Фин
Мистър Бог, тук е Ана (29)

Военните години ме принудиха да напусна Ийст Енд. Войната тътреше кървавите си ботуши по лицето на света, докато цялата лудост приключи. Хиляди други деца бяха умрели, два пъти повече бяха осакатени и останали без дом. Лудостта на войната се беше превърнала в лудост на победата. Победа? В нощта на победата се напих порядъчно. Това беше добър изход.

Бяха ми дали вързоп книги, но не си бях направил труда да го развържа. Не виждах смисъл в това. Беше един от онези пасивни моменти, когато не знаех какво да правя със себе си. Тези години бяха уморили очите ми от гледане, а ушите ме боляха от слушане. Някакъв знак, видение, само за миг.

Взех книгите. Не изглеждаха кой знае колко интересни. Нищо не изглеждаше много интересно. Прелистих страниците. Едва когато погледът ми попадна върху името на Колридж, спрях. Започнах да чета: „С пълна вяра възприемам теорията на Аристотел, че поезията като поезия е в същността си идеална, че тя избягва и изключва всяка случайност, че е…“.

Отгърнах няколко страници по-нататък и продължих да чета. От страниците на тази книга изплува Старият Уди. Процесът, според който работи поетическото въображение, се илюстрира от Колридж със следните стихове на св. Джон Дейвис:

По този начин тя, от личните прозрения,

извлече истини за космоса, които,

облечени в различни имена и образи,

през сетивата ни намират път към наште умове.

Димящите огньове на нощните хора се промъкнаха във въображението ми: Старият Уди, Затворникът Бил, Старата Лил, Ана и аз. Няколко реда по-надолу очите ми уловиха една дума — НАСИЛИЕ.

„Младият поет, казва Гьоте, трябва да извърши нещо като насилие над себе си, за да излезе от основната идея. Без съмнение това е трудно. Но това е самото изкуство да живееш.“

Това бавно започваше да добива смисъл, парчетата започваха да се подреждат. Нещо ставаше и то ме накара да заплача. За първи път от много, много време аз плачех. Излязох в нощта и останах навън. Струваше ми се, че облаците се отдръпват. Нещо дълбоко в съзнанието ми продължаваше да упорства. Животът на Ана не бе прекъснат. Съвсем не, той бе пълен, изцяло осъществен.

На следващия ден се отправих към гробището. Дълго търсих гроба на Ана. Беше затъкнат в задната част на гробището. Знаех, че няма надгробна плоча, само един прост дървен кръст с името АНА. Открих го след около час.

Бях отишъл с вътрешното чувство за мир, като че ли книгата бе затворена, като че ли историята бе триумфална, но аз не го бях очаквал. Спрях се задъхан. Това беше. Малкият кръст беше килнат на една страна, боята му се лющеше и — ето го името: Ана.

Исках да се изсмея, но човек не се смее на гробище, нали? Не само че исках да се изсмея, аз трябваше да се смея. Не можех да го задържам. Смях се, докато сълзи потекоха от лицето ми. Извадих малкия кръст и го захвърлих в шубрака.

— Е добре, Мистър Бог — смеех се аз, — убеди ме. Добрият стар Мистър Бог! Понякога може и да се забавяш, но накрая оправяш нещата.

Гробът на Ана бе великолепен червен килим от макове. Лупините стояха отстрани на страж. Две дървета си шепнеха нещо, докато семейство мишлета тичаха напред-назад из неокосената трева. Ана си беше у дома. Нямаше нужда от белег. Това място не можеше да стане по-хубаво и със скуилиони тонове мрамор. Останах още малко и й казах довиждане — за пръв път от пет години.

Докато вървях към главния вход, минах покрай дузина малки мраморни херувимчета, ангелчета и перлени врати. Спрях се пред триметровия ангел на входа, който все още се опитваше да положи букета си с цветя след Бог знае колко години.

— Здрасти, приятел — казах аз в поздрав на ангела. — Никога няма да успееш, нали разбираш.

Отворих широко железните порти и викнах към гробището:

— Отговорът е: „В моята среда“.

Някаква тръпка премина по гръбначния ми стълб и ми се стори, че чувам гласа й:

— Това на какво е отговор, Фин?

— Лесно е. Въпросът е „Къде е Ана?“.

Бях я намерил отново — в моята среда. Сигурен бях, че някъде там Мистър Бог и Ана се смееха.

Когато ще умра

Когато ще умра, ще го направя сама.

Никой друг не би могъл вместо мен.

Когато съм готова, ще кажа:

„Фин, повдигни ме“

и ще погледна,

с радост ще се засмея.

Ако падна.

Ще бъда мъртва.

от Ана