Фин
Мистър Бог, тук е Ана (28)

Беше прекрасен слънчев ден. Улицата се изпълваше от детски глъч. Смехът заглушаваше шума на маршовата стъпка, когато внезапно светът се разпадна на парчета.

Един вик уби смеха. Беше Джаки. Обърнах се навреме, за да я хвана — тя просто летеше към мен. Лицето й бе бялата маска на ужаса.

— Фин! О, Боже! Ана. Тя е мъртва! Тя е мъртва!

Ярко лакираните й нокти се забиха в гърдите ми и ледената вълна на страха ме заля. Изтичах надолу по улицата. Ана лежеше напряко върху релсите, а пръстите й се бяха вкопчили в ръба на една стена. Вдигнах я и я прегърнах. Искра на болка присви очите й.

— Хлъзнах се от дървото — измърмори тя.

— Няма нищо, Фъстъче. Дръж се, аз съм тук.

Изведнъж ужасно ми прилоша. С крайчеца на окото си бях зърнал нещо. Нещо, което по куриозно изкривен начин беше още по-ужасяващо от раненото дете в ръцете ми. Падането й бе откъртило част от една релса. Отчупено парче желязо. Преди няколко години никой не бе могъл да забележи това, а сега беше ясно за всички. Това парче желязо, тези кристални планини сега бяха червени от срам и ужас.

Отнесох Ана вкъщи и я сложих в леглото. Докторът превърза раните й и ме остави при нея. Държах ръцете й и се взирах в лицето й. Болката пробягваше през очите й, но биваше прогонвана от усмивка, която бавно разцъфваше. Усмивката спечели, болката бе скрита някъде дълбоко в нея. Слава богу, тя щеше да се оправи. Слава богу.

— Фин, Принцесата добре ли е? — прошепна Ана.

— Добре е — отвърнах. Не знаех дали е добре или не.

— Тя се беше заклещила на дървото и не можеше да слезе. Аз се подхлъзнах.

— С нея всичко е наред.

— Беше много уплашена. Тя е само едно малко котенце.

— Добре е, не се тревожи. Почивай си. Аз съм до теб, не се страхувай — казах на Ана.

— Не се страхувам, Фин. Аз не се страхувам.

— Заспивай, Фъстъче. Опитай се да поспиш. Аз съм тук.

Тя затвори очи и заспа. Всичко щеше да бъде наред. Знаех това някъде дълбоко в себе си. За два дена това чувство нарасна и надви целия ми страх. Усмивката и развълнуваните й разговори за Мистър Бог ме правеха двойно по-сигурен. Възлите в мен се развързваха. Бях загледан през прозореца, когато Ана ме извика:

— Фин!

— Тук съм, Фъстъче. Искаш ли нещо? — Отидох при нея.

— Фин, имам чувството, че се обръщам отвътре навън. — На лицето й бе изписано удивление.

Ледена ръка сграбчи сърцето ми и го стисна с всичка сила. Спомних си баба Хардинг.

— Фъстъче — почти виках аз, — Фъстъче, погледни ме.

Очите й проблеснаха и по лицето й се разля усмивка. Изтичах до прозореца и го отворих. Кори беше навън.

— Извикай доктора — казах аз. Тя кимна, обърна се кръгом и хукна.

Внезапно разбрах какво щеше да се случи. Отидох обратно при Ана. Не беше време за плач, никога не бе време за сълзи. Студеният ужас вътре в мен бе вледенил всички сълзи. Хванах ръката й. В главата ми кънтяха думите „Каквото и да поискате в Мое име…“. Аз исках. Аз умолявах.

— Фин — промълви тя и усмивката озари лицето й. — Фин, аз те обичам.

— И аз те обичам, Фъстъче.

— Фин, обзалагам се, че Мистър Бог ще ме пусне в рая заради това.

— И аз. Бас ловя, че те чака — исках да кажа нещо повече, още много неща, но тя вече не слушаше, само се усмихваше.

Дните горяха като гигантски свещи и времето се разтопи, избяга и се сгромоляса в безполезни и грозни купчини.

Два дни след погребението намерих торбичката на Ана, в която събираше семенца. Това ми създаде работа. Отидох на гробището и постоях малко. Това само влоши нещата, направи всичко още по-пусто. Ако само бях наблизо тогава, ако знаех само какво прави тя, ако само… Изсипах семената върху рохката земя и в нещастието си захвърлих торбичката.

Исках да намразя Бога, исках да го изхвърля от своя свят, но той не си отиваше. Откривах, че е все по-реален, по-странно реален от всякога. Омразата не идваше, не го презирах. Бог беше идиот, кретен, малоумен. Можеше да спаси Ана, но не го направи. Той просто позволи да се случи най-нелепото от всички неща. Това дете, това прекрасно дете беше мъртво — мъртво, преди да е навършило осем години. Точно когато беше… По дяволите!