Фин
Мистър Бог, тук е Ана (8)

Щом се сблъскаше с нещо ново, Ана спираше първия срещнат минувач и му връчваше тефтерче и молив с думите: „Моля, напишете това с големи букви, моля“. Тази молба често предизвикваше у хората реакция на уплаха. Поведението на Ана в такива случаи беше като пръчка динамит с много, много къс фитил и това плашеше някои хора. Да ти се изпречи едно червенокосо, петгодишно хлапе, да ти набута тефтер с молив в ръцете и да те помоли да пишеш „с големи букви“ — за много хора това бе най-малкото обезкуражаващо. Те се измъкваха засрамени; отговаряха с „Разкарай се, хлапе“, „Остави ме намира, дребосък“, но Ана очакваше подобно нещо и продължаваше да настоява, независимо от всичко. Корабът на откритията се движеше с пълен напред. Е, наистина, получаваха се и пробойни тук-таме, а и морето на познанието ставаше доста бурно от време на време, но връщане назад нямаше. Много неща не бяха открити и Ана бе решена да ги открие.

Една вечер след поредица откази от страна на минувачите, Ана започна да клюмва. Помислих си, че трябва да й пусна няколко успокоителни думи. Надигнах се от стъпалата, на които седях, и пресякох улицата, за да отида при нея.

Тя ми посочи едно откъртено парче от желязна релса.

— Искам някой да ми напише за това, но те не го виждат.

— Може би са твърде заети — предположих аз.

— Не, не са. Те не го виждат. Не разбират какво имам предвид.

Последната реплика беше изречена с дълбока вътрешна тъга; това беше изречение, което щях да чувам все по-често. „Те не го виждат. Те не го виждат.“

Бях прочел разочарованието на лицето й и знаех какво да направя или по-скоро си мислех, че зная. Това беше ситуация, с която си мислех, че мога да се справя. Вдигнах я и я притиснах в прегръдките си.

— Не бъди толкова разочарована.

— Не разочарована. Тъжна.

— Няма нищо — казах. — Аз ще ти го напиша с големи букви.

Тя се измуши от прегръдката ми и стъпи на тротоара, като въртеше в ръце тефтерчето и молива, с наведена глава и сълзи, които се стичаха по бузите й. Аз мълчах и чаках. Тя стоеше там съвсем самотна. Знам със сигурност, казвах си, със сигурност знам, че иска да се хвърли в прегръдките ми, че иска да бъде утешена, но тя просто стоеше и се бореше вътрешно.

Трамваи тракаха по своя път, хора пазаруваха, продавачи на сергии приканваха клиенти, а ние стояхме, аз — борещ се със себе си дали да я прегърна, а тя — взряна в някаква нова картина, изплувала в ума й.

Най-после вдигна очи и погледите ни се срещнаха. Изведнъж стана студено. Прииска ми се да ударя някого. Познавах този поглед, бях го виждал и у други хора, на мен ми се бе случвало, и то неведнъж. Думата се появи като някакъв айсберг, изплуващ от мъглата, издигаща се от дълбините ми, с ореол от сълзи, но все пак достатъчно ясна. Ана жалееше. Всички врати на очите и сърцето й бяха широко отворени и онази самотна килия на най-съкровеното й същество беше открита за погледа.

— Не искам да ми пишеш нищо — опита се да се усмихне, но не се получи съвсем добре и тя продължи, подсмърчайки: — Аз знам какво виждам и знам какво ти виждаш, но някои хора не виждат нищо и… и… — Тя се хвърли в обятията ми и се разрида.

Тази вечер на една улица в Източен Лондон аз стоях с дете в ръцете си и наблюдавах онази празна килия на човечеството. Никакво книжовно знание, нито една лекция не ме е научила повече от тези няколко мига. Килията може да бъде самотна, но тъмна — никога. Не беше тъмно зад тези пълни със сълзи очи, там имаше ослепителна светлина. А Бог е направил човека по свой образ, не по форма, не по интелигентност, не по очи и уши, не по ръце и крака, а според цялата своя вътрешност. Там вътре беше образът на Бога. Не е дяволът, който прави човека самотен, а приликата му с Бога. Пълнотата на доброто е това, което не може да излезе или не може да намери подходящото си „друго място“ и предизвиква самотността.

Мъката на Ана беше за другите. Те просто не можеха да видят красотата на този отчупен железен къс, цветовете, кристалните форми, те не можеха да видят възможностите в него. Ана искаше те да се присъединят към нея в този вълнуващ нов свят, но те не можеха да си представят себе си толкова малки, че тази смачкана отломка да се превърне в свят от железни планини, железни равнини и кристални дървета. Това бе нов свят за изследване, свят на въображението, свят, където много малко хора биха искали и биха могли да я последват. В това отчупено парче имаше цяло ново царство от възможности, носещи радост.

Мистър Бог съвсем сигурно им се радваше, но затова пък никога нямаше нищо против да се смалява. Хората мислеха, че Мистър Бог е много голям, и точно там правеха голяма грешка. „Ако не можеше да бъде малък, как щеше да разбере какво е да си калинка?“ Наистина, как щеше да разбере? Като Алиса в страната на чудесата Ана вкусваше от тортата на въображението и променяше ръста си според случая. В края на краищата Мистър Бог нямаше само една гледна точка, а безброй много наблюдателни точки. И целият смисъл на съществуването бе да си като Мистър Бог. Цялата религия се състоеше в това да си като Мистър Бог и точно тук нещата се объркваха. Нямаше напътствия да бъдеш добър и мил, и любещ и т.н. и така да заприличаш на Мистър Бог. Не! Целият смисъл да си жив бе да бъдеш като Мистър Бог и тогава просто не би могъл да не си добър и мил, и любещ, нали?

— Ако станеш като Мистър Бог, ти не знаеш, че си, нали?

— Че си какво? — попитах аз.

— Добър, мил и любещ. Ако мислиш, че си, ти всъщност не си.

От позицията си на последно място в класа в този момент попитах:

— Как така?

— Нали не очакваш, че Мистър Бог знае, че той самият е добър, мил и любещ?

Предполагам, че никога дори не бях си и помислял за това, но поставен по този начин, въпросът имаше само един отговор, макар да не бях убеден в неговата истинност.

— Предполагам, че не — отговорих с известно колебание.

Въпросът „Защо?“ заседна някъде между мозъчната ми кутия и гласните ми струни. Трябваше да се досетя, че целият този разговор водеше до някакво заключение, някаква идея, твърдение, което щеше да я задоволи напълно. Ана владееше напълно вълнението си. Внезапно, с експлозията на една въздишка, тя каза:

— Мистър Бог не знае, че е добър, мил и любещ. Мистър Бог е… е… празен.

Нямам нищо против да приема идеята, че всичко е илюзия, но че Мистър Бог е празен — това отиваше твърде далеч. Логично е Мистър Бог да е пълен! Пълен със знание, пълен с любов, със състрадание, каквото и да кажете, той е пълен с него. Ами че той е като… като някакъв гигантски коледен чорап, пълен с добри подаръци, неизтощим, заливащ с неописуеми и неизброими дарове своите деца. Проклятие, разбира се, че е пълен! Точно това са ме учили и точно така си беше! Беше ли наистина?

Ана не ми каза нищо повече този ден, както и през следващите няколко. Варях се в собствения си сос. Няколко дни по-късно, след като се бях чудил дълго на идеята как Мистър Бог е съвсем празен, аз зададох въпроса, който ме бе мъчил толкова дълго.

— Каква беше тая работа, дето Мистър Бог бил празен?

Тя се обърна нетърпеливо. Определено имах чувството, че беше очаквала този въпрос отдавна.

— Помниш ли, когато светът стана целият червен през стъкълцето, и цвета на цветето?

Спомнях си много добре. Бяхме говорили за излъчваната светлина и пречупваната светлина. Пречупваната светлина приемаше цвета на стъклото, през което бе излъчена, и цветът на жълтото цвете се дължеше на нея. Бяхме наблюдавали цветовете на спектъра с помощта на призма, бяхме разгледали въртящия се цветен диск на Нютон и бяхме смесили всички цветове, за да получим белия. Тогава обясних на Ана, че жълтото цвете поглъща всички цветове на спектъра, освен жълтия, който се отразява обратно към наблюдателя. Тя осмисли тази информация и след малко отвърна:

— О! Значи жълтото е онази част, която НЕ иска! — И след кратка пауза добави: — Значи истинският му цвят е всички части, които иска.

Не можех да споря за това, защото не можех по никакъв начин да бъда сигурен, какво по дяволите иска, едно цвете.

Всички тези късчета информация бяха възприети, осмислени с различни цветни стъкълца, разбъркани добре и подредени според нейното особено виждане. Изглеждаше, че всеки човек се ражда с различни стъкълца, наречени добро, зло, отвратително и т.н. Хората придобиваха навика да нахлузват тези стъкълца върху вътрешното си око и да виждат нещата според цвета и етикета на стъкълцето. И ние правехме всичко това, както ми бе дадено да разбера, за да оправдаем вътрешните си убеждения.

Е, да, но Мистър Бог беше малко по-различен от едно цвете. Цвете, което не приемаше жълтия цвят, ние наричахме жълто, защото именно това виждахме. Не можеше да се каже същото за Мистър Бог обаче. Мистър Бог приемаше всичко и затова не отразяваше нищо обратно! Е, тогава, ако Мистър Бог не отразява нищо, ние не бихме могли да го видим, нали?

Що се отнасяше до нас, доколкото можехме да разберем Мистър Бог, ние просто трябваше да признаем, че той е празен. Не празен, защото в него няма нищо, а защото приемаше всичко и не отразяваше нищо обратно! Разбира се, бихте могли да измамите някого; бихте могли да си сложите цветно стъкълце с надпис МИСТЪР БОГ Е ЛЮБЕЩ или друго — МИСТЪР БОГ Е БЛАГ, но тогава щяхте да изгубите истинската му същност. Представете си само що за обект е Мистър Бог, щом приемаше всичко, щом не отразяваше абсолютно нищо. Това, каза Ана, означава да си ИСТИНСКИ БОГ. Точно това бяхме помолени да направим и ние — да изхвърлим цветните си стъкълца и да виждаме ясно. Фактът, че Старият Ник^[1] беше зает с това да ги произвежда с милиони наведнъж, понякога затрудняваше нещата, но така си беше.

— Понякога — каза Ана — големите карат децата да имат цветни стъкълца.

— Защо правят това? — попитах.

— За да накарат децата да направят това, което те искат.

— Искаш да кажеш, че ги плашат?

— Да, за да направят нещо.

— Нещо като това, че Бог ще те накаже, ако не си изядеш закуската?

— Да, нещо такова. Но Мистър Бог не го интересува дали ти харесва закуската, нали?

— Предполагам, че не.

— Ако наказваше за това, щеше да е голям побойник, а той не е.