Филипа Грегъри
Червената кралица (27)

Зимата на 1471 — 1472

Нося траур за съпруга си и за майка си; затварям и заключвам голяма част от къщата. Като вдовица, от мен няма да се очаква да приемам и забавлявам съседите си, не и през тази първа година след загубата ми; и макар да съм изтъкната дама от династията Ланкастър, няма да бъда повикана в двора, нито пък този нов крал, този подобен на повехнала роза крал и плодовитата му съпруга ще ме посетят през дванайсетте месеца на траура ми. Не е нужно да се безпокоя, че ще ме удостоят с вниманието си. Предполагам, че искат да забравят напълно за мен и за фамилията Ланкастър. Особено се съмнявам, че тя, която е толкова по-възрастна от него — вече на трийсет и четири години! — би искала той да се срещне с мен в първата година на вдовството ми, когато би видял двайсет и осемгодишната наследница на фамилията Ланкастър, във владение на състоянието си, готова да се омъжи отново. Навярно ще съжали, че е избрал една незначителна жена.

Но Джаспър не ме призовава, не ме вика да напусна безопасността на Англия, за да се отправя към опасността и предизвикателството на живота с него в Бретан. Вместо това той пише, че херцогът на Бретан е обещал да даде закрила на него и Хенри. Не ми казва да дойда при него. Не иска да види, че това е нашият шанс, единственият ни шанс, и аз разбирам мълчанието му много добре. Той е посветил живота си на сина ми, на това, да го отгледа, за да приеме той името и земите си. Няма да изложи всичко на риск, като се ожени за мен и допусне тримата да заживеем заедно в изгнание. Той трябва да ме задържи в Англия, да съхраня наследството на Хенри, да управлявам земите му и да се грижа за интересите му. Джаспър ме обича, зная това; но това е, както казва той, изтънчена, рицарска любов, от разстояние. Изглежда, че няма нищо против разстоянието да е толкова голямо.

Земите от зестрата ми се връщат отново в мое владение, аз започвам да събирам сведения за тях и да викам управителите да се явят при мен, за да могат да ми обяснят какви печалби могат да се получат от тях. Поне съпругът ми ги е поддържал добросъвестно; беше добър земевладелец, макар да не беше добър военачалник. Добър английски земевладелец, но не и герой. Не скърбя за него като съпруга, както Ан Деверьо скърбеше за съпруга си Уилям Хърбърт. Тя му обеща, че никога няма да се омъжи отново; закле се, че ще отиде в гроба с надеждата да го срещне в рая. Предполагам, че са били влюбени по някакъв начин, макар и женени по силата на брачен договор. Предполагам, че са намирали някакъв вид страст в брака си. Това се случва рядко, но не невъзможно. Наистина се надявам, че не са втълпили на сина ми някакви представи, че трябва да обича съпругата си; мъж, който е определен да бъде крал, може да се омъжи само по изгода. Една разумна жена би трябвало винаги да се омъжва единствено с цел да подобри положението на семейството си. Само някоя сладострастна глупачка може да сънува всяка нощ брак по любов.

Сър Хенри може и да се е надявал на нещо повече от привързаност по задължение от моя страна, но моята любов беше отдадена на сина ми, на семейството ми, и на моя Бог, много преди изобщо да се срещнем. От детинство исках безбрачен и целомъдрен живот, и никой от моите съпрузи не ме съблазни да се откажа от призванието си. Хенри Стафорд беше по-скоро спокоен и кротък, отколкото страстен мъж, а в по-късните си години стана предател. Но съвсем честно казано, сега, когато вече го няма, откривам, че ми липсва повече, отколкото можех да предположа.

Липсва ми близостта му и общуването с него. Къщата ми се струваше някак по-топла, когато той си беше у дома, а той си бе винаги у дома, като любимо куче край огнището. Липсват ми неговата сдържана ирония и тактичното му здравомислие. А в първите месеци на вдовството си размишлявам и върху съвета му да се примиря със сина на Йорк на престола и неговия син в кралската люлка. Може би войните наистина са приключили, може би най-накрая сме победени, може би моята задача в живота е да се науча на смирение: да живея без надежда. Аз, която изградих себе си по образ и подобие на една сражаваща се девица, навярно ще трябва да се науча как да се превърна в една победена вдовица. Навярно такава е суровата Божия воля за мен, и би трябвало да се науча да се подчинявам.

За миг, само за миг, докато се разхождам бавно из тихата си къща, сама в тъмната си рокля, се запитвам дали бих могла да изоставя напълно Англия и неканена, просто да се присъединя към Джаспър и сина си в Бретан. Бих могла да взема със себе си достатъчно средства, за да се издържаме в продължение на година — две. Бих могла да се омъжа за Джаспър и бихме могли да живеем като семейство, и дори и никога да не извоюваме трона отново за Хенри, бихме могли да създадем собствено семейство и да живеем като изгнаници с кралска кръв.

Това е мечта, която си позволявам за не повече от един изпълнен с копнеж миг. Да живея със сина си и да го наблюдавам как расте, е радост, с която Бог не ме е дарил. Ако се омъжа за някого по любов, това би било за първи път в един живот, видял два лишени от любов брачни съюза. Страстта между мъж и жена не е пътят, който ми е набелязан. Зная, че Бог иска от мен да служа на сина си и на рода си в Англия. Да избягам в Бретан като циганка, за да бъда с тях двамата, би означавало да се откажа от всякакъв шанс да се погрижа синът ми да получи обратно наследството си, да си възвърне титлата, а той самият да се върне благополучно на мястото си в най-висшите кръгове на страната. И не мога да не отбележа, че Джаспър избира каузата на Хенри пред майката на Хенри.

Дори ако предсмъртният съвет на съпруга ми се окаже правилен, и за Хенри няма бъдеще като крал на Англия, дори тогава аз все пак трябва да предявя претенции за графската му титла и да се опитам да се погрижа земите му да му бъдат върнати. Това е пътят, по който трябва да поема сега. Ако смятам да служа на семейството си и на сина си, ще трябва да си осигуря място в двора на Йорк, независимо от това, което мисля за Едуард и неговата очарователна кралица. Ще се науча да се усмихвам на враговете си. Ще трябва да си намеря съпруг, който има влияние сред тях, който може да ме отведе до най-високото място в страната, но въпреки това да има разума да мисли за себе си и да обслужва собствената си амбиция, както и моята.