Фин
Мистър Бог, тук е Ана (19)

— Фин, подръж кибритената кутийка в светлината.

Аз пристъпих напред с кибрита в ръка и го поставих в светлинния поток. Екранът се изпълни с черните сенки на ръка и кибрит. След дълго и внимателно проучване, тя възкликна:

— А сега книга.

Извадих една книга и я задържах в светлината. И отново този поглед с притаен дъх. Около дузина различни предмети бяха поставени в светлината, преди да ме помоли да изгася фенера.

Целият този епизод се повтаряше по шест-седем пъти в продължение на няколко дни. Може би на шестия ден тя поиска да забода лист хартия върху екрана. Предметът на деня беше кана и Ана ми обясни, че иска да очертая сянката на каната върху листа.

— Сега я изрежи — изкомандва тя.

Ана изглеждаше доволна, кимна и постави изрезката между страниците на речника. На следващата вечер направихме още три изрезки, а аз все още бях в неведение. Тогава още не знаех, но Ана бе решила проблема си. Никакъв знак обаче не подсказваше този факт. Три дена изминаха, преди отново да ме помоли да запаля фенера. Най-после завесата бе дръпната и сцената — пред нас!

— Сега! — възкликна Ана със съвършена увереност. — Сега!

Четирите изрязани фигури бяха извадени от речника и поставени на масата.

— Фин, моля те, подръж това.

Аз задържах изрезката в потока от светлина. За какво й е сянката на сянка, чудех се аз.

— Не така, сложи я перпендикулярно на екрана.

— Така ли? — казах аз, като държах фигурата перпендикулярно.

— Какво виждаш, Фин?

Обърнах се към нея. Очите й бяха плътно затворени и свити, тя не гледаше.

— Права линия — отговорих.

— А сега другата.

Сложих следващата изрезка перпендикулярно на екрана.

— Сега какво виждаш?

— Права линия.

Третата и четвъртата също даваха права линия. Ядец! Ана бе установила, че всеки предмет, независимо дали е планина или мишка, петуния или самият крал Джордж, хвърля сянка. Ако сложехте тази сянка перпендикулярно на екрана, тогава всички сенки на всички предмети даваха права линия. Но това не беше всичко.

Ана отвори очи и се втренчи в мен.

— Фин, можеш ли да сложиш сега линията перпендикулярно на екрана? Искам да кажа, в главата си. Какво ще видиш, Фин? Какво, а?

— Точка — отговорих аз.

— Да! — Усмивката й беше по-светла от светлината на фенера.

— Все още не разбирам накъде биеш.

— Това е числото.

Предполагам, че най-големият комплимент, който ми е правен някога, беше последвалото мълчание. Това мълчание за мен означаваше: „Достатъчно си интелигентен, за да го довършиш сам. Хайде!“. Но имайте предвид, че мисловните ми гимнастики винаги завършваха с „Искаш да кажеш, че…“ Този път не беше по-различно. Започнах с:

— Искаш да кажеш, че…

Това, което искаше да каже, беше следното: ако едно число, да речем седем, можеше да бъде използвано, за да се преброят седем различни неща, като банкноти, бебета, книги и прилепи, тогава всички тези различни неща имаха нещо общо помежду си. Това бе някакъв общ фактор, незабелязан, останал без внимание. Какво ли можеше да е това?

Нещата имаха сенки, а присъствието на сянка показваше, че нещо съществува. При сянката се губеха много от нещата, които не можеха да бъдат преброени, например червенината, сладостта или че нещо беше добро, но все пак оставаха формите. Една сянка все още носеше много информация. Тъй като сенките бяха различни, очевидно се губеше още информация. Щом при сянката се губеше много безполезна информация, бе логично да се предположи, че при сянката на сянката ще се загуби още. И така си беше — но само ако държахте сянката перпендикулярно на екрана. Тогава всички сенки стават прави линии. Фактът, че всички тези линии бяха с различна дължина, бе още едно ненужно нещо, но решението беше лесно. Просто накарайте всички тези линии да хвърлят сянка, и ето на! Това, което беше общо за всички различни неща, това, което брояхме — числото, беше сянката на сянката на сянка, която бе точка. Всяка частица ненужна информация просто изчезваше при този метод. Ето това беше. Това брояхме ние.

Редуцирала множеството неща до общата им същност, точката, това, което в действителност брояхме, Ана продължи да развива нещата. С молив в ръка тя нарисува точка върху лист хартия.

— Не е ли чудно, Фин? — каза тя, сочейки точката. — Това би могло да бъде сянката на сянката на сянката на мен или на автобус, или на каквото и да е. Или това би могъл да си ти.

Тя разви точката в права линия, от права линия в плоска форма, от форма в предмет, от предмет в… Преди да разбере къде се намира, тя вече се катереше по дървото на висшите измерения като маймунка. Предметът би могъл да бъде в крайна сметка сянката на нещо по-сложно, а това нещо би могло да бъде сянката на друго, още по-сложно, и т.н. Мозъкът ти да се пръсне! Но в това нямаше нищо особено, така ми каза Ана. Веднъж щом си успял да редуцираш всичко до точка, не можеш да отидеш по-нататък. Това бе краят. Но ако започнеш да развиваш нещата в обратна посока, къде ще спреш? Нямаше причина да не продължаваш безкрайно. Освен причината, разбира се, че в тази вселена съществуваше нещо толкова сложно, че по-сложно не можеше да стане. Дори аз успях да го отгатна. Не друго, а самият Мистър Бог. Ана бе открила двата края на една безкрайна серия от измерения. В единия край беше точката, а в другия — Мистър Бог.

Докато хранехме патиците в парка на следващия ден, аз я попитах как бе стигнала до идеята за сенките.

— В Библията — отговори тя.

— Къде в Библията?

— Мистър Бог казал, че ще запази евреите невредими под сянката си.

— О!

— А също и св. Петър.

— Какво за св. Петър? Какво е направил?

— Направил хората по-добри.

— И как го е направил?

— Полагал сянката си върху болните хора.

— О, да. Трябваше да се сетя.

— И Старият Ник също.

— Той какво общо има?

— Как му е името?

— Сатана.

— Не, друго.

— Дяволът?

— Не, друго.

Най-после улучих:

— Луцифер.

— Да. Какво значи това?

— Светлина, мисля.

— А какво ще кажеш за Христос?

— Да, ами Христос?

— Какво е казал Той?

— Ами… много неща.

— Как се е наричал?

— Добрият пастир?

— Нещо друго?

— Ъъ… Пътят?

— Нещо друго.

— О, искаш да кажеш Светлината?

— Да. Старият Ник и Христос — и двамата са Светлината. Нали знаеш какво е казал Христос? „АЗ съм Светлината.“ Наблегнал е на думата „АЗ“.

— Защо го е казал по този начин?

— За да не се объркаш.

— Как да се объркаш?

— От двата вида светлина: лъжлива и истинска. Луцифер и Мистър Бог.

Втората идея на Ана произтичаше естествено и лесно от първата. Сенките се смятаха за наистина много важни за разбирането на Мистър Бог, а следователно и за разбирането на неговото творение.

Първо, имаме Мистър Бог и знаем, че той е светлина. После, имаме обект и знаем, че той е творение на Мистър Бог. И най-накрая, имаме екрана, върху който се образуват всички сенки. Екранът е този предмет, който отстранява всяка ненужна информация и ни помага да се занимаваме с неща като аритметика, геометрия и други такива.

Но нали не смятате, че Мистър Бог би пропилял цялата тази Божа работа за една проста аритметика или геометрия? О, не. Първо можете да поставите екрана под ъгъл към светлинния поток или пък бихте могли да движите светлинния източник в различни посоки. Сенките се изкривяват, но все още можете да мислите логично, все още можете да решавате задачки. Разбира се, бихте могли да изкривите екрана по много интересни начини и все още ще можете да говорите за сенките по логичен начин. Също така можете да сложите светлинния източник в някакъв предмет и тогава да хвърлите сянка върху екрана — и това е наистина много интересно. Ако направите сянката на сянка върху екрана и после го изкривите, тогава разстояние от един сантиметър може да изчезне в нищото или да се разтегне до не знам къде. Започнете ли веднъж да изкривявате екрана, не се знае какви задачи ще можете да решавате. Ето на това Ана му казваше истинска Божа работа. Но нито един от тези трикове не става със сянката на сянката на сянка. Това е една толкова малка точица, че не може никак да бъде изкривена, независимо какво й правите.

Последното откровение за сенките Ана ми разкри една дъждовна и ветровита зимна вечер — вечер, която не съм успял съвсем да осъзная вече трийсет години.

Седях удобно и на топло край огнището и четях. Ана си играеше с молива и хартията, когато всичко започна.

— Какво четеш, Фин?

— Всичко за времето, пространството и такива работи. Няма да ти е интересно.

— Какво пише там?

— Много неща за времето, пространството и… — точно тогава сбърках, — … и светлината.

— О! — Тя спря да пише. — Какво се казва за светлината?

Започна да ме сърби под яката. В края на краищата светлината и сенките бяха нейна специалност.

— Ами един човек на име Айнщайн открил, че нищо не се движи по-бързо от светлината.

— О! — каза Ана и продължи да пише. Изведнъж се обърна през рамо и рече: — Не е вярно!

— Значи не е вярно, така ли? Защо не ме спря? — Шегата не се получи.

— Защото не знаех какво четеш — отговори тя.

— Добре тогава, кажи ми кое е по-бързо от светлината?

— Сенките.

— Не може да бъде — противопоставих се аз, — защото и светлината, и сянката стигат по едно и също време.

— Защо?

— Защото светлината прави сянката — започвах полека да се обърквам. — Сянка има там, където няма светлина. Не може сянката да стигне преди светлината.

Тя смели това за около пет минути. Аз се бях върнал към книгата си.

— Сенките се движат по-бързо. Мога да ти го покажа.

— Това наистина трябва да се види. Започвай.

Тя скочи от стола и си облече палтото и дъждобрана, вземайки и големия прожектор със себе си.

— Накъде сме тръгнали?

— Към гробището.

— Вали като из ведро и е мъртвешки тъмно.

Тя махна с фенера към мен.

— Не мога да ти покажа сянката, ако е светло, нали?

Навън беше тъмно като в рог и дъждът не пестеше водата си.

— Защо отиваме към гробището?

— Заради дългата стена.

Пътят, който минаваше покрай стената, не бе добре осветен и никой не го използваше — поне така се надявах. Когато стигнахме средата на стената, Ана спря.

— Сега какво? — попитах аз.

— Ти застани тук — и аз бях поставен насред пътя, на около три метра от стената. — Аз отивам нагоре и ще те осветя. Ти гледай сянката си.

След това обяснение тя се отдалечи в тъмнината. Изведнъж светлината на фенерчето блесна, опипвайки тъмнината, докато ме намери.

— Готов ли си? — дойде вик от нощта.

— Да — извиках в отговор.

— Виждаш ли сянката си?

— Не.

— Ще дойда по-близо. Кажи кога.

Фенерчето се приближи, като ме постави в средата на лъча.

— Готово — извиках аз, когато забелязах бледата си сянка надолу към далечната страна на стената.

— Сега следи сянката си.

Тя вървеше по пътечка, успоредна на стената, на около половин метър от мен. Взирах се в сянката си. Тя летеше към мен, и то със сигурност по-бързо от Ана. Намали, когато минаваше покрай мен, и отново се ускори, продължавайки към другия край на стената. Ана вървеше заднишком, като все още държеше светлината върху мен. Внезапно тя отново застана до мен.

— Видя ли я? — попита.

— Да, видях я.

— Върви бързо, нали?

— Наистина е бърза. Как го откри?

— Колите. Фаровете на колите.

Съгласих се, че сянката ми се движеше по-бързо, отколкото тя вървеше, но не по-бързо от скоростта на светлината, и й го казах. Не получих отговор. При светлината на фенерчето можех да видя, че тя бе на километри далеч от мен. Външният експеримент беше приключил и Ана бе заета с извършването на вътрешен.

Хванах я за ръката с думите:

— Хайде, Фъстъче, да отидем за чаша чай и нещо за хапване.

Почти привършвах баничката си, когато вътрешният експеримент на Ана стигна своя край.

— Слънцето — каза тя — е като фаровете на колите. — След още няколко минути мислене, с насочена вилица към мен, добави: — Ти си като земята. Стената е… на скуилиони мили далеч, но тя е само измислена стена. — Ана бе втренчила поглед в мен. — Слънцето прави сянка на земята върху стената — измислената стена.

— Ами — отвърнах със съмнение — не съм много сигурен в това.

— Възможно е — усмихна се тя. — В главата ти е възможно. Ако Земята обикаля около Слънцето, а сянката се движи по стената, която е…

— … на скуилиони мили далеч — завърших вместо нея.

— Колко бързо — каза усмихнато, — колко бързо се движи сянката по стената? — Тя заби вилицата в пая пред себе си и го завъртя над главата си като земята около слънцето. Главата й бе килната настрани и широко усмихната ме предизвикваше да й отговоря.

Но аз нямаше да го направя. Нямаше да кажа скуилиони мили в секунда, поне докато не помислех малко повече. Знаех, че съм прав, че нищо не може да се движи по-бързо от светлината. Бях сигурен, че мистър Айнщайн не би пропуснал такова нещо.

Сега, като гледам назад през годините, знам точно къде бърках. Искам да кажа, че не бяха сметките, а образованието на Ана. Разбирате ли, аз не учех Ана на ПРАВИЛНИЯ НАЧИН да се правят нещата. Разбира се, показвах й много начини — смешни, бързи, трудни — всякакви начини, но не и Правилния начин. На първо място, самият аз не бях сигурен какво означава Правилният начин, затова Ана естествено трябваше да открие свои начини. Ето това ми създаваше най-много затруднения.