Филипа Грегъри
Червената кралица (9)

Пролетта на 1457

Трябва да остана в покоите си в продължение на още шест седмици след раждането на момчето си, преди да мога да отида в параклиса и да се пречистя от греха на раждането. Когато се връщам в покоите си, капаците на прозорците са свалени, а тъмните драперии са отнесени. Има вино в кани и малки сладкиши върху подноси, а Джаспър е дошъл да ме посети и да ме поздрави за раждането на детето ми. Бавачките ми казват, че Джаспър посещава бебето в детската му стая всеки ден, сякаш е самият любящ баща. Седи до люлката, ако бебето е заспало, докосва бузата му с пръст, обгръща стегнато увитата главица с големите си ръце. Ако бебето е будно, Джаспър го гледа как се храни, или наблюдава жените, когато развиват повоите, и се възхищава на правите крака и силните му ръце. Те ми съобщават, че Джаспър ги моли да отметнат повоите за още миг, за да може да види малките юмручета и пълничките крачета. Смятат, че е немъжествено от негова страна да се надвесва над люлката, и аз съм съгласна: но всички Тюдори правят това, което е угодно на самите тях.

Той ми се усмихва предпазливо, и аз се усмихвам в отговор.

— Добре ли сте, сестро? — пита той.

— Добре съм — казвам аз.

— Съобщават ми, че раждането е било тежко за вас.

— Беше.

Той кимва:

— Нося ви писмо от майка ви, а тя също ми писа.

Той ми подава лист хартия, сгънат на квадрат и запечатан с майчиния ми герб на рода Боуфорт — зъбчатата решетка на крепостна врата. Махам внимателно печата и прочитам писмото й. Писала е на френски, и ми нарежда да се срещна с нея в Грийнфийлд Хаус в Нюпорт, Гуент. Това е всичко. Не ми изпраща любящи думи, нито пита за сина ми, нейния собствен внук. Спомням си, че беше наредила, ако се наложи да избират между сина ми и мен, да ме оставят да умра, пренебрегвам студенината й, и се обръщам към Джаспър:

— Тя каза ли ви защо трябва да отида в Нюпорт? Защото самата тя не си прави труда да ми обясни.

— Да — казва той. — Трябва да ви отведа с въоръжен ескорт, а бебето ви трябва да остане тук. Трябва да се срещнете с Хъмфри, Бъкингамският херцог. Това е неговият дом.

— Защо ще се срещам с него? — питам аз. Имам далечен спомен за херцога, който оглавява една от изтъкнатите заможни фамилии на кралството. Имаме някаква роднинска връзка. — Той ли ще бъде новият ми настойник? Не може ли сега вие да бъдете мой настойник, Джаспър?

Той извръща очи:

— Не. Не е това. — Опитва се да ми се усмихне, но очите му са омекнали от жалост. — Отново ще бъдете омъжена, сестро. Ще бъдете омъжена за сина на Бъкингамския херцог веднага щом едногодишният ви траур приключи. Но брачният договор и годежът ще бъдат сключени сега. Ще трябва да се омъжите за сина на херцога, сър Хенри Стафорд.

Поглеждам го, съзнавайки, че лицето ми е ужасено.

— Трябва да се омъжа отново? — изтърсвам, мислейки си за агонията на раждането и вероятността то да ме убие някой от следващите пъти. — Джаспър, мога ли да откажа да замина? Мога ли да остана тук с вас?

Той поклаща глава:

— Боя се, че не.