Филипа Грегъри
Червената кралица (49)

19 август 1485

Джаспър, чийто едър боен кон подтичва в тръс до кавалерийския кон на племенника му, се надвесва от седлото и стисва поводите с ръката си, облечена в рицарска ръкавица.

— Кураж, момчето ми.

Хенри му отвръща с напрегната, лека усмивка.

— Остави ги да вървят напред. — Джаспър кимва към собствената им бавно настъпваща армия. — Остави ги да се изгубят от поглед, а след това се върни обратно. Ще се погрижа да се настанят за през нощта, а после ще изляза да те намеря. Направи каквото можеш с двамата Станли. Няма да се показвам, освен ако не изпаднеш в беда.

— Не мислиш, че ще ме убият? — пита Хенри, сякаш обсъждат тактическа подробност.

Джаспър въздиша.

— Не мисля. Мисля, че е по-вероятно да ти изложат условията си. Сигурно мислят, че имаш добър шанс; нямаше дори да се срещат с нас, ако не възнамеряваха да те подкрепят. Не ми харесва да се срещаш с тях насаме, но след като синът му е заложник, Станли трябва да бъде внимателен. Носиш ли ножа в ботуша си?

— Разбира се.

— А аз няма да съм много далеч. Късмет, и нека Господ ви пази, ваша светлост. Ще бъда точно зад вас. През повечето време ще съм достатъчно близо, за да ви чувам.

— Бог да е на помощ на всички ни — казва Хенри мрачно. Оглежда пътя напред, за да се увери, че изостаналите войници от армията му са завили зад един ъгъл и не го виждат, после обръща собствения си кон и потегля да посрещне слугата на Станли, който чака увит в плащ, яхнал собствения си кон, в сянката на живия плет.

Яздят мълчаливо: Хенри оглежда притъмняващия пейзаж, за да е сигурен, че ще намери обратния път до армията си. Слугата посочва малък крайпътен хан, над чиято врата е привързано тънко клонче от зеленика в знак, че ханът е отворен за редките си гости, и Хенри слиза от седлото. Слугата отвежда коня му към задния край на постройката, а Хенри навежда глава, поема си дълбоко дъх и отваря вратата.

Примигва. Стаята е пълна с дим от мръсните свещи, направени от напоена с лой сърцевина на тръстика, и от огъня от сурови дърва, но той различава сър Уилям и още трима мъже. Не вижда никой друг; няма как да знае засада ли да очаква, или топло посрещане. Присвивайки рамене по бретонски маниер, Хенри Тюдор влиза в затъмнената стая.

— Добра среща, ваша светлост, сине мой.

Висок непознат се изправя и пада на едно коляно пред Хенри.

Хенри протяга ръка, която трепери съвсем леко. Мъжът целува ръкавицата, а другите двама мъже и сър Уилям също падат на колене, като свалят шапките си.

Хенри открива, че се усмихва широко от облекчение.

— Лорд Станли?

— Да, ваша светлост, и моят брат, сър Уилям, когото познавате, а това са хора от моята свита, които ще се грижат за безопасността ни.

Хенри подава ръка на сър Уилям и кимва на другите мъже. Има чувството, че е паднал от много голяма височина и някак е имал късмета да се приземи върху краката си.

— Сам ли сте?

— Да — лъже Хенри.

Станли кимва.

— Нося ви поздрави от почитаемата ви майка, която защитаваше пред мен вашата кауза така пламенно и решително още от първия ден, в който ми оказа честта да се омъжи за мен.

Хенри се усмихва.

— Не се съмнявам в това. Тя знае за моето предопределение още от раждането ми.

Двамата Станли се изправят на крака и невъоръженият слуга налива вино за Хенри, а после — за господаря си. Хенри взема чашата, сложена най-далече от онази, която му предлагат, и сяда на една пейка до огнището.

— Колко души имате под свое командване? — пита той Станли без заобикалки.

По-възрастният мъж взема чаша вино.

— Около три хиляди души под мое командване; брат ми има още хиляда.

Хенри успява да запази невъзмутимо изражение при новината за армия, два пъти по-голяма от неговата.

— А кога ще се присъедините към мен?

— Кога ще се срещнете с краля?

— На юг ли се е отправил той? — Хенри отговаря на въпроса със свой собствен въпрос.

— Тръгна от Нотингам днес. Повика ме да се присъединя към него. Моят син ми пише, че ще отговаря с живота си, ако не отида.

Хенри кимва.

— Тогава той ще ни нападне след… Кога? Преди да е изтекла седмицата?

Двамата Станли не коментират неговата липса на познания за собствената му страна.

— Може би до два дни — казва сър Уилям.

— Тогава по-добре да доведете войските си при моите, за да можем да изберем бойното поле.

— Разбира се, бихме го сторили — казва лорд Станли, — ако не беше въпросът за безопасността на сина ми.

Хенри чака.

— Ричард го държи като залог за нашата подкрепа — казва Станли. — Разбира се, заповядах му да избяга, и веднага щом той бъде в безопасност, ще изведем армията си при вашата.

— Но ако избяга, без да ви съобщи? Забавянето може да бъде сериозно…

— Няма да го направи. Той разбира. Ще ми съобщи.

— А ако не може да избяга?

— Тогава ще трябва да се присъединим към вас, и аз ще трябва да оплача сина си като смел човек, и първият от нашата фамилия, загинал, докато ви служи — казва Станли с мрачно лице.

— Ще се погрижа да му бъдат оказани почести. Ще се погрижа да бъдете възнаграден — казва припряно Хенри.

Станли се покланя.

— Той е мой син и наследник — изрича той меко.

В малката стая се възцарява мълчание. Един пън се размества в огъня, и в яркото проблясване на пламъка Хенри се вглежда в лицето на доведения си баща.

— Вашата армия е двойно по-голяма от моята — казва той откровено. — С вашата подкрепа несъмнено ще победя. Обединените ни сили ще превишават по численост Ричард. Вие държите ключа към Англия.

— Знам това — тихо казва Станли.

— Ще получите признателността ми.

Станли кимва.

— Трябва да имам думата ви, че когато се изправя на бойното поле срещу Ричард, мога да разчитам на войските ви.

— Разбира се — казва без колебание Станли. — Дадох дума на майка ви, а сега я давам на вас. Когато се озовете на бойното поле, можете да бъдете сигурен, че армията ми ще е на ваше разположение.

— А ще потеглите ли с мен към бойното поле?

Станли поклаща глава със съжаление.

— Веднага щом синът ми бъде свободен — казва той. — Имате думата ми за това. А ако битката започне, преди Джордж да успее да избяга, тогава ще се присъединя към вас и ще направя най-голямата жертва, която човек може да направи за законния си крал.

И Хенри трябва да се задоволи с това.

 

 

— Постигна ли нещо? — пита го Джаспър, когато Хенри излиза от хана и извежда коня си от окаяния заслон, за да го яхне на пътя.

Хенри прави гримаса.

— Казва, че ще влезе в битката на моя страна, но не може да се присъедини към нас, докато Ричард държи сина му. Казва, че в мига, когато лорд Стрейндж е свободен, ще дойде при нас.

Джаспър кимва, сякаш е очаквал това, и двамата продължават нататък в мълчание. Небето започва да изсветлява; това е ранната лятна зора.

— Аз ще тръгна напред — решава Джаспър. — Ще видя дали можем да те въведем в лагера, без никой да забележи.

Хенри отдръпва коня си встрани и чака, докато Джаспър подкарва в тръс лагера. Веднага закипява трескаво оживление; очевидно вече са забелязали отсъствието на Хенри и са в паника, че е избягал. Хенри вижда Джаспър да слиза от коня си, да жестикулира, сякаш обяснява, че е обикалял наоколо. Граф Оксфорд излиза от палатката си, за да се включи в съвещанието. Хенри пришпорва коня си и поема към лагера си.

Джаспър се обръща.

— Слава богу, че сте тук, ваша светлост! Всички се тревожехме. Вашият паж казва, че не сте спали в леглото си. Излизах да ви търся. Но тъкмо казвах на милорд Де Виър, че със сигурност имате среща с някои поддръжници, които преминават на страната на нашата кауза.

Острият поглед на сините очи на Джаспър подсказва на Хенри да потвърди тази версия.

— Всъщност, да — казва Хенри. — Не мога да ви кажа имената им засега, но бъдете сигурен, че нови и нови хора се присъединяват към нашата кауза. А новоприсъединилите се ще привлекат много мъже.

— Стотици? — пита граф Оксфорд, като оглежда набързо малката им армия, с намръщено от тревога лице.

— Хиляди, ако е рекъл Господ — казва младият Хенри Тюдор, усмихвайки се уверено.