Фин
Мистър Бог, тук е Ана (22)

Всяка минута на деня Ана изживяваше в пълнота. Тя бе приела напълно живота си и приемайки живота, беше приела и смъртта. Смъртта бе доста честа тема на разговорите с Ана — никога болезнена или тревожна, просто едно нещо, което все някога ще се случи. И беше по-добре да разбереш какво представлява, преди да се е случило, отколкото да чакаш момента на смъртта и да изпаднеш в паника.

За Ана смъртта бе врата към възможностите. Мама бе тази, която успя да осигури на Ана решението на проблема, свързан със смъртта. Също като Ана мама имаше прекрасната дарба да задава въпроси, които се приземяваха някъде.

Един ден следобед тя ни запита:

— Кой е бил най-големият творчески акт на Бога?

Макар че не бях на ти с Битието от Библията, отговорих:

— Създаването на човека.

Според мама грешах, така че направих още един опит. Пак грешка. Минах през шестте дни на сътворението и не получих нищо, освен празни погледи, значещи не. Нищо повече не можех да измисля. Едва когато изчерпах идеите си, успях да забележа обмена, който ставаше между мама и Ана. Толкова често бях виждал тази усмивка на лицето на мама. Приличаше на коледно дърво — светваше цялата в отблясъци и нямаше как да гледаш настрани, тя по свой начин събираше всичко около себе си. Ана я наблюдаваше съсредоточено, с глава, подпряна на дланите си. Обидното разстояние от около метър, което ги разделяше, бе започнало да се поддава. Ана го рушеше със синия си поглед, а мама го стопяваше с усмивката си. Ана бавно постави ръцете си на масата и се изправи. Мостът беше хвърлен. Усмивката трябваше да изчака изумлението, което последва и оформи изражението върху лицето на Ана. Тя зяпна:

— Седмият ден… Разбира се, че е бил… седмият ден.

Гледах ту едната, ту другата и леко се изкашлях, за да привлека вниманието им.

— Не схващам — казах аз. — Бог направил всичките си чудеса за шест дни и после се затворил да си почине. Какво толкова има в това?

Ана слезе от стола и седна в скута ми. Това вече ми бе познато. Това бе нейният подход към невиждащото и незнаещо дете, което бях аз.

— Защо Мистър Бог си е починал на седмия ден? — започна тя.

— Предполагам, че е бил капнал след шест дни работа — отвърнах.

— Но не си е починал, защото е бил уморен.

— О, така ли? Аз се уморявам само като си помисля за толкова работа.

— Разбира се, че не. Той не е бил уморен.

— Не?

— Не, той е направил почивката.

— О, значи така.

— Да, това е най-голямото чудо. Почивката. Как мислиш, че е било преди Мистър Бог да започне първия ден?

— Убийствено голяма каша, предполагам.

— Да, и не можеш да си почиваш, докато всичко е толкова объркано, нали?

— Сигурно не. И тогава какво?

— Ами когато започнал да създава нещата, всичко започнало да става малко по-необъркано.

— В това има смисъл — кимнах аз.

— Когато свършил със създаването на всички неща, Мистър Бог вече бил оправил цялата бъркотия. И тогава вече можел да си почине. Ето затова почивката е най-най-голямото от всички чудеса. Не разбираш ли?

Представено по този начин, разбирах и това ми харесваше. В него имаше смисъл. Понякога обаче се улавях, че ритам срещу това да бъда последен в класа и това чувство често ме караше да блокирам — винаги, когато имах шанс да го сторя.

— Знам какво е направил с цялата тая бъркотия — възкликнах доволен аз.

— Какво? — попита Ана.

— Натъпкал я е в мозъчните кутии на хората — мислех, че това ще бъде бомба, но тя не гръмна. Вместо това две глави кимнаха в знак на съгласие и удоволствие, че бях схванал толкова бързо. Вирнах нос и приех одобрението им така, сякаш напълно го заслужавам. Оставаше ми един проблем. Как да задам въпроса „Защо го е направил?“, така че да не застана пак на последното място.

— Странна работа е тази бъркотия — започнах аз.

— Не е — отговори Ана. — Трябва да имаш бъркотия в главата си, преди да разбереш какво е почивката.

— О, да, да. Сигурно това е причината.

— Да си умрял е почивка — продължи тя. — Когато си умрял, можеш да погледнеш назад, да оправиш всичко, преди да продължиш отново.