Филипа Грегъри
Червената кралица (30)

1482

С годините усвоявам нов ритъм на живот с този нов съпруг, и макар че той ме приучава да бъда толкова добра придворна на тази кралска фамилия, колкото аз и близките ми винаги сме били на истинската кралска династия, аз така и не се променям; не преставам да ги презирам. Имаме голяма къща в Лондон, и мъжът ми държи да прекарваме по-голямата част от зимните месеци в двора, където той всеки ден е на услугите на краля. Член е на Частния съвет, а съветите му към краля са винаги предпазливи и благоразумни. Той е високо почитан заради своята сериозност и познанията си за света. Особено внимава винаги да държи на думата си. След като веднъж в живота си е преминал на другата страна, той се старае да убеди династията Йорк, че никога няма да го направи отново. Той иска да бъде незаменим: верен и надежден като скала. Измислят му прозвището „лисицата“ заради съобразителността му, но никой не се съмнява в неговата лоялност.

Първия път, когато той ме заведе в двора да ме представи като своя съпруга, с изненада открих, че съм по-нервна, отколкото когато отивах в двора да се срещна с истински монарх. Тя не беше нищо повече от вдовица на провинциален земевладелец; но тази кралица узурпаторка господстваше над живота ми, а късметът й се увеличава непрестанно, докато моят не беше винаги сигурен. Бяхме на противоположните страни на колелото на съдбата, и тя се издигаше непрестанно, докато аз паднах. Тя ме засенчи; живяла е в дворците, които трябваше да бъдат мои домове; носила е корона, която трябваше да принадлежи на мен. Беше се загръщала в хермелин, с не по-голямо основание от факта, че е красива и прелъстителна, докато тези кожи трябва да ми принадлежат по силата на рожденото ми право. Тя е с шест години по-възрастна от мен, и винаги е била пред мен. Тя стояла край пътя, когато кралят от династията Йорк минал оттам. Същата година, в която той я видя, влюби се в нея, ожени се за нея и я направи своя кралица, беше годината, в която аз трябваше да поверя своя син на грижите на врага си, да живея със съпруг, за когото знаех, че няма да стане баща на сина ми, нито ще се бие за моя крал. Докато тя носеше диадеми, които ставаха все по-високи и по-високи, обвиваше ги с най-фина дантела, поръчваше си рокли, обточени с хермелин, на красотата й се посвещаваха песни, награждаваше победителите в турнирите и зачеваше дете всяка година, аз отивах в параклиса си, падах на колене и се молех синът ми, макар и отглеждан в дома на моя враг, да не стане мой неприятел. Молех се съпругът ми, макар и страхливец, да не стане изменник. Молех се силата на Жана да не ме напусне и да намеря сили да бъда вярна на семейството си, на своя Бог, и на себе си. През всички тези дълги години, когато синът ми Хенри беше отглеждан от семейство Хърбърт и бях безсилна да сторя друго, освен да бъда добра съпруга на Стафорд, тази жена прекара в планиране на бракове за семейството си, заговорничене срещу съперниците си, утвърждаване на влиянието си над своя съпруг, и през цялото това време заслепяваше с чара си Англия.

Дори през месеците, когато звездата й помръкна, докато беше в свято убежище, а моят крал беше отново на престола, ние отплавахме надолу по реката до двореца на краля и той призна на сина ми титлата граф Ричмънд, дори в този мрак тя имаше своя миг на триумф, защото там роди първото си момче, бебето, което сега ще наричаме Уелски принц, принц Едуард, и така даде надежда на фамилията Йорк.

Във всичко, дори в миговете си на привидно поражение, тя възтържествува над мен. Аз сигурно съм се молила близо двайсет години тя да се научи на истинското смирение на Нашата Повелителка, което спохожда само онези, които страдат, и въпреки това никога не съм видяла лишенията и трудностите да подобрят характера й.

Сега тя стои пред мен: жената, която наричат най-красивата в Англия, жената, която си спечели трона с външността си, жената, която разполага с обожанието на своя съпруг и възхищението на един народ. Свеждам очи, сякаш в знак на благоговейна почит. Сам Бог знае, че не е завладяла мен.

— Лейди Станли — обръща се тя мило към мен, когато аз й правя нисък реверанс и се изправям.

— Ваша светлост — казвам. Усещам как усмивката разтяга толкова силно лицето ми, че устата ми пресъхва от усилието.

— Лейди Станли, вие сте добре дошла в двора, както заради самата себе си, така и заради съпруга ви, който ни е такъв добър приятел — казва тя. През цялото време сивите й очи попиват с поглед скъпата ми рокля, диадемата ми, подобна на забрадка на монахиня, скромната ми поза. Опитва се да ме разгадае, а аз, застанала пред нея, с всеки инч на съществото си се опитвам да скрия справедливата си омраза към нея, към красотата й и към положението й. Опитвам се да изглеждам любезна и мила, докато усещам как гордата ми утроба се преобръща от завист.

— За съпруга ми е щастие да служи на краля и на вашия род — казвам. Преглъщам на сухо. — Както и за мен.

Тя се навежда напред, и по готовността й да ме изслуша изведнъж осъзнавам, че иска да вярва в моята измяна и в желанието да им бъда вярна. Виждам стремежа й да се сприятели с мен, а зад него — страха й, че никога няма да бъде изцяло в безопасност. Само ако има приятели във всеки род в Англия, тя може да бъде сигурна, че благородническите родове няма да се надигнат пак срещу нея. Ако успее да ме накара да я обикна, тогава династията Ланкастър губи един от водачите си: мен, наследницата. Сигурно в убежището сърцето й се е сломило, а разсъдъкът — отслабнал. Когато съпругът й трябваше да бяга, за да спаси живота си, а моят крал беше на трона, сигурно е била толкова изплашена, че сега копнее за каквото и да е приятелство: дори за моето, особено за моето.

— Ще се радвам да ви имам сред моите дами и моите приятели — казва тя великодушно. Всеки би си помислил, че е родена да бъде кралица, че не е била вдовица без пукнат грош; тя притежава целия стил и изящество на Маргарет Анжуйска, и много по-голямо обаяние. — Радвам се да ви предложа място в двора, като една от моите придворни дами.

Представям си я като млада вдовица, застанала край пътя, в очакване да се зададе похотливият крал, и за миг се изплашвам, че презрението ще проличи върху лицето ми.

— Благодаря ви. — Свеждам глава, отново правя много нисък реверанс, и излизам.

Странно ми е да се усмихвам и кланям на моите врагове и да се стремя да не допускам негодуванието да проличи в погледа ми. Но през десетте години на служба при тях се научавам как да го правя толкова добре, та никой не знае как шепна на Бог, че не трябва да ме забравя в дома на неприятелите ми. Научавам се да се представям за предана придворна. Всъщност кралицата се привързва към мен и ми оказва доверие; аз съм една от приближените й придворни дами, които вечерят на специално определена за тях маса, танцуват пред двора и я придружават във великолепно обзаведените й покои. Братът на Едуард, Джордж, крои заговори срещу кралското семейство, и тя се вкопчва в нас, нейните дами, когато в семейството на съпруга й цари разделение. Преживява неприятни мигове, когато е обвинена в магьосничество и половината придворни злорадстват, а другата половина се кръстят, когато сянката й пада върху тях. Аз съм до нея, когато Джордж отива на смърт в Тауър, и чувствам как придворните потръпват от страх заради вътрешното разделение в кралската фамилия. Държа ръката й, когато донасят вестта за смъртта му, и тя вярва, че най-сетне враждебността му вече не я застрашава. Прошепва ми: „Хвала на Бога, че вече го няма“, а аз си помислям единствено: да, сега него вече го няма, титлата му, която някога принадлежеше на сина ми, отново е свободна. Навярно ще мога да я убедя да му я върне?

Когато се роди принцеса Сесили, аз непрекъснато влизах и излизах от родилната стая, молейки се за безопасността на кралицата и за тази на новороденото; а след това тя помоли именно мен да изпълня ролята на кръстница на новата принцеса, и именно аз отнесох мъничкото момиченце в обятията си до кръщелния купел. Аз, най-любимата от всичките й благородни дами.

Разбира се, това, че кралицата ражда толкова често, почти всяка година, ми напомня за детето, което родих, но така и не ми бе позволено да отгледам. Веднъж месечно, през тези дълги десет години, получавам писмо от този син — първо младеж, а после — мъж, а след това — осъзнавам — мъж, достигащ зрялата си възраст; мъж, достатъчно възрастен, за да предяви претенциите си за кралската титла.

Джаспър пише, че е подсигурил образованието на Хенри: младият мъж още спазва църковните ритуали, както съм наредила. Той участва в турнири, ловува, язди, упражнява се в стрелба с лък, играе тенис, плува — всички спортове, които ще поддържат тялото му здраво и силно, готово за битка. Джаспър го кара да изучава разкази за войни, и не е възможно да ги посети закоравял в битки войник, без Джаспър да го накара да разкаже на Хенри за битката, която е видял, и по какъв друг начин е можела да бъде спечелена или проведена. Хенри има учители, които му преподават географията на Англия, за да може да опознае страната, където ще акостират корабите му; изучава закона и традициите на родината си, за да може да бъде справедлив крал, когато дойде неговото време. Джаспър никога не казва, че да обучаваш един млад мъж в изгнание от страната, която може никога да не види, да го подготвяш за битка, която може никога да не бъде спечелена, е изтощително дело; но когато крал Едуард Английски отбелязва двайсет и първата годишнина от царуването си с бляскава Коледа в двореца Уестминстър, където присъства красивият му и силен син, Уелският принц Едуард, и двамата имаме чувството, че това е безцелна работа, работа без шанс за успех, работа без бъдеще.

По някакъв начин, през десетте години на брака ми с Томас Станли, каузата на сина ми е започнала да изглежда безнадеждна дори за мен. Но Джаспър, далече в Бретан, не губи вяра: не може да направи нищо друго. А аз поддържам вярата си, защото отвътре ме изгаря мисълта, че на престола на Англия трябва да има член на фамилията Ланкастър, а освен племенника ми, Бъкингамския херцог, моят син е единственият наследник на Ланкастър, който ни е останал. Херцогът е обвързан чрез брак с фамилията Удвил, и следователно — впрегнат в служба на Йорк, докато Хенри, моят син, поддържа вярата — защото въпреки че е на двайсет и пет години, той е възпитан да храни надежда, макар и слаба, и макар да е зрял мъж, все още няма достатъчно независимо мислене, за да каже на любимия си настойник Джаспър, или на мен, че ще отхвърли мечтата ни, която му костваше детството, и все още го държи в плен.

После, точно преди коледното празненство, съпругът ми Томас Станли идва в стаята ми до покоите на кралицата и казва: „Имам добри новини. Сключих споразумение за завръщането на сина ви“.

Изпускам светата Библия и я улавям, преди да се изплъзне от скута ми.

— Нима кралят се е съгласил?

— Съгласи се.

Заеквам от радост и облекчение:

— Никога не съм помисляла, че той ще…

— Той е твърдо решен на война с Франция. Не иска синът ти да всява смут по границата като съперник за престола му, като заложник, или като какъвто и да било друг. Ще го пусне да се прибере у дома, и той може дори да получи титлата си. Ще бъде граф Ричмънд.

Едва мога да дишам.

— Хвала на Господа — изричам тихо. Копнея да падна на колене и да благодаря на Бог, че е изпратил на краля разум и милосърдие. — А земите му?

— Няма да му позволи да владее Уелс като Тюдор, това е сигурно — казва грубо Станли. — Но ще трябва да му даде нещо. Би могла да му дадеш някои земи от зестрата си.

— Редно е да притежава свои — казвам, веднага изпълнена с негодувание. — Не би трябвало да съм принудена да деля с друг земите си. Кралят би трябвало да му даде собствени.

— Той ще трябва да се ожени за момиче, избрано от кралицата — предупреждава ме съпругът ми.

— Няма да се ожени за някоя незначителна девойка от фамилията Йорк — казвам, незабавно обзета от раздразнение.

— Ще трябва да се ожени за тази, която тя му избере — поправя ме той. — Но тя е привързана към теб. Защо не говориш с нея и не й кажеш коя би ти допаднала? Момчето трябва да се ожени, но те няма да допуснат да вземе такава жена, която ще укрепи рода Ланкастър. Ще трябва да е момиче от рода Йорк. Ако си го поставиш за цел, той може да получи някоя от принцесите на династията Йорк. Бог е свидетел, че са достатъчно много.

— Може ли да дойде веднага? — прошепвам.

— След коледното празненство — казва съпругът ми. — Ще трябва да получат повторно уверение, но основната работа е свършена. Те ти се доверяват, имат доверие и на мен, и вярват, че няма да въведем враг в тяхното кралство.

Толкова време е минало, откакто обсъждахме това, та не съм сигурна, че той още споделя безмълвното ми желание.

— Нима са забравили, че той може да бъде съперник за престола? — питам. В моята стая сме, но въпреки това снижавам гласа си до шепот.

— Разбира се, че е съперник за кралската титла — казва той спокойно. — Но докато крал Едуард е жив, той няма да има шанс да получи трона. Никой в Англия няма да последва един чужденец против Едуард. Когато Едуард умре, остава принц Едуард, а ако с него се случи нещо, остава принц Ричард, който да го наследи — обичани синове на силна управляваща династия. Трудно е да си представим как твоят Хенри би могъл да заеме един свободен трон. Ще му се наложи да мине през три ковчега. Ще трябва да види смъртта на един велик крал и двама кралски сина. Това би могло да се случи единствено при поредица злощастни стечения на обстоятелствата. От друга страна би ли имал той смелостта да инсценира подобно нещо? А ти?