Филипа Грегъри
Червената кралица (17)

10 юли 1460

Дори ако двамата с Артур бяхме потеглили, щяхме да пристигнем там твърде късно. Кралят наредил на армията си да се укрепи пред Нортхамптън, с палисада от заострени колове пред тях, за да забавят кавалерията; току-що излетите им оръдия били насочени и готови за стрелба. Привържениците на Йорк, предвождани от момчето Едуард, граф Марч, с изменниците лорд Фокънбърг и самия Уорик в центъра, поели в настъпление в три отряда под проливния дъжд. Разкаляната земя сякаш кипяла под копитата на конете, и кавалерийското нападение било осуетено, защото конниците затънали в калта. Бог изсипал дъжд върху бунтовниците, и изглеждало вероятно те да затънат в тресавището. Момчето Едуард Йоркски трябвало наистина да положи усилие, за да намери смелост да поведе войниците си през терен, който представлявал истинско тресавище, срещу истинска градушка от стрели на Ланкастър. Той със сигурност е щял да се провали и момчешкото му лице е щяло да бъде натикано в калта; но предводителят на десния ни фланг, лорд Грей от Рътин, точно тогава се обърнал срещу своите и изтеглил войските на Йорк нагоре през барикадата, изправил се срещу собствения си род в жесток ръкопашен бой, който изтласкал нашите войници назад към река Нен, където мнозина се издавили, и позволил на Уорик и Фокънбърг да минат в настъпление.

В победата те били безмилостни. Пуснали обикновените войници да си вървят, но всички, които носели доспехи, били избити, без да приемат предложения за откуп. Най-лошото от всичко било, че влезли в лагера ни и открили палатката на самия крал, с негова светлост вътре, седнал замислено, толкова спокоен, сякаш се молел в собствения си параклис, докато ги чакал да го заловят като най-големия боен трофей.

И тези ужасни изменници го пленяват.

Две нощи по-късно моят съпруг идва при мен в стаята ми, докато се обличам за вечеря.

— Оставете ни — казва той рязко на камериерката ми, тя ми хвърля поглед, а после, виждайки мрачното му изражение, бързо излиза от стаята.

— Баща ми е мъртъв — казва той без предисловие. — Току-що ми съобщиха. Англия изгуби един велик херцог в калта на Нортхамптън, а аз загубих скъп баща. Наследникът му, моят племенник, малкият Хенри Стафорд, загуби своя дядо и закрилник.

Ахвам, сякаш са ми изкарали въздуха.

— Съжалявам. Много съжалявам, Хенри.

— Покосили го в едно кално поле, докато се опитвал да се добере до коня си — продължава той, без да ми спестява нищо. — Той, и граф Шрусбъри, лорд Боумонт, лорд Егремонт — мили боже, списъкът е безкраен. Изгубихме цяло едно поколение от благородници. Изглежда, че правилата на войната са променени, и в Англия вече не е прието да се вземат пленници за откуп. Няма предложение за предаване. Владее правилото на меча, и всяка битка трябва да е до смърт. Това е управлението на варварството.

— А кралят? — прошепвам. — Нима са дръзнали да му сторят зло?

— Кралят е бил заловен и отведен като пленник в Лондон.

— Пленник?

Не мога да повярвам на ушите си.

— На практика, да.

— А кралицата?

— Изчезнала със сина си.

— Изчезнала?

— Не е мъртва. Смятам, че е избягала. И се укрива. В какво се превръща тази страна! Баща ми…

Той преглъща скръбта си и се обръща да погледне навън през прозореца. Отвън дърветата са пищни, буйни и зелени, а нивите отвъд тях започват да стават златисти. Трудно е да си представя онова поле от кипяща кал и моя свекър, онзи суетен аристократ, повален, докато бяга.

— Няма да вечерям в залата тази вечер — казва съпругът ми сковано. — Ти можеш да слезеш на вечеря, или да ти сервират в покоите ти, както предпочиташ. Аз ще трябва да отида до Нортхамптън и да прибера тялото му у дома. Ще тръгна призори.

— Съжалявам — изричам отново, безпомощно.

— Стотици синове ще предприемат същото пътуване — казва той. — Всички ще яздим със сломени сърца, всички ще мислим за отмъщение. Боях се именно от това; именно от това се ужасявах. Тук няма нищо особено бляскаво и достойно, както ти винаги си смятала: не прилича на героична балада. Има само хаос и бъркотия, и греховна загуба на живот; загинаха добри и достойни мъже, а ще последват и още.

Крия страховете си от своя съпруг, докато той потегля за пътуването си по главния път на юг, но разбира се, мисля в ужас за безопасността на Джаспър. Той сигурно е бил там, където боевете са били най-ожесточени; не се и съмнявам, че всеки, отиващ в палатката на краля, сигурно е трябвало да мине покрай Джаспър. Не е възможно да е жив, ако кралят е бил заловен. Как може да е още жив, когато толкова много хора са мъртви?

Получавам отговора, още преди съпругът ми да се върне отново у дома:

„Сестро,

Осигурих безопасност на една много високопоставена дама и на нейния син, и те се укриват при мен. Няма да ти съобщя къде, за в случай че това писмо попадне в предателски ръце. Аз съм в безопасност, а синът ти също е в безопасност, както го оставих. Дамата ще бъде в безопасност заедно с мен, докато успее да замине. За нас настъпи обрат, но той не е вечен, а тя е изпълнена със смелост и готова да се сражава отново.

Дж.“

Трябва ми само миг, за да осъзная, че той е скрил кралицата на сигурно място, че я е измъкнал тайно от битката и я крие в Уелс. Разбира се, кралят може и да е в плен, но докато тя е все още свободна, ние имаме предводител; докато синът й е свободен, имаме наследник за трона. Джаспър е опазил нашата кауза, опазил е най-скъпоценното сърце на нашата кауза, и аз не се съмнявам, че тя ще бъде в безопасност при него. Той ще я укрие в Пемброук или в замъка Денби. Не се съмнявам, че ще я държи близо до себе си, а тя ще му е признателна за закрилата. Той ще бъде за нея като странстващ рицар; ще й прислужва на едно коляно, а тя ще язди зад него, държейки се със слабите си ръце за колана му. Налага се да отида в параклиса и да изповядам пред свещеника, че съм изпълнена с греха на ревността, но не казвам точно защо.

Съпругът ми се връща у дома в мрачно настроение, след като е погребал баща си и е предал племенника си на новия му настойник. Малкият Хенри Стафорд, новият Бъкингамски херцог, е само на пет години, бедното дете. Баща му загина, сражавайки се за Ланкастър, когато той беше невръстно бебе, а сега той изгуби и дядо си. Съпругът ми е зашеметен от този удар върху своя род, но аз не мога да изпитвам съчувствие: та кой би трябвало да бъде обвиняван за нашето поражение, ако не той и всички онези, които предпочетоха да си останат у дома, макар че тяхната кралица ги призова и бяхме в огромна опасност? Моят свекър загина, защото претърпя поражение в битката. Чия е вината за това, ако не на сина, който не пожела да язди редом с него? Хенри ми разказва, че Йоркският херцог влязъл в Лондон с краля, който яздел до него, като негов пленник, и бил посрещнат от зашеметено мълчание. Гражданите на Лондон се оказват просто малодушни предатели, и когато Йорк полага ръка върху мраморния трон, за да поиска за себе си кралската власт, никой не го подкрепя.

— Е, как би могло да го подкрепят? — питам аз. — Нали си имаме крал. Дори вероломните жители на Лондон знаят това.

Съпругът ми въздиша, сякаш се е уморил от моите упреци, и аз забелязвам колко изтощен и стар изглежда, с дълбока гънка между веждите. Скръбта го притиска с отговорността за рода и дома му. Ако нашият крал е пленник, а нашата власт е свалена, тогава някой ще ни отнеме и малкия херцог и ще го вземе за свой повереник, за да се възползва от земите му. Ако моят съпруг се беше изявил в подкрепа на Ланкастър или Йорк, щеше да има право на глас за съдбата на племенника си, бъдещия глава на нашата фамилия. Ако беше положил усилия, сега щеше да бъде един от великите и изтъкнати мъже. Но тъй като избра да си остане у дома, никой не го зачита особено. Той превърна себе си в нищожество. Големите решения за светските дела ще бъдат вземани без него, и той няма да може дори да опази своите, както каза, че ще стори.

— Изготвили са споразумение.

— Какво споразумение? — питам го аз. — Кой се е споразумял?

Той хвърля пътното си наметало на един от слугите. Отпуска се в един стол и дава знак на един паж да му събуе ботушите. Питам се дали не е болен — изглежда толкова посивял и изтощен. Разбира се, той е твърде стар да предприема такова голямо пътуване — на трийсет и пет години е.

— Кралят ще запази трона до смъртта си, а следващият крал ще бъде от рода Йорк — казва той кратко. Хвърля поглед към лицето ми, а после извръща очи. — Знаех, че това няма да ти хареса. Няма нужда да се терзаеш, вероятно условието няма да бъде спазено.

— Уелският принц ще бъде ограбен и лишен от правата си? — Толкова съм потресена, че едва успявам да произнеса думите. — Как може той да е Уелски принц и да не стане крал? Как може някой да си помисли, че може да го пренебрегне?

Хенри свива рамене.

— Всички ще бъдете ограбени — вие, които сте от линията на престолонаследничество. Самата ти сега вече не принадлежиш към управляващата династия. Синът ти вече не е родственик на крал, нито пък е един от наследниците на трона. На власт идва Йорк: Йорк и неговият род. Да — хвърля думите той в зашеметеното ми лице. — Той спечели за синовете си онова, което никой не желаеше да му даде. Синовете на Йорк са тези, които ще дойдат след краля. Новият кралски род ще бъде фамилията Йорк. Ланкастър ще бъдат само кралски родственици. Това е споразумението, което сключиха. Това решение се закле да последва кралят.

Той се изправя на обутите си в дълги чорапи крака и се отправя към покоите си.

Слагам длан върху ръката му:

— Но точно същото е станало и след видението на Жана! — възкликвам. — Когато нейният крал бил отхвърлен, а наследството му — дадено на друг. Именно това видяла тя, когато отвела своя крал да бъде коронясан в Реймс, въпреки едно богохулно споразумение, според което той не бивало да бъде коронясан. Когато видяла, че Божият ред ще бъде пренебрегнат, отишла да се сражава за истинския наследник. Именно това я е вдъхновило за величие. Тя видяла истинския наследник, и се сражавала за него.

Той не съумява да ми отправи обичайната си усмивка.

— И какво от това? Нима мислиш, че можеш да отведеш Едуард, Уелския принц, в Лондон, и да сториш така, че да бъде коронясан, въпреки претърпяното поражение, въпреки това споразумение? Нима ще поведеш една победена армия? Нима ще бъдеш като Жана за Англия?

— Някой трябва да бъде! — извиквам пламенно. — Принцът не може да бъде лишен от трона. Как могат да се съгласят на това? Как е могъл кралят да се съгласи на това?

— Кой знае какво мисли той, клетият човек? — казва съпругът ми. — Кой знае какво разбира сега, или дори дали може да остане дълго буден? А ако той се унесе отново или дори умре, и Йорк заеме престола, Йорк поне ще бъде в състояние да запази мира в страната.

— Въпросът не е в това! — изкрещявам аз. — Йорк не е призован от Бог. Йорк не произхожда пряко от Едуард III. Йорк не е от кралската фамилия — ние сме! Аз! Синът ми! Това, което кралят пренебрегва, е моята съдба. — Надавам разтърсващо ридание. — Аз съм родена за това; синът ми е роден за това! Кралят не може да ни превърне в сродници с кралска кръв: ние сме родени, за да бъдем кралската династия!

Той свежда поглед към мен; кафявите му очи този път не са кротки, а потъмнели от гняв.

— Достатъчно — изръмжава той. — Ти си глупава млада жена на… колко? — едва на седемнайсет години, и не разбираш нищо, Маргарет. Би трябвало да си мълчиш. Това не е балада или приказка; не е романс. Това е нещастие, заради което в Англия всеки ден загиват мъже и жени. Това няма нищо общо с Жана д’Арк, нищо общо с теб, и сам Бог е свидетел, няма нищо общо с Него.

Той се отдръпва от мен и си отива, пристъпвайки внимателно нагоре по стълбите към стаята си. Схванат е от дългата езда и накуцва, с крака, изкривени от продължителната езда. Гледам го с омраза как си отива, затиснала устата си с ръка, за да потисна хълцанията си. Той е стар човек, стар глупак. Аз по-добре от него зная волята на Бог, а Той, както винаги, е за Ланкастър.