Филипа Грегъри
Червената кралица (42)

Март 1485

За пореден ден ставам за утринната молитва, моля се, както винаги за търпение да понеса затворничеството си и принудителното мълчание, моля се за успеха на сина си и за падението на враговете му, и откривам, че умът ми блуждае, че си мисля как може да се стигне до падението на Ричард, улавям се, че мечтая за унижението на принцесата на Йорк и на онази вещица, майка й, опомням се сепнато и виждам, че свещите догарят върху олтара, че съм на колене вече от два часа, а придружителките ми се въртят неспокойно зад мен, издавайки тежките въздишки на жени, които си въобразяват, че са зле третирани.

Надигам се, отивам на закуска и виждам насладата, с която дамите ми се нахвърлят на храната си, сякаш са прегладнели до смърт, понеже се е наложило да дойдат около час по-късно. Те наистина са безнадеждно користни същества. Ако можех да живея в манастир през това време на пленничество, поне щях да живея със свети жени, а не тази сбирщина от глупачки. Отивам в стаята си, за да се заема с делата по земите си и събирането на наемите, но няма почти нищо за вършене. Сега всичко отива при управителя на съпруга ми, а аз съм като наемател в къщата, която някога изцяло ми принадлежеше.

Налагам си да се разхождам в градината по един час сутрин, в името на доброто си здраве, но не мога да изпитам удоволствие от налетите пъпки по ябълковите дървета и поклащащите се жълти нарциси. Слънцето отново започва да грее топло през тази нова пролет от моето пленничество, но ми е трудно да изпитам някаква радост от това. Това е началото на сезона за военни кампании — синът ми несъмнено набира войски и наема кораби, но не зная почти нищо за това. Сякаш съм хваната в капана на зима, изпълнена със самота и мълчание, докато останалата част от света се буди за живот, за благоприятни възможности, дори за прегрешения.

За миг решавам, че това е отглас от настроението ми, когато светът започва да ми се струва странно сенчест, слънчевата светлина, която беше толкова топла и ярка само преди миг, става някак хладна, започва да изглежда почти като светлина от свещ, светлина от свещи из цялата овощна градина, после изведнъж всички птици, които разговаряха с чуруликане в короните на дърветата, замлъкват, а кокошките в края на овощната градина до една забързват към кокошарника, докато навсякъде наоколо става все по-тъмно и по-тъмно, сякаш пада нощ, макар още да не е дори и пладне.

Замръзвам на място: най-сетне моето призвание ме споходи. Най-сетне се случи. Споходи ме видение, истинско видение посред бял ден, и аз най-сетне ще видя ангел или може би самата благословена Дева Мария, и тя ще ми извести кога синът ми ще нахлуе в Англия, и че той ще триумфира. Падам на колене, готова за явяването, което съм чакала цял живот. Най-сетне ще видя онова, което е видяла Девата Жана. Най-сетне ще чуя гласовете на ангелите в църковните камбани.

— Лейди Маргарет! Лейди Маргарет! — Една жена излиза тичешком от къщата, с един страж зад нея. — Влезте вътре! Влезте вътре! Става нещо ужасно!

Сепнато отварям очи и поглеждам зад гърба си към тази пищяща глупачка, докато тя препуска през овощната градина, с развяващи се поли и килнала се накриво шапчица. Това не може да е свято видение, щом такава глупачка може да го види. Изправям се на крака. Днес няма да има видение за мен; предполагаемото ми прозрение е само нещо, което виждат всички останали, и не е чудо, а просто нещо земно и странно.

— Лейди Маргарет! Влезте вътре! Сигурно е буря или нещо по-лошо!

Тя е глупачка, но е права в едно отношение: случва се нещо ужасно, но не мога да разбера какво е. Вдигам поглед към небето, и виждам най-странната и най-зловеща гледка: голям, тъмен кръг, като плосък диск, прокарван пред свещ, поглъща слънцето. Бавно, като засенчвам очи и примижавам през пръсти, виждам как дискът минава пред слънцето, а след това изцяло го покрива, и светът притъмнява.

— Влезте вътре! — прошепва жената. — Лейди Маргарет, за бога, влезте вътре!

— Ти върви — казвам. Напълно съм омаяна. Сякаш тъмнината и отчаянието на собствената ми скръб са затъмнили самото слънце и сега, съвсем внезапно, става тъмно като нощ. Може би сега винаги ще е нощ; винаги Ще цари тъмнина, докато Ричард е на престола на Англия, а моят син е заличен от света, както слънцето бе заличено от небето. Животът ми е тъмен като нощ, откакто неговият поход завърши с провал, и сега всички могат да споделят с мен тази тъмнина, защото не се надигнаха в подкрепа на моя син. Всички може да бъдем потопени в мрак в това изоставено от Бог кралство без истински крал, завинаги. Това не е нищо повече от съдбата, която всички заслужават.

Жената потреперва, а после затичва обратно към къщата. Стражът стои, почти мирно, на разстояние от мен, разкъсван между дълга си да ме пази, и собствения си страх, и двамата чакаме в зловещия полумрак, за да видим какво — ако изобщо има нещо — ще последва. Питам се дали това е свършекът на света, и дали сега най-сетне ще прозвучи мощният тръбен зов на ангелите и Бог ще ме призове при Себе Си — мен, която съм Му служила тъй дълго и толкова усърдно, и така лишена от признание, в тази долина на сълзите.

Падам отново на колене и потърсвам опипом броеницата в джоба си. Готова съм за призива. Не се страхувам, аз съм смела жена, която има Божието благоволение. Готова съм небесата да се разтворят, и Бог да ме призове. Аз съм Негова вярна слугиня; навярно Той ще ме призове първа, показвайки на всички, които някога са се съмнявали в призванието ми, че между Него и мен съществува специално разбиране. Но вместо това отново блясва неземната светлина, аз отварям очи и когато се оглеждам наоколо, виждам един свят, който бавно се възвръща към предишното си състояние, светлината става по-силна, дискът се отделя от слънцето, слънцето отново е твърде ярко за гледане, а птиците започват да пеят, сякаш се зазорява.

Всичко е свършило. Ужасната, нечестива сянка я няма. Това трябва да е поличба — но за какво? И какво трябва да науча от нея? Стражът, треперещ от страх, ме поглежда, и дотолкова забравя положението си, че ме заговаря направо:

— За бога, какво означаваше всичко това?

— Това е знак — казвам, без да го упреквам, че тъкмо сега ми е заговорил. — Това е знак от Бога. Владичеството на един крал завършва, и изгрява новото слънце. Слънцето на Йорк ще бъде угасено, и новото слънце ще се яви като дракон.

Той преглъща мъчително.

— Сигурна ли сте, милейди?

— Вие сам го видяхте — казвам.

— Видях тъмнината…

— Видяхте ли дракона да излиза от слънцето?

— Така мисля…

— Това беше драконът на Тюдорите, пристигащ от запад. Както ще дойде синът ми.

Той се отпуска на колене и повдига ръце към мен в жеста на вярност.

— Ще ме призовете в подкрепа на сина си — казва той. — Аз съм ваш васал. Видях слънцето да потъмнява, както казвате, и дракона да пристига от запад.

Вземам ръцете му в своите, и се усмихвам скришом. Така се раждат баладите: той ще каже, че е видял уелския дракон на Тюдорите да идва от запад и да затъмнява слънцето на Йорк.

— Слънцето вече не е в блясъка и великолепието си — казвам. — Всички го видяхме затъмнено и победено. Цялото кралство видя слънцето да угасва. Това ще бъде годината, в която слънцето на Йорк ще залезе завинаги.