроса Петерс. Достигнали с бърза езда градчето Тула, те се срещнаха там с Лешоядовия клюн и Грандприз и пътуването продължи. Курт се бе снабдил с хубави карти, а в лицето на двамата ловци притежаваше водачи, по-добри от които не би могло да има. Като преследвани Кортейо и Ландола не бяха поели по пътя, а бяха наели за водач един метис и поради лошите околни и планински пътища напредваха доста бавно. Курт яздеше по шосето, което му даваше възможност да оставя такива разстояния зад себе си, че по всяка вероятност щеше да пристигне в Сантяго преди двамата престъпници. За съжаление тази сметка се оказа погрешна.

На втората вечер Курт и спътниците му достигнаха град Симапан. Тук той се натъкна на войски. Градът бе зает от французи, които се подготвяха да се отправят под командата на един генерал към Керетаро, откъдето да стигнат през Мексико сити във Веракрус за натоварване на кораби. На север от града се бяха разположили императорските войски, които под командването на прочутия с мрачната си слава генерал Маркес на свой ред се готвеха да окупират града след изтеглянето на французите. Но дисциплината бе толкова разхайтена, че цели отряди от тях се отправиха вечерта в града да се побратимяват със своите френски бойни другари. През тази навалица трябваше да си проправя път Курт със спътниците си. Най-добре щеше да е тази нощ да остане да бивакува на открито, ала двамата ловци посъветваха да не го прави. По тоя начин биха попаднали между разпасаните и разюздани отряди, които в града иначе биха избягвали.

Само че тези мерки не се оказаха правилни. Градът гъмжеше от френски войници. Той наподобяваше червясало гърне брашно, което бъка и мърда от буболечки, червеи, ларви и акари. От вента на вента, от посада на посада^[1], дори накрая от къща на къща обикаляха, без да намерят и най-малкото местенце, където да могат да разчитат на час почивка. Нуждаеха се от нея в същата степен, както конете им от фураж и вода. За щастие научиха от една стара индианка, която клечеше в парцалива мръсна риза пред разбутаната си колиба, че край града течала една баличка, по чиито брегове се намирало достатъчно трева. Решиха да лагеруват край тоя поток.

За съжаление и тук почти нямаше местенце. Беше се настанила френската кавалерия и ето как Курт трябваше да е радостен, когато най-сетне успя да си извоюва нищожно късче земя с ширина едвам две крачки, но стигащо до потока, така че можеше поне да напои животните си. Пред, встрани, зад малката група горяха лагерни огньове, които ярко ги осветяваха и даваха да се разпознаят чертите на лицата им. Това обстоятелство не само, че разваляше удобствата и нарушаваше почивката им, ами и привлече вниманието на войниците и стана съдбоносно за тях.

Пред тях се търкаляха в тревата трийсетина кавалериста. Те опъваха силния мексикански тютюн и се развличаха с приказки за делата, които бяха извършили и прегрешили в тази страна за славата на Франция. Сред тях се намираше и един по-възрастен сержантмайор^[2], който водеше разговора с голямо достойнство. Тъкмо бе възникнала пауза, когато дойде Курт с хората си и се настани наблизо. Сред французите се надигна лек ропот.

— Какво търсят тия типове насам? — обади се един. — Имат ли някакво право да се навъртат тук?

— Ще търпим ли цивилни сред нас? — изръмжа втори.

— На мексикански скитници не им е мястото до синовете на нашата красива Франция — додаде трети.

А четвърти пък се обърна към фелдфебела:

— Сержантмайор, ще го изтърпим ли?

Заговореният поглади известно време дългите си рунтави мустаци и отвърна:

— Не би следвало!

— Е, тогава ваш дълг е да ни отървете от тези хора.

Тъй като старият се поколеба, един нахакан младок му рече:

— Или ви е бъз от някакви цивилни?

Фелдфебелът метна на говорителя поглед, който имаше целта да му въздейства съкрушително.

— Зелен галфон! Ти още не си носил панталони, когато аз вече бях нарамил мускета. На бърза ръка ще ти покажа как ще си плюят на петите пред мен тия цивилни.

Той закрачи към четиримата мъже. Курт почиваше в тревата, тикнал в устата си цигара. Другите трима лежаха на брега на потока и наблюдаваха конете си.

— Какво търсите тук? Ставайте и се омитайте!

Старият прогърмя тези думи към Курт на испански, протегнал властно ръка. Немецът рече спокойно:

— Сержантмайор, къде ви е определена квартира за нощувка?

Въпросът възбуди негодуванието на стария. Той отвърна високо, та да се чуе надалеч:

— Каквоо? Разпитвате ме за квартирата ми? Кой ви е дал това право? И не знаете ли, че човек застава прав, когато го заговори един от героите на Негово Величество императора?

— Добре, ще стана, но си е ваша отговорността — безгрижно каза Курт. — Отбележете си обаче, че го правя в интерес на мира и повтарям въпроса си. Къде ви е определена квартира за тази нощ?

— Тая работа хич не ви интересува!

— О, и все пак! Ако вашите войски имат заповед да лагеруват тук, а на вашето отделение е посочено от коменданта именно това място, ще се отдръпна. Но ако ви е определена квартира в града, аз имам същите права като вас и оставам.

Старият погледна учудено младия мъж.

— Кой сте вие? От приказките ви направо личи, че си имате някакъв хабер от военен устав.

Около двамата и другите трима цивилни се бе образувал широк кръг от войници, които слушаха с любопитство.

— Можете ли да четете, сержантмайор — запита Курт.

— Nom d’un chien! — изруга старият. — Как смеете изобщо да се усъмнявате?

Курт отвърна невъзмутимо:

— Познавах мнозина сержантмайори, които не умееха да четат. Въпреки че бих могъл да поискам да разговарям с вашия командир, ще благоволя да говоря с вас. Ето, камарад, четете!

Той извади паспорта си, който бе изготвен на френски и го подаде на сержантмайора.

— И много ще е разумно — изръмжа старият. — Той го приближи до огъня, за да може да чете по-добре. Но едва свършил, се върна бързо, отдаде чест в права като свещ стойка и заговори, изпълнен с почтителност: — Извинете, мосю оберлейтенант! Не бих могъл да го зная!

— Трябваше, както е редно, предварително да се осведомите. Къде сте разквартирувани?

— В града.

— При това положение оставам тук. Свободен сте!

Старият се обърна стегнато и отмарширува обратно до мястото си, където седна унило. Около него започна да се шепти:

— Защо оня не си тръгна?

— Защото нямаме право да го изгоним. Той е офицер, а аз го навиках. Цяло щастие, че утре потегляме.

— Французин ли е?

— Не, немец, прусак!

— Дяволът да ги отнесе всички тях! Какъв чин има?

— Оберлейтенант.

— Само? Ха!

— Но от хусарската гвардия! И на всичкото отгоре е към Генералния щаб!

Последното вдъхна почит. Но хората все пак ги беше яд, че един стар сержантмайор е ял калай от някакъв цивилен. Събитието бързо се разнесе наоколо. Разлютени, децата на френската слава извървяха нещо като поклоннически пътеки до мястото, където лежеше немецът и до групата, в чиято среда седеше сержантмайорът. Сред тях се дотътри и един драгун, който бе участвал в боеве из северните и западните области на страната. Той се осведоми за прецедента и огледа пътешествениците.

— Sacrebleu^[3]! — възкликна изненадано. — Тоя трябва да го познавам!

— Офицера? — заинтересува се сержантмайорът.

— Не, другия. Онзи с големия нос! Да ме застрелят, ако не съм заставал срещу него. Видях да падат от куршумите му много наши храбреци. Това бе в сражението при Синко сеньорес^[4].

Думите оказаха неимоверно въздействие.

— Какво? Враг ли е? — запита старият.

— Да. Той беше при Хуарес, американски ловец е и се нарича Лешоядовия клюн.

— Значи е шпионин! — обади се някой полугласно.

— Сигурен ли си в твърдението си? — прошепна сержантмайорът на драгуна.

— Сигурен. Ще отида да доведа и Малу, и Ренар. Те се биеха до мен и ще го разпознаят.

— Върви, синко! Стана ми ясно. Един немски офицер в цивилно облекло с някакъв шпионин на Хуарес и още други двама, които вероятно също са шпиони — ето ти улов, по-добър от кой да е.

— После ще дадем на тоя немец да разбере, че трябва да си обира крушите от водата. Но накъде! Ха-ха-ха!

— Тихо! — заповяда старият. — Тези хора не бива да заподозрят какво става, иначе като нищо ще опитат да ни се изплъзнат, а това би било много жалко.

— Да ни се изплъзнат? — попита младокът, който преди туй бе толкова припрян. — Не е възможно.

— Затваряй си човката, момче! — тросна му се старият. — Опознаеш ли някога ловците, тогава ще разбереш какво означава такъв един мъж. Ако Хуарес завоюва отново страната, то ще е само благодарение на дисциплината, издръжливостта и непоколебимата храброст на тези хора.

В този миг се върна войникът с двамата си бойни другари и съобщи:

— Ето това са Ренар и Малу. Нека видят имам ли право или не!

— Да — рече старият, — я огледайте човека отсреща с дългия нос! Вашият камарад спомена, че тоя нос ви е познат.

Двамата солдати последваха подканата. Едва погледнали Лешоядовия клюн и Ренар възкликна:

— Parbleu! Познавам го. Това е Лешоядовия клюн, прочутият американски ловец.

— Той се числи към войските на Хуарес — добави Малу. — Видяхме да падат под куршумите му някои от нашите.

— Какво? Значи го познавате? — запита сержантмайорът, който смяташе за препоръчително при такива случаи да е от сигурен по-сигурен.

— Той е! Няма никакъв начин човек да се заблуди. Който е видял веднъж това лице, за заблуда не може и дума да става, мосю сержантмайор.

— Хмм — изръмжа старият. — Положението на тия хора не е изключено да стане дяволски опасно. Познавате ли още някой от обесниците?

— Не.

— Е, в края на краищата това не променя нещата. Дългът сега ни повелява да сложим ръка на тези хора. Но тая работа трябва да стане с такт, тъй като единият от тях е офицер. Необходимо е да се доложи на генерала. За това ще се погрижа аз, а вие тримата ще дойдете с мен. Останалите не давайте нищо да се забележи, но ги дръжте зорко под око!

Той се отдалечи с тримата войници, които щяха да служат като свидетели. Настъпи изпълнена с напрежение пауза, по време на която Курт така и не подозираше какво предстои на него и хората му.

Трябва да бе минал около половин час, когато се появи един ротмистър с въоръжен конвой. Сержантмайорът служеше като водач, ала другите бяха задържани при генерала като свидетели. Оставяйки конвоя няколко крачки назад, ротмистърът пристъпи към Курт, който се надигна от тревата, заинтригуван какво ли иска човекът от него. Офицерът оглежда немеца няколко мига мълчаливо и запита сетне на френски:

— Мосю, изглежда не сте жител на този град?

— Действително не съм — обясни Курт вежливо.

— На пътешествие ли се намирате?

— Да.

— Откъде идвате?

— От Германия.

Офицерът присви очи и рече:

— От Германия? Гледай ти! Вероятно искате да кажете от Австрия?

— Не, от Прусия.

— Прусия? Хм! Смятате, че това обстоятелство ще е благоприятно тук за вас?

Курт хвърли озадачен поглед на човека.

— Позволете да кажа, че не проумявам въпроса ви!

— Твърде скоро ще го проумеете. А сега ще ви помоля да ми кажете накъде води пътуването ви.

— Най-напред до Сантяго и после до хасиендата дел Ерина.

— Аха, спомням си това име. Хасиендата май се слави като превъзходно място за почивка?

— Не зная, защото никога не съм бил там.

— Каква цел преследвате с това пътуване?

— То е от чисто частно естество. Очаквам да срещна там роднини.

— Мъжете, които виждам при вас, слуги ли са ви?

— С удоволствие ги наричам скъпи свои приятели.

— А-ха! Хмм! Приятели! Единият от тях не се ли казва Лешоядовия клюн?

— Да.

— В такъв случай ще помоля всички вас да ме последвате до генерала.

Курт вдигна недоумяващ поглед.

— Какво трябва да значи това?

— Не ми е в компетенцията да дам разяснение — отбеляза ротмистърът хладно.

— Означава ли, че съм длъжен да ви последвам в качеството си на арестант?

— Не ми се иска да употребя тази дума. Генералът ме изпрати да ви отведа при него заедно с вашите спътници.

— На вашите услуги, мосю ротмистър!

— Добре! Следвайте ме!

Те тръгнаха, водейки конете за юздите, пазени от войниците и ротмистъра.

— Проклятие! За какво е всичко това? — прошепна Лешоядовия клюн на ловеца Грандприз, като изплю дъвката си и пъхна в устата си нов огромен къс.

— Кой знае! — отвърна запитаният. — Може би хранят подозрението, че сме шпиони!

— Ще бъде чуден коледен подарък, няма що! Чух войника да споменава моето име. Какво се е загрижил генералът за името ми?

— Във всеки случай скоро ще разберем.

— Е, поне ще се насладим на върховното щастие да разговаряме с френски генерал. Мътните го взели!

Пътят поведе приятелите обратно през многобройните отряди из града, додето стигнаха постройката, в която се бе установил на квартира главнокомандуващият. Бяха незабавно въведени. Неколцината намиращи се при него офицери измериха с мрачни погледи влезлите. Ротмистърът остана с хората си до вратата да държи арестантите под око. Генералът насочи вниманието си най-напред към Лешоядовия клюн, чието необикновено лице проучва няколко мига с видимо забавление. После запита на френски:

— Вашето име?

Лешоядовия клюн му кимна извънредно любезно:

— Да, да, моето име!

Генералът направи учудена физиономия и повтори на испански:

— Вашето име?

Тонът му сега бе по-рязък, ала ловецът изглежда не забеляза. Той се ухили, пропит от доверчивост към генерала и кимна:

— Разбира се, така е! Моето име!

— Човече, какво ви скимна! Искам да зная името ви! — викна разгневено офицерът.

— А-а! Искате да го знаете! Хич не го и подозирах. При въпроса си вие гледахте любовно моя нос и тъй като дължа името си на него, приех, че ви е известно. Но сега виждам, че случаят не е такъв.

— Кой сте по дяволите? От само себе си се разбира, че искам да знам как се казвате!

— О, не! Ако някой ми каже: „Многоуважаеми сеньор, бихте ли имал благосклонността да ми кажете как гласи скъпоценното ви име?“, веднага ще разбера какво иска. Ама когато някой просто рече: „Вашето име?“, мога само да гадая, че преследва някакво намерение по отношение на името ми. Какво, дявол знае!

Генералът не знаеше какво да мисли. Човекът пред него нагъл ли беше, или духовно ограничен? Все още съумяваше да се владее.

— Е, сега знаете, че искам да чуя името ви.

— Истинското или другото?

— Истинското.

— Истинското? Хмм! Трудно ще се уреди тая работа! — продума замислено Лешоядовия клюн.

Генералът свъси чело.

— Как така? Сигурно имате причина изобщо да не си служите с истинското! И носите фалшиво име? Много подозрително!

— Едва ли! — отвърна безгрижно Лешоядовия клюн. — Само че хората от толкова дълго не са ме наричали с истинското име, че почти съм го забравил.

— Е-е, тогава си го спомнете! Как гласи?

— Хм! Струва ми се, че се казвам Уилям Саундърс.

— Откъде?

— Откъде се казвам така?

— Не, а откъде сте! — сопна се генералът.

— От Съединените щати.

— И как гласи другото ви име?

— Лешоядовия клюн.

— Аха! Nom de guerre^[5], каквито имат помежду си престъпниците. Кой ви е нарекъл така?

— Моите другари.

— Така си и мислех! Тези другари навярно са обитателите на най-задните квартири?

— Най-задните квартири? — попита Лешоядовия клюн учуден. — Никога не съм го чувал тоя израз. Звучи доста многообещаващо. Какво означава?

— Исках да кажа, че това са били хора, които се боят от дневната светлина.

— Охо! Сигурно имате предвид мошеници, крадци и друга подобна сган?

— Да — кимна генералът.

— По дяволите, пфу! Пхтзихххххх!

Той се изплю толкова близо край главата на офицера, че оня се дръпна стъписан настрана и повече изненадан, отколкото разгневен извика:

— Какво ви хрумна! Знаете ли кой стои пред вас?

— Да — поклони се непринудено Лешоядовия клюн.

— Тогава си дръжте сметка. Та кои бяха вашите апапи?

— Апапи? Да бъда катраносан и овалян в пера, ако разбирам тая дума! Да не искате да кажете моите бойни другари?

— Да.

— Храбри момчета бяха, кадърни мъжаги, на които бе все едно дали разговарят с генерал или папагал. Ловци бяха, трапери, скватери и индианци. И трябва да знаете, че в прерията почти няма ловец, който да е без прозвище. Един го получава следствие някакво достойнство, друг — поради недостатък. Моето най-голямо достойнство е носът. Учудващо ли е при това положение, че ония дяволски типове са ме нарекли Лешоядовия клюн?

Генералът все още не знаеше как да класифицира този странен човек. Той премина към главния въпрос:

— Значи сте прериен ловец? Само с лов ли сте се занимавал винаги?

— Не само с това. Наред с лова съм ял, пил, спал, кърпил панталоните си, тютюн съм дъвчил и още различни други неща.

— Mille tonnerres de Brest!^[6] Да не искате да си правите шеги с мен?

— Не.

— И не ви съветвам. Познавате ли Хуарес?

— Да. Дори много добре.

— Бил ли сте се под негово командване?

— Не, само съм стрелял.

— А срещу нас заставал ли сте?

— Срещу французите? Да. Аз срещу тях и те срещу мен.

— Убивал сте французи?

— Напълно възможно. По време на сражение не можеш да търчиш подир всеки куршум, за да видиш дали е улучил.

— Участвахте ли в сражението при Синко сеньорес?

— Да.

— Познавате ли тези мъже?

Генералът посочи тримата войници, вързани тук като свидетели. Лешоядовия клюн ги огледа изпитателно.

— Да, познавам ги. Одеве ги видях на полето.

— Преди туй не?

— Не мога да се сетя. И ми е напълно безразлично.

— Тези трима мъже са ви видели при Синко сеньорес.

— Възможно е.

— Те твърдят, че вашите куршуми много добре са улучвали!

— Тъй ли? Това много ме радва. За един стар ловец е адски досадно да узнае, че е гърмял напосоки.

— Не се шегувайте! — ревна ядно генералът. — Касае се за живот и смърт!

Лицето на Лешоядовия клюн придоби удивен израз.

— За живот и смърт? Че как тъй?

— Не го ли осъзнавате и сам? В такъв случай сте достоен за съжаление заради изключителната ви недосетливост. Уличен сте в застрелване на французи. Следователно сте убиец.

— Убиец ли? — рязко запита Лешоядовия клюн.

— Да. А с убийци човек много-много не се церемони.

— Така е, дарява ги с куршум или въже — кимна траперът. — Но кой може да докаже, че съм убиец?

— Вече е установено.

— Охо! Аз съм ратник, не убиец. Сега ми просветна. Тези трима мъже са ме видели в боя, познали са ме тук и са съобщили за мен.

— Точно така. Един императорски декрет повелява да се разстрелва всеки метежник.

— Метежник? Пхтзихххххх! — Той се изплю край главата на генерала към масата, където кафявият сос угаси една восъчна свещ. Сетне повтори: — Мастър генерал, ще имате ли добрината да прочетете тая хартийка?

Измъкна от джоба си няколко документа и подаде един на офицера. Онзи го прочете.

— Виж ти! Значи сте драгунски капитан от Съединените щати?

— Да. Човек може и такъв да стане, макар да му е дълъг носът.

Генералът се престори, че не е доловил забележката.

— Това все пак не може да ви спаси. Вие сте се присъединил към една мексиканска банда.

— Армията на Хуарес банда ли е? Ето! Прочетете и това, моля!

Той подаде втори документ. Генералът го прегледа и изрече, свивайки рамене:

— От името на Хуарес ви е изготвено свидетелство за възпроизвеждане в чин капитан на доброволни ловци.

— Да, вярно е. Аз се натъкнах на Хуарес. Той имаше нужда от мен и тъй като пътят му случайно съвпадаше с моя, присъединих се към него и получих командването на рота ловци.

— Значи сте дезертьор?

— Кой го казва?

— Аз! Сражавал сте се за Хуарес, въпреки че сте офицер от Съединените щати.

— Дезертьорство ли го наричате? Дори и да съм дезертирал, то си е работа само на моя президент, а не на някакъв французин. Аз съм в безсрочен отпуск и имам разрешение от президента да се бия под командата на Хуарес. Не съм нито дезертьор, нито убиец.

— Постарайте се да промените тона! Дори да пренебрегна всичко останало, все пак си остава обстоятелството, че като ратник на Хуарес вие сте заловен в нашия лагер, а сам знаете какво означава това.

— Да не би военнопленничество?

— О, не! Нещо много по-лошо. Вие сте се промъкнал тук, значи сте шпионин!

— Охо! — провикна се Лешоядовия клюн. — Вече не съм негов ратник. Ето доказателството! — Той връчи трети документ.

— Вярно, че това е заповед за освобождаване, подписана от Хуарес — каза генералът, след като го прочете. — Само че нещата с нищо не се променят. Заловен сте в лагера, значи сте шпионин!

— При това положение всеки чужденец, озовал се в селище, в което се намират френски части, трябва да е шпионин!

— Не са ви духовити аргументите. Впрочем нямам нито време, нито желание да разговарям повече с вас. Цитираният императорски декрет гласи, че всеки, който се е надигнал срещу войските на императора с оръжие в ръка, е бунтар и се третира като такъв, което ще рече да бъде разстрелван. Вашата присъда е произнесена.

Траперът изпъна гордо снага.

— Генерале — подхвана, — вие сте поданик на императора на Франция, който признава ерцхерцог Макс от Австрия като император на Мексико, следователно за вас е валидно онова, което ще постанови Макс или Наполеон. Аз обаче съм поданик на Съединените щати, чийто президент не е признавал никога и никакъв император на Мексико. Следователно какво е разпоредил ерцхерцогът на Австрия, на моя президент и на мен е съвършено безразлично.

— Ще си покаже, че няма да ви е баш безразлично. Вие се намирате в обсега на нашата власт и ще бъдете третиран според законите, които са валидни тук.

— Само опитайте! Повдигам протест срещу всяко грубо посегателство. Моят президент ще поиска удовлетворение.

— Ха! Президент на бакали — подигра се генералът.

— Пхтзихххххх! — избълва Лешоядовия клюн една струя, която се стрелна през цялата стая и се разлетя на пръски от отсрещната стена. — Бакали? — викна той. — Генерале, я ми кажете, защо французите си заминават от Мексико? Тоя президент на бакали съобщи на Наполеон, че повече няма да търпи нито един французин в Мексико и вашият „Велик император“ ви нареди да си дигате чуковете. Значи все пак тези бакали трябва да са мъже, които не са си паднали на главата и които в Париж са принудени да уважават.

По тоя начин още никой не бе дръзвал да говори с генерала. Лешоядовия клюн стоеше пред него със самочувствие, сякаш той бе командирът, а генералът арестуваният. Ако останеше на този, той веднага би наредил да се разстреля неустрашимия ловец, ала много добре осъзнаваше силата на приведените доводи. Ето и причината да каже надменно:

— Ще благоволя да разследвам вашия случай. Засега сте длъжен да мълчите и да чакате развоя!

— Любопитен съм какъв ще е — отзова се Лешоядовия клюн.

Генералът се обърна към Грандприз.

— Как се казвате?

— Грандприз.

— Откъде?

— От Ню Орлеънс.

— Значи също поданик на Съединените щати?

— Да, първоначално, после не, сега отново.

— Как да го разбирам това?

— Аз съм ловец и живея на тексаския бряг на Рио Гранде дел Норте.

— Сражавал ли сте се под предводителството на Хуарес?

— Не.

— Какво правите тук?

— Причислен съм към хер оберлейтенант Унгер.

— А вие? — запита французинът моряка Петерс.

— Матрос съм, казвам се Петерс и изпълнявам частно поръчение в Мексико. Ето документите ми.

Това бе една както кратка, така и точна информация. Генералът прочете документите и попита:

— Но навярно и вие се числите към този хер?

— Да.

— Въпреки частното ви поръчение?

— Да. Нашите частни цели съвпадат.

— В такъв случай вероятно сега ще получа разяснение.

При тези думи той се обърна към Курт. Последният до този момент се бе държал спокойно, не давайки вид, че разговорът го засяга. Сега бе запитан:

— Вие се казвате?

— Ето легитимацията ми! — с рязка лаконичност каза Курт. Той подаде документите си. Генералът ги прочете, задържа ги в ръка и известно време оглежда младия мъж с любопитен поглед. После запита:

— Казвате се Курт Унгер и сте оберлейтенант от хусарската гвардия в Берлин?

— Да.

— Командирован към щаба на толкова прочутия сега Молтке?

При последния въпрос на устните му цъфна иронична усмивка. Курт отвърна съвършено спокойно:

— Защо са тези въпроси, генерале? Вие прочетохте легитимацията ми. Следователно персоналните ми данни са ви известни. Всяко повторение е излишно.

— Гледай ти, та вие сте умеел да говорите с голямо самочувствие — засмя се генералът. — Този тон изглежда е станал втора природа на господа прусаците. При мен обаче не върви. Зададох въпросите, защото не хващам много вяра на вашите документи. Един офицер, какъвто искате да се изкарате, пък… шпионин!

Страните на Курт промениха цвета си, но той все пак запази самообладание.

— Генерале, вие произнесохте дума, която ви предоставя единствения избор — да докажете, че сте прав или да ми дадете удовлетворение.

— О, не толкова гордо, млади ми лейтенанте! Кажете, ако обичате, откъде идвате сега!

— От столицата Мексико.

— Посетихте ли там немеца?

— Да. Шарже д’афер на Прусия.

— Аха! И навярно със служебен характер?

— Не, частен.

— И накъде смятахте да отидете оттук?

— Към Сантяго и хасиендата дел Ерина.

— Sacre! Към тази прочута или по-скоро прословута в лош смисъл хасиенда. Знаете ли, че сега тя се намира в ръцете на Хуарес?

— Да.

— Това стига. Вие идвате от столицата и искате да отидете при Хуарес.

— Идвам от столицата и искам да отида до Сантяго по частна работа — отговори Курт. — По-късно вероятно ще отида до хасиендата. Кой ви е казал, че съм се запътил към Хуарес?

— Следва да се очаква.

— Предположение значи! Не мисля, че едно голо предположение е достатъчно да се оскърбява и арестува един офицер и честен мъж.

— Ще намеря доказателства — изсъска генералът. — Да се претърсят тези хора!

— Протестирам срещу подобно отношение — викна Курт възмутено.

— Протестът ви не важи. Заповядал съм и хората ще се подчинят!

Пътните чанти на пътешествениците бяха донесени, а сетне пребъркаха дори джобовете им. Колкото и да се противеше Курт на това държане, нищо не помогна.

— Даже да не сте шпионин — обърна се рязко към него генералът, — и дори да се смиля да помилвам този Лешоядов клюн, пак трябва да ви задържа в ареста.

— Защо? — поиска да знае Курт.

— Мислите ли, че ще ви пусна да отидете при Хуарес и той да научи по тоя начин какво става при нас? Ротмистър, покажете на четиримата мъже жилището им! Останалото бъдещето ще си покаже.

Последва сприхава размяна на реплики. Четиримата пътници бяха заставени да свалят всичко от себе си, нещо, което бе абсолютно ненужно и после бяха заключени в едно помещение, от което бягството бе невъзможно. Французинът бе принуден да изтърпи твърде много. Сега започна неговото отмъщение.

На другия ден Курт и спътниците му бяха помъкнати с войските. Той се бе надявал на бързо уреждане на тази работа — напразно. Искаше да говори, настояваше за разследване — никой не го слушаше. Едва след редица дни четиримата видяха отново свободата и получиха обратно, каквото им бе отнето. Въпреки всичките си заплахи, генералът не се бе осмелил да предаде на военен съд трапера Лешоядовия клюн.

Човек може да се досети какъв гняв бе овладял четиримата мъже. Те решиха наистина незабавно да се обърнат към представителите на своите правителства, но онова, което бяха изгубили, вече не можеше да се навакса — скъпоценното време. С ярост в сърцата си казаха, че Кортейо и Ландола им се бяха изплъзнали. Какво ли не би могло да се случи от онзи ден! Размениха изтощените коне срещу по-добри и препуснаха в галоп към местността, която бяха принудени да напуснат по такъв нечестен начин.