Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (8)

Най-после.

Най-после останаха сами. Беше се свечерило. Момчето едва измъкна Херакъл от зяпльовци и любопитни, които без всякакъв срам си изпросваха от великия герой сувенири. Сякаш още малко — и щяха да оскубят цялата козина на Цербер, да разглобят на части лъка и да направят на трески прочутия боздуган — и което е най-чудно, тон даваха жените.

Но сега всичко вече мина. Сега той принадлежи само на него — тук, в тази пристройка, никой не ще ги намери. Евристей беше разрешил на Херакъл да прекара цели три дни зад стените на Микена. Само го помоли с присъщия си шеговито-сериозен тон да не прави публични изказвания.

— Починете си, мой Херакъл — каза той, и с това непривично за гръцкото ухо обръщение на „ви“ смути великия герой и всички наоколо. — Починете си и съберете сили. В последния подвиг, който ви предстои, ще ви трябват твърде, твърде много сили.

„Най-после!“ Това знаеше и самият герой. Дори неговите сили бяха се изчерпали. Колко е уморен, и колко е гладен.

— Слушай — казва той. — Слушай, момче. Не може ли да се намери при вас нещо по-насищащо от кашата, с която ме нахраниха?

Разбира се, можеше. И тутакси пред Херакъл като с вълшебна пръчка се появи пушено козе месо, великолепно месо, момчето просто го беше отмъкнало от зимника. И зеленчуци му донесе, и риба, и прясна извара, и наниз чесън, мариновани гъби, маслини, захаросани плодове… Момчето с възхищение наблюдаваше как всичко това изчезваше пред очите му. И изчезна. Никога не би повярвало, че човек може да изяде толкова ядене, ако не го беше видял със собствените си очи. Като се нахрани, Херакъл изпи огромна кана вода и изтри ръцете си с парче тесто.

— Край — каза той. — Това вече е празник. А сега…

— А сега… — като ехо повтори момчето, без да сваля поглед от него.

— А сега — да спим.

И тогава видя как разочарованието и излъганото очакване напълниха очите на момчето със сълзи, и нещо като укор трепна в гърдите му.

— Ти дори не можеш да си представиш — каза Херакъл с известна извинителна нотка в гласа, — ти дори не можеш да си представиш, Мелезиген — момче, родило се на бреговете на Мелес, колко много ми се спи. Ти просто не можеш да си го представиш. Струва ми се, че не съм спал в живота си половин час. А дори и да съм спал, то е било като животно, край огън или в пещера, кажи-речи вървешком — и през всичкото това време безкрайна, непрекъсната работа. Само пред теб мога да си призная, и то ако ми обещаеш да не се раздрънкаш — обещаваш ли? Тогава пред теб ще си призная — ужасно съм уморен. Три дни! Не, ти представяш ли си — цели три дни да не мисля за нищо, да не трябва никъде да ходя, да мога само да лежа, да лежа, да лежа — и бъди сигурен, че не ще се помръдна през тези дни. Разбира се, ако ти се наемаш да ме храниш.

— То се знае, че се наемам — каза момчето и сълзите му пресъхнаха. — То се знае, че се наемам.

Само като си помислиш — три дни! Заради това той се наема да опустоши всички запаси на Евристей, въпреки че той — а може би по-точно е да се каже, че тъкмо той — разбираше, че това не биха могли да направят дори хиляда херакловци в продължение на цяла година.

— То се знае — повтори момчето. — Ти не можеш дори да си представиш какви запаси имаме ние тук. За десет години. За двадесет. Царят изнамери нов начин за консервиране, чрез който продуктите се запазват всъщност безкрайно. Ти знаеш ли какво се разпореди той? Всяка година десет процента от цялата реколта отива за запаси. Масло и месо, сушени зеленчуци, вино и разни видове сирене, пушена риба, мариновани и захаросани плодове — не, не мога да изброя всичко. Така че не се безпокой, ще има храна. Но моля ти се, недей заспива, почакай една минута. Разкажи ми поне дали срещна Тезей, или не?

Очите на Херакъл се слепваха, сякаш бяха намазани с мед. Той лежеше проснат на дебела плъстена постелка, отпуснал всички мускули. За пръв път от много години беше щастлив, напълно щастлив. „Може пък точно в това да е щастието — мислеше си той. — Да работиш, да се връщаш уморен, да се измиеш от мръсотията и праха, да се нахраниш хубаво, а после да лежиш изтегнат така и да отговаряш на въпросите на малкото момче, което те зяпа възхитено. Какво ще кажеш, Херакъл? Може би точно такъв живот ти харесва най-много, признай си!“

— Какво казваш?

— Спиш ли? Много те моля, разкажи ми поне нещичко. Знаеш ли, всеки ден чаках на градската стена да те видя. Аз пръв те видях. И веднага изтичах при царя. Знам, той не те обича. Това е защото, както разправят, ти никак не уважаваш науката. Той самият се е побъркал на тема науки, а ти, казва той, без да се замислиш, ще пожертваш всякакъв манускрипт заради парче пушено месо. Според него ти си убил своя учител Лин, само защото не си искал да учиш, а той не искал да ти пише хубави бележки. Той не те смята за истински герой, защото всеки герой според него е пример за подражание, а ако всички започнели да ти подражават, тогава науките щели да замрат и ние сме щели да се превърнем в диваци. Но ти сам разбираш, Херакъл, че не е така. Ето, аз те смятам за най-великия от всички хора, а нали аз се уча добре. Дори Евристей не може да го отрече. За мен това не е трудно, никак не е трудно. Знаеш ли за колко време научих клинописа? За осем седмици, кълна се в Зевс. Миналата седмица четохме сказание за Гилгамеш. Знаеш ли, той много прилича на теб — и той е наполовина бог, наполовина човек, истински герой. Чуваш ли ме? Херакъл! Не заспивай още малко. А Гилгамеш си има приятел — ти слушаш ли ме, Херакъл? — той си има приятел, грамадният юнак Енкиду… Чуваш ли ме? Е добре, няма да ти разказвам какво прочетохме върху глинените плочки, но преди да заспиш, кажи ми, само едно нещо ми кажи — ти наистина ли срещна Тезей?

— Срещнах го — сънено измънка Херакъл. — Срещнах го.

— И ти — това ни го разказа специалният пратеник на атинския цар, — ти го освободи, нали?

— Да — каза Херакъл. Той вече спеше. — Да.

— Кажи ми само една дума още. Ти единствен ли си се върнал от онзи свят, от Тартор? Как е там…

— Студено. Страшен студ. Завий ме. Спя.

— Той спи…