Фин
Мистър Бог, тук е Ана (14)

— Мис Хейнс.

— Какво й е на мис Хейнс?

— Тра-ла-ла. Тя не е наред.

— Не може да бъде. Тя е учителка. Не може да си учител, ако си тра-ла-ла.

— Тя е.

— Защо мислиш така?

— Тя каза, че не мога да знам всичко.

— Мисля, че е права.

— Защо?

— Да допуснем, че кончето ти не е достатъчно голямо.

— Това е отвън.

— Прости ми, забравих.

— Аз мога да знам всичко отвътре.

— Аха!

— Колко неща има там?

— Скуилиони.

— Повече, отколкото числата?

— Не, числата са повече от нещата.

— Аз знам всички числа. Не имената — това е отвън. Само числата — това е отвътре.

— Да, сигурно е така.

— Колко вълнички има на този осцилоскоп?

— Скуилиони.

— Знаеш ли как да правиш скуилиони?

— Да.

— Това е отвътре.

— Предполагам.

— Виждал ли си ги всичките?

— Не.

— Не — това е отвън.

Благословено да е това дете! Не можех да й обясня, че тя току-що бе формулирала въпроса, който ме бе тормозил толкова дълго: „Защо не мога да знам всичко?“. Защото е очевидно, че никой човек не може да знае всичко — тогава какъв е смисълът да се опитваш? И все пак…

— Колко неща не ми казваш? — попитах аз.

— Казвам ти всичко.

— Това истина ли е?

— Не — каза тя тихо и с известно колебание.

— И защо?

— Някои от нещата, за които мисля, са много… много…

— Странни?

— Аха. Нали не се сърдиш?

— Не, изобщо не се сърдя.

— Мислех, че може да се разсърдиш.

— Не. Колко странни са тези неща?

— Например че две плюс пет прави четири.

Светът се разпука по шевовете. Прав съм. ПРАВ СЪМ. Знаех абсолютно за какво говори тя. С цялото спокойствие и сдържаност, на които бях способен, аз издадох моята тайна.

— Или прави десет? — попитах.

За минута или две тя не помръдна. Най-после обърна глава към мен и много тихо каза:

— И ти ли?

— Да — отвърнах, — и аз. Ти как го откри?

— На канала. Номерата на лодките в канала. А ти как го откри?

— В огледалото.

— В огледало? — изненадата й трая около секунда. — Също като водата, да.

Имах чувството, че чувам звъна на веригите, които се смъкват от мен.

— Казвал ли си на някого?

— Няколко пъти.

— И какво ти казаха?

— Да не бъда глупав. Да не си губя времето. А ти? Казвала ли си на някого?

— Веднъж. На мис Хейнс.

— А тя?

— Бях глупава и повече не й го казах.

Ние се засмяхме заедно — и двамата свободни, без вериги. Споделяхме един и същи свят. Топлехме се на един и същи огън. И двамата бяхме на едно и също място, на един и същи път, вървяхме в една и съща посока. Връзката ни сега ми се изясни. Ние бяхме търсачи, приятели, имахме нужда от една и съща храна.

И двамата бяхме учили, че пет означава пет и нищо повече, но цифрата пет, отразена от водата или в огледало, беше цифрата две. А този факт на отразяването би произвел някои доста куриозни случаи в аритметиката и точно това ни вълнуваше и интригуваше толкова много. Може би те не биха влезли в някаква конкретна употреба, но това бе без значение.

И двамата с Ана бяхме разбрали, че математиката бе нещо повече от решаването на задачи. Тя беше врата към вълшебни, тайнствени светове, светове, където трябва да се пристъпва с внимание, където ти измисляш законите си, където трябва да поемеш пълна отговорност за действията си.

Поклатих пръст към нея:

— Пет плюс две прави десет.

— Понякога прави две — отговори тя.

— Или може би седем.

Какво значение има? Съществуваха скуилиони други светове за изследване. И ние спряхме задъхани.