Фин
Мистър Бог, тук е Ана (21)

Ана бе сигурна в съществуването на рая, сигурна, че ангелите и херувимите и всички такива същества са истински, и малко или много знаеше как изглеждат или поне как не изглеждат. Първо на първо те не бяха като онези рисунки на ангелчета с приятни пухкави крилца. Крилцата не я притесняваха ни най-малко. Фактът, че те приличаха на хора, бе онова, което притесняваше Ана. Самата възможност, че един ангел би могъл, да не говорим за това, че би искал да надува тромпет, я изпълваше с най-дълбоко озадачение.

Идеята, че в деня на възкресението Ана би имала същия брой крака, че все още би имала очи и уши, че би била скроена по настоящия модел, за нея бе твърде чудовищна за размишление.

Защо възрастните настояваха да говорят за това къде се намира раят? Целият въпрос за това къде е раят — тук или там, това бе безсмислено, пълни глупости! И защо, о защо, ангелите и херувимите и тези като тях, и господи, дори самият Мистър Бог, се представяха като човешки същества? О не, въпросът за това къде се намира раят, бе един от онези не-въпроси, които няма къде да се приземят, и следователно изобщо не бе подходящ да се задава като такъв.

Така както Ана виждаше нещата, въпросът за рая не касаеше това КЪДЕ е той, а се отнасяше до усъвършенстването на сетивата. Беше трудно да се обясни или опише с думите в езика идеята за рая, но пък езикът зависи от сетивата и следователно схващането на идеята за рая също зависи от сетивата. Тези картини, тези статуи, тези разкази за ангели просто излагаха крещящия факт, че създателите на тези чудовищни творби нямаха и понятие какво се опитваха да правят. Те просто показваха съвсем ясно, че ангелите и подобните им са жени и мъже с крила на гърба си. Те самите носеха товара на сетивата, както ние, хората, и следователно не бяха подходящи същества за рая.

Не, каквото и да бе описанието на рая, а това нямаше никакво значение, то не описваше мястото, а обитателите. Всяко място, където сетивата са съвършени, би могло да бъде рай. Сетивата на Мистър Бог бяха съвършени. В това има логика — да може да ни вижда от такива невъзможно огромни разстояния, да ни чува, да знае какво мислим — това бяха присъщи качества на Мистър Бог. Същото се отнасяше и за ангелите; но да ги представят в картини, скулптури и приказки с обикновени очи, обикновени уши и обикновени тела — това бе най-голямата детинщина. Ако домакините на рая трябваше да бъдат изрисувани, това трябваше да се направи така, че да бъде изобразено съвършенството на сетивата им, и тъй като езикът е зависим от сетивата, да се покаже и съвършенството на езика им.

Странното настояване на учителката от неделното училище мис Хейнс и на Преподобния Касъл да се използват думи като „да видиш“ и „да познаеш“ по толкова тромав начин, бе болезнен въпрос за Ана. Една неделна сутрин Преподобният Касъл говореше за това „как да ВИДИШ Мистър Бог“, „да се срещнеш с него ЛИЦЕ В ЛИЦЕ“. Той нямаше и представа, че е на ръба на катастрофа. Ана сграбчи силно ръката ми, разклати поривисто глава и се обърна с лице към мен. Всичките й усилия бяха насочени към потушаването на вътрешните й огньове, които биха погълнали Преподобния Касъл, ако само ги бе оставила на свобода.

Ако трябва да говорим за огньове, Старият Ник не можеше да се съревновава с Ана. Тя можеше да накара огньовете в ада да изглеждат като мъждеещи въглени.

С шепнещ глас, който се разнесе из църквата, Ана ми каза:

— Какво, по дяволите, ще прави той, ако Мистър Бог няма лице? Какво ще прави, ако Мистър Бог няма очи? Тогава какво, Фин, а?

Преподобният Касъл се поколеба за миг, но после продължи още по-настойчиво, като повлече със себе си главите и очите на цялото паство. Ана изговори само с устни, без глас, думите:

— Тогава какво?

— Не знам — отговорих шепнешком.

Тя ме дръпна за ръката и ми даде сигнал да се приближа. Устните й се залепиха за ухото ми.

— Мистър Бог няма лице — изсъска тя.

Обърнах се към нея и повдигнах вежди, които задаваха въпроса „Как така?“.

Тя отново се допря до ухото ми и каза:

— Защото той няма нужда да се обръща, за да види всички. Затова — после отново се облегна на пейката, като кимаше с глава на своята увереност, и скръсти ръце, с което даде знак, че слага точка по въпроса.

На път за вкъщи я попитах какво бе искала да каже с думите „няма нужда да се обръща“.

— Ами аз си имам „предница“, имам си и „задница“, затова трябва да се обръщам, ако искам да видя какво има зад мен. А Мистър Бог не трябва.

— А какво прави той тогава?

— Мистър Бог има само предница, той няма задница.

— О — кимнах аз, — разбирам. — Идеята, че Мистър Бог няма задница, ми се стори удивително смешна и с всички сили се опитах да потисна смеха си. Не успях и след малко избухнах.

Ана бе леко озадачена от моя изблик.

— За какво се смееш?

— Просто на идеята, че Мистър Бог няма задница.

Очите й се присвиха за миг и след това тя просия в усмивка, която запали пламъчетата на очите й и тя грейна като бенгалски огън.

— Той си няма и онова, нали? — Смехът й се разнесе по улицата, като по пътя си издигаше малки барикади. Всички твърде очевидни и самодоволни християни се спънаха в смеха и се намръщиха.

— Мистър Бог си няма дупе — си пееше Ана по мелодията на един християнски химн.

Намръщените лица се превърнаха в скандализирани ужасени погледи. „Отвратително!“ — каза Неделният Костюм. „Малка дивачка!“ изскърцаха Неделните Обувки. „Оръдие на Сатаната!“ — изтрака Джобният Часовник, поклащащ се тържествено, но Ана продължаваше, смеейки се заедно с Мистър Бог.

Това не беше шега, тя не беше непослушно или глупаво дете. Това бе просто изригване на духа й. С тези думи тя се хвърли към Мистър Бог и той я улови. Ана знаеше, че в това няма никакъв риск. Наистина нямаше друг начин, трябваше просто да го направиш. Това бе нейният начин да бъде спасена.

И с мен си играеше така. Заставаше на известно разстояние, затичваше се и се хвърляше в прегръдките ми. Тичането към мен беше нарочно и активно, миг след като я уловях, тя оставаше напълно пасивна и неподвижна. Не правеше никакво усилие да ми помогне, за да я хвана. Никакво усилие да се почувства сигурна. За нея сигурността означаваше да не прави никое от тези неща. Да си в сигурност означаваше да се довериш на другия.

Лесно беше да се почувстваш в сигурност. Просто приемаш, че Мистър Бог е като някой супермен, който не се е бръснал близо половин година, че ангелите приличат на мъже и жени с криле на гърба си, че херувимчетата приличат на тлъсти бебета с крилца, които не биха удържали и врабче, камо ли десеткилограмово пухкаво бебе.