Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (10)

Все Омир, Омир, Омир, Омир…

Да си призная, това велико име доста ми беше омръзнало. Омръзнало ми беше още преди да се разболея, а след това пък съвсем. Казах вече, че не съм си загубил ума по историята във всичките нейни видове както моят приятел Костя. Съвсем не — и което си е истина, не смятам историята за основа на основите. Интересна ми е — да, понякога дори е увлекателна — вярно, но не е основа на основите. То се знае, кой не обича да чете рицарски романи? Сигурно няма такива. Особено от момчетата. Ще запитате — защо? Много просто, защото в тях се говори за какви ли не подвизи, сражения и битки и се запознаваш с най-различни исторически личности, да речем, като Ричард Лъвското сърце и други. А има ли нещо по-интересно от това да прочетеш за жив човек, по-точно за човек, който наистина е живял макар и преди стотици години. Но едно е да е интересно, а съвсем друго, съвсем друго — да учиш наизуст Тит Ливий или някакъв си там Светоний, както прави Костя. И сега се досещам за една случка, за която ми се иска да си премълча. Да си премълча, да я забравя и никога да не си я спомням, защото по-лошо от това, което се случи тогава, сигурно никога вече не може да се случи. Но аз не мога да я забравя, не мога да се преструвам, че нищо не е станало, макар че Костя, например, се прави, че е забравил всичко и на никого не се сърди. Но той както се казва, беше потърпевшата страна в тази гнусна история, а всички ние…

С една дума, това стана миналата година и цялата каша се забърка заради едно съчинение. Имаше конкурс и нашата ермитажна група участваше в този конкурс. И на Костя му възложиха (или може би е по-добре да се каже — повериха) да пише за конкурса съчинение от името на цялата наша група. И, разбира се, той го написа. Но така се получи, че ако преди съчинението, тоест преди последния тур, ние спокойно се класирахме на трето място, то след него се оказахме на девето, значи, на предпоследно — и после стана ужасен скандал. Не си спомням някъде и някога да сме се държали с него, с Костя, по-подло — след като обявиха резултатите от този глупав конкурс, който в края на краищата се оказа чиста фалшификация, или пък после, когато около това съчинение взеха да раздуват цяла история. Мисля, че се държахме подло и при единия, и при другия случай. В резултат Костя за малко не го изхвърлиха от комсомола. По-точно вече го бяха изхвърлили, но когато работата стигна до районния комитет — там не утвърдиха решението.

Да, такава ми ти история. И това се случи през февруари. Мога дори да кажа съвсем точно — това стана на първи февруари. Запомнил съм този ден много добре, защото (затова ще разкажа по-късно) точно в този ден моите родители получиха от тяхното министерство потвърждение, че ги изпращат на работа в чужбина. Много добре си спомням, беше адски студ, и аз като стрела прелетях от училището до къщи, защото бях по гуменки и за малко не премръзнах целия.

Да, тази история стана точно на първи февруари. Но преди още да съм решил дали да я разкажа, или не, бих искал да попитам как може да се разбере дали един човек е способен на подлост, на недостойна постъпка, или не? Или дори не точно така. Да кажем, живее си човек и до някое време е като всички други — ходи си на училище, посещава разни там кръжоци и говори какви ли не хубави думи за дружбата, и прочее, а после идва ден и той извършва някаква пакост. Но дори не това е най-поразяващото. Най-поразяващото е, че ето, ти си направил тази пакост — да кажем, гласувал си за изключването от комсомола на твоя най-добър приятел. Да, на въпроса: „Кой е за изключването му?“ — си вдигнал ръка заедно с останалите, а после сам не можеш да повярваш, че си го направил. Не можеш да повярваш и толкоз. Сякаш не си бил ти, не е била твоята ръка и ти нямаш нищо общо с тази работа. Изпитвали ли сте подобно нещо?

Никога не бих повярвал в това, кълна ви се. Но то се случи. Точно така. Аз самият бях този човек и всичко стана както го разказах. Но и да ме убиете или да ме нарежете на парчета — не бих могъл да ви обясня как е станало и как се е случило.

Може би вина за това има масовата хипноза или нещо друго?

Не, не мога да го разбера и мисля, че никой не ще разбере същността на работата. А щом е така, няма никакъв смисъл да разказвам и да се разпростирам за всичко останало — за конкурса и за съчинението. Искам само да кажа, че цялата работа опираше до пътуването в чужбина. Още в началото на конкурса беше обявено, че групите, които спечелят в конкурса първите три места, ще заминат за чужбина. Тъй да се каже, нещо като културен обмен. Ние — у тях, а те, изглежда — у нас. Не знам чия беше идеята, но трябва да кажа, отлична идея. Немците ни канеха у тях в Дрезден, а поляците — в Краков, получи се покана дори от музея в Брюге. Не, наистина отлична идея. Не е чудно, че ние се навихме — кой не би се навил. Мисля, че и останалите групи се навиха. Аз дори не допусках, че в Ленинград има толкова детски групи — към музеите, не само в Ермитажа — огромно количество деца. Още повече темата на конкурса беше — „Ти и твоят град“. На пръв поглед съвсем обикновено заглавие, но самият конкурс беше доста сложен, защото организаторите искаха който спечели и замине в чужбина, да може да разкаже там за нашия град всичко. Да не ни изложи никъде. Изобщо конкурсът беше както се полага — от десет точки. И до последния тур — до съчинението — ние бяхме все на трето място, оставаше само да правим догадки къде точно ще заминем, в коя страна. Дори не можеше да се каже, че сме трети — имахме еднакъв брой точки с онези умни момчета от кръжока на любителите на изкуствата към Академията на изкуствата и групата от специализираното училище номер триста. Другите останаха далеч назад, а трябваше да получим само поне един бал от десет възможни — и най-малко трето място щеше да е наше. А какво представляваше един бал? Просто можеше нищо да не се пише. Съчинението се казваше — „Щастлив съм, че съм ленинградчанин“. Не, май че не беше така — „Горд съм, че съм ленинградчанин“. Точно така — не щастлив, а горд. Няма как — съчинение. Още повече че го възложиха на Костя. Него го биваше. Да можехте да прочетете неговите съчинения в кръжока ни в Ермитажа — да се шашнеш. Не, наистина. Отлични съчинения, ние бяхме единодушни на кого да се възложи тази работа. Горд съм, че съм ленинградчанин. Да, всеки би го написал.

Вярно, после вече си спомнихме, че Костя не искаше да се залавя с тази работа. Но отначало никой не обърна внимание на това. Колко неща не му се искат на човек? Костя казваше, и аз също си го спомних, но много по-късно, че тази тема не му харесва. По-точно такъв вариант. Но, разбира се, никой не искаше да го слуша. Такъв вариант или друг вариант. Аз тогава така му казах — ще го напишеш, то се знае. Нали се гордееш, че си ленинградчанин — казвам. А той — съвсем казва, не се гордея. Какво има тук за гордеене. Ами ти, казва, гордееш ли се?

— Гордея се — казвам. — Гордея се.

— Тогава може би ти ще го напишеш. Защото аз някак си не разбирам постановката на въпроса.

— А ти я разбери — казвам. — Оправи се с този въпрос. С този ужасно сложен въпрос.

— Не мога — казва — да се оправя. Та това никак не е елементарен въпрос. Не ми се ще да пиша. Аз — казва — веднъж мислих върху тази тема…

— Много добре — казвам, — помисли пак. Дообмисли я докрай. Развий своите мисли, така да се каже, в писмена форма. Изобщо — казвам — стига си се превземал. Ще я напишеш.

И ето че той я написа.

Както вече казах, всичко това завърши доста плачевно. Не можахме да се класираме на третото място. Защото за съчинението на Костя не само че не ни дадоха нито един бал, но дори ни смъкнаха пет, което впрочем беше противозаконно. И около това съчинение вдигнаха такъв шум, че за Костя това едва не завърши с изключване от комсомола, защото — както ни обясни председателят на конкурсната комисия — със своето съчинение Костя ни бил опозорил завинаги. И не само нас — целия ни град. А може би и целия комсомол, може би и цялата страна, и тъкмо заради това мястото му не е в комсомола… И тем подобни…

Защото в своето съчинение (но ние научихме това много по-късно) той написал така: че той, значи, приема тази тема за съчинение — „Горд съм, че съм ленинградчанин“ — само условно. Че я приема като тема за разговор на такава — да я наречем етична — тема: с какво човек може и с какво трябва да се гордее, и с какво не може да се гордее и не бива. Само така, писал той, може да се приеме подобна тема. Според него в противен случай тя изобщо е лишена от какъвто и да е смисъл. Защото, писал той, съвсем странно би било да се мисли, че мястото, където живееш или дори мястото, където си регистриран, може да бъде обект на гордост. В това дори има, писал той, нещо съвсем несъвместимо със сегашния морал, още по-малко със социалистическия. Да се гордееш — ако става дума за гордост, изобщо няма за какво. Или може би имаш право да се гордееш с това, което си направил за хората, с каквото си им помогнал и така нататък. В противен случай излиза, продължил да пише той в своето дяволско съчинение, че може да почнеш да се гордееш с цвета на косите или с формата на носа си и с какво ли не още. Все от този род. Човек не може и не бива, написал той, да се гордее, че е ленинградчанин. Че с какво е по-добър той, да кажем, от този, който не е бил никога в Ленинград. С какво е по-добър от един жител на Курск, Архангелск или някакво си там селце. Да вземем например село Борки в Новгородска област. Е, и с какво трябва да се гордея пред тях?

С една дума, все в този дух. Отрекъл такава постановка на въпроса. Дори написал, че той на мястото на конкурсната комисия в никакъв случай не би дал такава тема. Че тя само обърква и неправилно насочва децата… и така нататък.

И досега не мога да разбера кое е вбесило председателя на комисията, който настоя за наказание да ни се намалят пет точки. Според мен той ужасно се е обидил. Мисля, че е приел за себе си онова място от съчинението, в което се казва, че нито един истински ленинградчанин никога не би се гордял с ленинградското си жителство. Може пък той — имам предвид председателя на комисията — да се е преселил съвсем наскоро в Ленинград. Може би да се е обидил точно за това — за какво друго би могъл? Но така или иначе, тъкмо той вдигна тая врява. И което е най-чудното — ние му повярвахме. Когато се изказа на нашето комсомолско събрание как Костя ни бил изложил, как ни опозорил и какво ли не още от този род. Ние наистина бяхме ужасно огорчени, че всичките ни надежди да заминем в чужбина рухнаха за един миг, а председателят ни уверяваше, че това го дължим само на съчинението. Изобщо ние всички вкупом се нахвърлихме върху Костя и искахме от него… Какво искахме? Да се разкае? Да ни даде обяснения? Честна дума, и досега, като си спомня за това, се срамувам. Какво ни стана? Ние просто го ненавиждахме, защото той нямаше намерение нито да се разкайва, нито да дава обяснения. Но ние всички му припомняхме — всички и всичко — начело с нашия завуч Жозефина, по прякор Бивола, и с председателя, който от възмущение дори си загуби гласа. Мисля, че ако тогава нашият директор Б. Б. си беше в училище, нямаше да се случи подобно нещо, но той отсъстваше. Така че нямаше кой да ни възпре, когато се нахвърлихме върху Костя. Накрая, струва ми се, че ние вече бяхме съгласни поне да каже нещо, но той мълчеше. Стоеше и слушаше, бял като платно, а когато всички се развикахме да каже поне нещо за свое оправдание, той съвсем, съвсем тихо каза едно-едничко изречение.

— На мен — каза той — не ми се разговаря с всички вас и затова правете каквото искате.

Край. Няма да говоря вече за това.

Още повече че много скоро стана ясно, че сме извършили груба грешка. Разбрахме го в деня, когато се върна нашият директор. Жозефина, разбира се, му представи цялата тази история като огромна победа. Тя, Жозефина, общо взето не е лоша, само дето ужасно се страхува от каквото и да е висшестоящо началство, не мога да си обясня защо, но просто да те е срам да гледаш как се подмилква на всякакви инспектори от отдела за народно образование, като че ли ние не сме най-обикновени деца, а някакви престъпници и тя изпитва мъчителен срам заради нас. Но както вече споменах, нашият директор Б. Б. беше съвсем друг човек. И това е обяснимо — щом човекът е бил генерал, воювал е през цялата война и ордените, които е получавал, не могат да се преброят — от къде на къде ще седне да се подмазва на някого. В никакъв случай. И той, изглежда, не смяташе цялата тази история чак за толкова голяма победа. Според мен тъкмо обратното; така или иначе, той ужасно се ядоса. Никога не бях го виждал толкова зъл. Най-напред позвъни на Костя у тях и го помоли да дойде в училище, защото след онова събрание Костя не идваше на училище. После Б. Б. отиде в районния комитет на комсомола. Никой не знае за какво е разговарял там, но районният комитет не потвърди нашето решение за изключването на Костя от комсомола. А след това Б. Б. се зае с нас. Викаше ни един по един при себе си и разговаряше с нас…

Не, не искам дори да си спомням. По-добре да мисля за нещо друго. Винаги, когато се сетя за този разговор с директора, нямам никакво желание да си го спомням и всеки път ми се иска да поговоря за нещо съвсем друго.

Но тук буквално нямам с кого да разговарям, защото лежа съвсем сам — сам в болнична стая. Тук, във Военномедицинската академия, съм станал нещо като местна забележителност, и от време на време при мене идват цели делегации. Това са предимно курсанти, които учат в академията, но идват и офицери, които са на аспирантура, или пък лекари, и моят доктор Василий Василиевич ме демонстрира така, сякаш той ме е измислил. Не, наистина — подозирам, че лежа тук, защото може би в града аз съм единственият човек, болен от малария. И то не обикновена малария, а някакъв си там особен вид, който отдавна не са срещали в практиката си и затова всички, които идват при нас, считат за свой дълг да изразят свръхвъзторга си пред подобно явление. Те дори като че ли завиждат на Василий Василевич. Като че ли смятат, че страшно много му е провървяло; нещо повече, почти съм сигурен в това — те смятат, че и на мен ми е провървяло. Както разбрах, маларията вече била станала много рядко срещана болест, тя е победена и унищожена, кажи-речи, в целия Съюз, а в този вид, от който заболях аз — много отдавна — и медицината бе стигнала до положение да трябва да изписва срещу валута болни от чужбина, в противен случай студентите няма да има върху какво да се учат. И изведнъж им попадам аз и, изглежда, ако Василий Василиевич имаше власт, би ме държал за победата на науката тук до края на века, докато всички курсанти ме изучават от главата до петите.

Не, не мога нищо да кажа — грехота е да се оплаквам. Не съм подложен на никакъв тежък режим — ходя където си искам, ям каквото си искам, нямам ограничения в посещенията, хранят ме четири пъти на ден, сякаш ме угояват, и в градината може да се разхождаме, не ни пречат да излизаме там — цялата работа е само, че трябва да вземам лекарства и да демонстрирам жълтевината си пред курсантите и аспирантите; но, откровено казано, това вече страшно ми омръзна. И още едно нещо ме безпокои — дали ще си възвърна нормалния човешки цвят. Защото по време на всички тези работи — и болестта, която, според мен, отдавна е минала, и по време на лечението и лежането след това (а тук аз се излежавам напълно здрав, сигурен съм, че е така) — страхотно пожълтях. Е, страхотно не е точната дума. Чисто и просто пожълтях. Станах жълт като лимон. Всичко ми е жълто — ръцете, краката, лицето. Всичко. Сякаш такъв съм бил винаги. Може да е от акрихина, с който непрекъснато ме тъпчат — не знам. Това страшно ме безпокои — ами ако тази жълтевина не изчезне? Василий Василевич ме успокоява, но нали знаете — дори той не може да даде гаранция, макар че е доктор по медицинските науки и полковник. Да, това с очите си го видях, три звезди на пагоните и две зелени черти — полковник от медицинските войски Василий Василиевич Каладзе.

Точно така ми се представи, когато влезе при мен в стаята първия път. Тоест, когато го видях за първи път, защото когато са ме докарали, аз съм бил направо в безсъзнание и съм бълнувал — това го разбрах после. Дрънкал съм какви ли не глупости и не съм можел да позная хората край мен. Имал съм близо четиридесет и един градуса температура и както ми разказваше после санитарката, непрекъснато съм се дърпал и съм викал на помощ Херакъл и все съм настоявал да тръгна за някъде с него. Странно, нали? Странно е как човек загубва съзнание. Аз изобщо не си спомням това. Загубих съзнание точно когато Катя се наведе над мен и запита: „А кой е този Евристей?“. Само ми мина през ума колко е глупава, все пак, че не иска да учи нищо (имам предвид нищо, което няма непосредствена връзка с нейните занятия в института по физкултура и с нейното гребане), щом от такова учене няма да има пряка полза, тогава, според нея няма защо да си губи времето. А после се сетих, че аз самият доскоро имах същото отношение по въпроса, и колко труд му струваше на Костя да ме замъкне първия път в Ермитажа, защото аз бях ходил веднъж там и нямах намерение да проявявам интерес към изкуството. Както вече споменах, имах намерение, пък и сега още имам намерение да стана биолог, и тогава посещавах зоологическата градина с кръжока на младите естественици. Там изучавахме живота и навиците на различните животни — като се почне от хипопотама до змиите — и това беше страшно интересно, макар да нямаше, както сами разбирате, никакво отношение към изкуството. Така че не е трудно да разбереш Катя, още повече че много други мислят като нея. Например половината ни клас също мисли така: смята, че трябва по-добре да се усвоява математиката и физиката — изобщо всички технически предмети, по които се държи изпит при постъпването в институт, а историята там или географията можеш да я караш как да е, докато дойде време да ти пишат бележка. Дори моят баща беше почти на същото мнение и дълго време не одобряваше това, че посещавам кръжока в Ермитажа. Само мама ме подкрепяше, и то защото смяташе, че в това няма нищо лошо. Но бащата ми съвсем не казваше, че това е лошо. Той смята, че е безсмислено, защото на хуманитарните предмети, според него, времето им е минало. „Сега е векът — обичаше при сгоден случай да казва той — на НТР — на научно-техническата революция — и е глупаво да не го виждаме.“ Според него същата тази НТР се нуждае и ще се нуждае от все повече и повече математици, физици, химици, биолози и специалисти от различни сходни науки — физикохимици, физико-биолози и прочее. „Информацията е толкова огромна — казва той, — че е невъзможно да се губи време за каквото и да било друго, освен за пряко специализиране. И към такова разбиране — казва той — трябва да се свиква още от детинство. Точно сега. Защото, вика, само така можеш да станеш добър специалист и да заемеш прилично място в обществото.“

Трябва да кажа, че той, баща ми, си има една мания. Става дума за мястото в обществото. По този въпрос той си има разработена цяла система, като при Дарвин, от най-долното стъпало до най-горното. Откровено казано, аз не мога да проумея цялата тази работа. Сами разбирате, че никак не е весело да гледаш стълбица, където просто не се виждаш, защото къде другаде може да бъде един ученик от осми клас, освен най-долу. Веднъж се изказвах по този въпрос, но излиза, че баща ми е бил предвидил и това. Точно за тази цел — казва — е построено всичко това, за да може човек да определя своите задачи. Да набелязва, вика, предстоящите височини. И да се бие за това. За тези височини. И така нататък. Не, наистина, много жалко, че трябва да се биеш за височините — та ти дори нямаш представа с кого ще трябва да се биеш. Може да е някое прекрасно момче или пък добро момиче, а ти ще трябва да се биеш с тях.

С една дума — тежък случай, въпреки че не мога да твърдя, че е лишено от всякакъв смисъл. Това, което казва баща ми. Но виж, той самият е убеден твърдо, че само по този начин може да се постигне нещо. „Само ако се целиш в една точка — казва той. — Само така.“

Не знам. Но ако това е вярно, тогава не ми е ясно защо стават такива опашки в музеите. И в театрите. И в кината. Нали на едно балетно представление няма да подобриш знанията си по математика. Ами във филхармонията? За там просто не можеш да намериш билет никога. А съм сигурен, че на концерт отиват и математици, и обикновени работници — всякакви. По-точно, който успее да си намери билет. Така че в системата на баща ми нещо не е в ред. Не е съобразил някои неща. Греши в нещо. И чудно, че греши, защото е умен човек, това не го казвам понеже ми е баща. Сериозно. Дори не и за това, че е защитил кандидатска дисертация — макар че този факт също говори нещо. Защото той е завършил аспирантура задочно. Без откъсване от производството. Работел по прокарване на трасета в съвсем загубени места и се подготвял. И досега винаги се учудвам каква упоритост въпреки всичко трябва да притежаваш, за да следваш задочно института, а после и аспирантура, както е направил моят баща. Изобщо той смята, че всички би трябвало да следват само задочно, защото според него това биха могли да издържат само онези, за които висшето образование наистина е необходимо. Той смята, че ако човек иска да получи образование, няма сила, която би могла да му попречи. И винаги сочи за пример себе си — и на това наистина нищо не може да се възрази.

Да, той наистина не е съвсем обикновен човек. И е специалист от най-висока класа — иначе, мисля, не биха го изпратили в чужбина, в Афганистан. Там отговаря за проектирането на автострада, която после ще се строи от специалисти от няколко страни — от Италия, Швейцария, ГФР и от нас. А проучването извършват само наши специалисти — защото определили такива срокове за проучване, че нито една страна не се съгласила. Тамошните специалисти казвали, че за такива срокове е невъзможно да се направят проучвания — досега никой не бил успял да направи такова нещо. Никой в световната практика. И тогава с тази работа се заели нашите. Лично министърът на автотранспорта назначил баща ми за началник на всички проучвателни групи, които ще заминат за Афганистан.

Спомням си деня, когато се разбра това. Беше точно в същия ден, когато се провали нашата мечта да заминем в чужбина, аз вече говорих за това. Прибрах се тогава у дома късно и бях, както сами разбирате, много разстроен и дори не забелязах многозначителните погледи, които си разменяха моите родители. И дори когато седнахме на масата — аз просто ядях безразборно от всичко, и едва когато започнахме да пием чай и мама каза: „Е, ти какво ще кажеш“, аз се сепнах и взех да се оглеждам настрана, да търся това, по повод на което трябва да кажа своето мнение — оказа се, че става дума за торта. Но не просто торта, дори не плодова, която най-много обичам, дори не и „Метро“, каквато най-много обича баща ми, и затова се появява на масата на големи празници — не. Тази торта беше просто грамадна, към пет килограма на тегло, сигурно специално беше поръчана в нашата сладкарница „Юбилейна“, която е на площад „Чернишевски“, точно зад гърба на Чернишевски. Същата торта, която, ако можеше да се вярва на снимките, окачени по стената на сладкарницата, ми харесваше най-много от всички други — а тези други съвсем не бяха малко — горе-долу двадесетина на брой. Но тази беше най-хубава. Отгоре беше посипана с нещо зелено и се получаваше огромна поляна, цялата в тревица, а по поляната си играеха джуджета — истински джуджета, с островърхи шапчици и кафтани, едно се извило насам, друго натам. Да, истинска горска поляна от приказките на Андерсен, а на нея цяла дузина джуджета.

И тогава аз, разбира се, дойдох на себе си. Не бях очаквал да видя у дома на трапезата такова чудо. Тя струваше един куп пари — сигурно към петнадесет рубли. И щом у дома е донесена такава торта буквално посред бял ден, защото рожденият ми ден беше минал вече и не се очакваха никакви други празници, щом това е станало, трябва да има нещо изключително, извънредно. И тогава нещо вътре в мен проехтя. Сякаш сигнал за тревога. Някакъв глас ми пошушна, че това не е току-така. За един миг разбрах, че е станало нещо, а откакто ме бяха взели от интерната, не исках никакви промени. Толкова добре ми беше у дома, че не ми трябваха никакви промени, защото всяка промяна щеше да е за по-лошо.

— Е, какво ще кажеш? — запита мама.

Няма какво да кажа, изглежда и тя ме питаше не за да кажа нещо. По-скоро това беше встъпление за някакъв разговор от тяхна страна. „Изглежда — помислих си аз тогава, — изглежда все пак се е случило нещо.“ Не, не беше за добро всичко това и аз не проявих никакъв възторг, макар че не бях виждал в живота си по-красива торта.

— Ние с баща ти искаме да поговорим с теб — казва мама.

И именно тогава всичко става ясно. И за заминаването им, и така нататък. Не мога да кажа, че по-рано не бях чувал за това. Чувал бях. И за това, че министърът го бил повикал и прочее. Само че то беше като прочетено в книга. С други думи, просто не можех да възприема всичко това за себе си. Не можех да си представя, че родителите ми ще заминат. Защото винаги трябваше да си отговарям на въпроса — а какво ще стане с мен? Добре знаех, че не можеха да ме вземат със себе си. Там, в тия места, дето няма дори пътища — къде ще уча? Е, и тогава? Значи отново в интернат. Но за себе си аз бях решил този въпрос веднъж завинаги. По-добре ще избягам от къщи, но там няма да се върна. Никога. Значи изходът е само един — да ме оставят сам. Може и на някого от роднините. Имаме ги цял куп — братя и сестри на баща ми, братя и сестри на майка ми. Само че какъв смисъл от това — искам да кажа, от такова изобилие на роднини, — никакъв. Изключение прави само леля Тоня. Сестрата на мамината майка. Така че всъщност тя ми е нещо като баба, макар че дори не е още пенсионерка. Тя е единствената, която се отбива у нас кажи-речи два пъти в годината. На рождените ни дни — на моя и на маминия. С една дума, друг избор няма — само леля Тоня или да ме оставят сам.

И така, родителите ми започнаха разговор с мен. „Като възрастни с възрастен“, точно тъй се изразиха. И още щом ми разказаха цялата тази епопея с подбирането на кандидатите, още щом ми описаха какви трудности ги очакват в този Афганистан, веднага се откроиха нашите „материални затруднения“, да ги вземат мътните, и това, че главната спънка за заминаването съм аз. На тях не им се искало (е, да, на тях не им се искало) моето настроение да се помрачи, но аз трябваше да разбера, че няма друг изход освен интерната. Дори да биха искали да ме оставят сам — не могат. Защото съм непълнолетен, нямам дори паспорт и никой не би им позволил да оставят едно дете без надзор. И така нататък все в този дух: пак за това, че тази работа — в чужбина — не само им прави чест като специалисти, но „ще разреши и всичките ни проблеми“, макар че аз не можах да разбера какво точно имаха предвид. Всичко чух — и за обстоятелствата, и за честта, и за хилядите други неща и си мислех. „За какво — мислех си, — за какво ми е отредена такава съдба. За какво…“ И когато всички разговори вече свършиха, аз им казах какво мисля по този повод. „Разбира се — казах аз, — щом трябва да се замине за чужбина — ще се замине. Щом има някакви обстоятелства за разрешаване — ще трябва да се разрешат.“ Но им казах какво си помислих още в началото на разговора. Казах, че няма да ида в интернат. Тогава баща ми така ме погледна, както гледаше винаги, когато беше крайно озадачен от нещо. „Тоест — казва, — как така няма да идеш? Как да го разбирам това?“

Но на мен ми беше безразлично. Много добре разбирах, че мога дори да изям пердаха. Вярно, че баща ми не ме биеше, защото имаше тежка ръка, но разсърдеше ли се — тогава вече не чакай нищо хубаво. Затова се помъчих да му обясня. Разбира се, казах аз, щом още нямам паспорт, те — родителите — имат пълно право да разполагат с мен. Могат да правят с мен каквото си поискат. Само едно не могат — да направят така, че да ми е добре там, където ми е зле. А в интернат аз не искам да ида. Това, казвам, е неоспоримо.

Да, отвратителен разговор. И накрая всичко завърши с това, че им разиграх една истерия. По-точно това стана някак от само себе си. Просто закрещях с истеричен глас — дори не си спомням какво крещях.

Страшна работа. Мисля, че те се изплашиха. Никога на никого не бях крещял. Изобщо характерът ми е съвсем мек, но тогава просто освирепях — през деня се случи тази история с Костя и неговото съчинение, вечерта — този разговор. И накрая аз се намерих в леглото, а родителите ми се оттеглиха на съвещание. Изглежда, че са били принудени да променят вариантите, но аз вече споменах, че те почти нямаха друг избор. Само моята леля, която наистина ми беше втора баба, и вариантът с Катя.

Но, разбира се, в началото не се споменаваше за никаква Катя. Отначало решиха, че ще ме оставят на грижите на леля Тоня. Но още от самото начало всички прекрасно разбираха, че този вариант се нуждае от известна подкрепа. Защото същата тази леля винаги е заета на работа и никой не може дори приблизително да каже кога ще бъде свободна. На мен, разбира се, ми беше съвсем безразлично. За мен дори беше по-добре, че е толкова заета, защото тя цял живот, имам предвид моята леля, е живяла сама и е станала някак си малко особена. Според мен тя не правеше никаква разлика между голямо петнадесетгодишно момче като мен и едно кърмаче; мисля, че за нея всички бяха „деца“ — докато не са се омъжили или оженили, не се различаваха. Тоест бяха дечурлига, които трябва да се извеждат на разходка, да им се разказват приказки, да проверяваш дали са си приготвили уроците, били ли са на гърнето и така нататък. Хем да се чудиш, хем не. Не е за чудене, защото леля ми никога не е имала деца, а сега няма и да има сигурно, нали е вече на петдесет. Но същевременно и да се чудиш, защото е вече почти на петдесет и е воювала през цялата война, а щом е така, все пак трябва да разбира, че има разлика, трябва да разбира, че аз вече съм съвсем голям, зрял човек. А тя не го разбира. А е била само с две години по-голяма, отколкото съм аз сега, когато е започнала войната. Само с две години по-малка от Катя. Но Катя поне е висока един и седемдесет и четири, а леля ми е само един сантиметър по-висока от мен. И какво от това? Постъпила в школата за снайперисти и воювала през цялата война, чак до края, едва накрая вече била контузена и повече не се върнала в частта си.

Ужасно обичам да слушам тези нейни истории през войната, само че е трудно да я навие човек. Кой знае защо, не обича да разказва за онези времена. Как е дебнела фашисти. В такива моменти, като я гледам каква е дребничка, просто не мога да си я представя с пушка в ръцете. Не мога — и толкоз. Или пък как стреля — също не мога. Но тя не си измисля. Според мен нея изобщо не я бива да лъже. Винаги всичко приема за истина и на всичко вярва. Помня как веднъж Катя каза, на шега, разбира се, че сега уж в цял свят учените търсят начин да съживят мумиите — и, честна дума, тя повярва.

И все пак, чудесна жена е леля — но просто не разбира, че човек може да излъже ей така, от любов към изкуството. И тя самата никога не лъже. Изглежда тъкмо затова й е трудно да си спомня как е воювала и колко хора е измъкнала изпод огъня. Може би е спасила цял батальон или полк. И аз съм сигурен, че не е по-малко от полк, защото е получила точно пет ордена — два ордена на Славата, два — Червена звезда и един — Червено знаме. И към двайсетина медала. Героична леля. Но след войната се е оказала, както разбирам, в тежко положение — ордени много, а образование никакво. Трябвало и да учи, и да работи и оттогава все така блъска.

Нарочно употребявам думата блъска, защото за случая тя е най-подходяща. Леля прекарва там, на работата си, по сто часа на ден, честна дума. Тя ни е инженер-проектант, ръководител на сектор, но според мен, в този неин сектор работи само тя. Веднъж бях на работата й — трябва с очите си да видиш какво става там. Те всичките — целият институт, както ми се стори — работят в едно помещение. През живота си не съм виждал такива стаи. Като Дворцовия площад, и всичко — всеки метър — какъв ти метър! — всеки сантиметър е запълнен с кулмани. Както знаете, кулманът представлява една обикновена чертожна дъска, само че не е сложена върху масата като обикновена дъска, а е изправена и на нея чертаят не седнали, а прави; там има и две линийки, монтирани под прав ъгъл — много удобно нещо. Та тия кулмани бяха там повече, отколкото гълъбите в коя да е градинка, когато някоя старица отива там да ги нахрани със зрънца от кесийка. С хиляди кулмани — просто цял лабиринт и аз сигурно съм се лутал там половин ден, докато намеря леля си. А шумът там е като на Киевската гара в Москва — за да те чуят, трябва да крещиш като луд, защото, нали разбирате, когато човек чертае, заети са му само ръцете, а езикът цял ден е свободен. Не, наистина, покъртително зрелище и аз не знам дали само този ден беше така, или и през другите, но ужасно много народ се шляе там със страшно съсредоточен вид, а пък пушачите в коридора — брой нямат. Ужасно място. На мен хиляда рубли да ми плащат, мисля, че не бих работил там. Смятам, че не бих издържал. А може пък и да издържа, кой знае. Човек изглежда никога не може да твърди нещо със сигурност, докато не опита. Но независимо дали аз бих издържал, или не в този проектантски институт, впечатлението беше ужасно. Едва тогава ми стана ясно защо леля ми просто не може да се измъкне оттам, дори след като е свършил работният ден. Защото тя беше една от малкото, които си стояха на мястото и работеха. Не знам какво точно правеше там, но аз я наблюдавах отзад близо пет минути, а през всичкото това време тя дори не изправи гръб. А когато се изправи, след като й казаха, че я търся, няколко мига имаше съвсем объркан вид, сякаш беше паднала от небето. На мен дори ми се стори, че тя просто не ме позна. Е, то се знае, че ме позна и после дори намери пет минути, за да ме заведе някъде долу, където имаше изложба на техни проекти. И, спомням си, че се шлях там половин ден, разглеждах проектите им, макар че за мен, разбира се, това беше тъмна Индия — всички тия миннообогатителни комбинати из всички краища на страната и по всички краищата на света, мисля, че дори в Африка. Но все пак това беше интересно. Едно нещо само не можах да разбера — кога успяват да изработят тези проекти, след като с очите си бях видял сто хиляди пушачи по всички кътчета, и на стълбището, и в коридорите — навсякъде. Но впрочем това не е моя работа.

И ето същата тази леля бяха оставили да ме наглежда. Но, нали ви казах, на мен ми беше все едно. Ако ще милиционер да бяха взели специално за мен. Важното е, че щях да си остана у дома.

Пари, разбира се, не ми оставиха. Записах се за цяла година на стола в училище — петдесет копейки на ден, а вечер трябваше да се храня с леля. И точно тогава се появи Катя.

Това стана буквално преди заминаването на родителите ми. Два дни преди това. Аз вече бях успял да се сдобря с Костя. По-точно той се сдобри с мен. Не, не е точно тъй. Той дори не беше се карал с мен. Просто не бяхме се виждали известно време — защото той не идваше на училище, докато Б. Б. — нашият директор — не се върна от болницата и не прочисти мозъците на всички ни. В това число и на Костя — задето се бил разциврил и се нацупил на целия свят. Това после го научих от Костя. И така, Костя се върна и всичко си тръгна по реда, сякаш не го е имало онова отвратително събрание, на което всички се държахме като същински идиоти. И аз като всички. Наистина, сякаш нищо не беше станало. И все пак забелязах, че за самия Костя цялата тази история не беше минала току-така. Беше станал някак си по-голям. И не участваше повече в нашите глупости както преди — нито играеше на футбол, нищо. И здравата се стегна в учението. По-рано хич не го интересуваха бележките — ще получи тройка, после три петици, после пак тройка, само гледаше по история всичко да е добре. А сега се стегна по всички предмети. В час седи и слуша, с никого не си шушука както по-рано, а когато го изпитат, вече не се прави както по-рано на глупак, а отговаря, и то съвсем на място. И с никого от класа не разговаря, сякаш наоколо няма хора. Момичетата започнаха да се влюбват в него — то се знае. Дори Ирка Ковальова, най-голямата красавица в цялото училище, и тя му пращаше бележчици, но според мен той дори не ги прочиташе. И на празничната вечер в училище по случай Осми март не остана. И кой знае защо, това направи на всички страшно впечатление. Дори десетокласниците разговаряха с него като с равен.

Такива ми ти работи.

Когато разгорещеността ми премина, почувствах се като най-големия мръсник. Още повече че райкомът не възнамеряваше да потвърди нашето решение — много ясно. Нещо повече — и с пътуването в чужбина нищо не стана. Никой никъде не замина. Не мога да кажа защо, но тази работа така и не можа да се осъществи — дали не утвърдиха заявките, или пък нещо друго. Но по това време Костя вече не ходеше там. Имам предвид кръжока на любителите на изкуствата. Не, в Ермитажа той продължаваше да си ходи, но не при нас, а в секцията на археолозите. Той и преди я посещаваше, едновременно участваше и там, и при нас, но след онова събрание изчезна и повече не дойде, макар че Зинаида го е викала, много добре знам. Но той е горд човек — не дойде. И разбира се, не казал на Зинаида, че е обиден, не. Казал, че му е трудно да посещава два кръжока и си бил избрал сега един — археологическия. Аз вече ви казах, че беше побъркан на тема история и археология и се заричаше, че ще намери скритото злато на инките, което те били отмъкнали неизвестно къде в планините.

А след известно време ни напусна и Наташка Степановна. Тя страшно се тормозеше от цялата тази история и когато Костя престана да идва, винаги неспокойно се въртеше на мястото си. Предполагам, че е очаквала всеки момент вратата да се отвори и да влезе той и затова вече не можеше да слуша спокойно, а само трепваше и въртеше глава при всяко почукване или изскърцване — но Костя така и не дойде повече.

Тогава и тя престана да идва. Измина една седмица, втора, а нея все я няма. И чак по-късно Надя Козлова, нейната приятелка, каза на Зинаида, че Стьопа няма да идва вече. Трябва да призная, че всички се оклюмахме. Ако се поразмислиш, това дори е странно. В този кръжок сме почти сто и четиридесет души, а ето че си отидоха двама, и стана много по-скучно. Може да е било точно защото не се събирахме повече при Наташка, в техния огромен апартамент, а може това да не е било причината. Само че стана много по-скучно, въпреки че ние, разбира се, продължавахме да посещаваме кръжока.

И някъде тъкмо по това време се сдобрихме с Костя. По-точно разбра се, че той съвсем не се е карал с мен, въпреки че аз се държах като най-долен мръсник. Точно тогава бях купил една ценна марка от съветската серия „Световна спартакиада“ — синя, нова, според каталога струваше четиридесет шилинга, тоест пет долара и шестдесет цента. Много добре знаех, че той, Костя, няма такава марка. И уж случайно му казвам — дали не би искал да прибави към колекцията си такава марка. И той ми отговаря сякаш нищо не се е случило: ела след часовете, ще си поговорим. Разбрахте ли? И нито дума за всичките тези подлости, сякаш само преди три седмици аз не бях вдигал ръка пред цялото училище за изключването му.

Страшно се зарадвах. Едва дочаках да свършат часовете. Изтичах в къщи, взех всички марки за размяна, два каталога, и — през дворовете — право при него, при Костя. Ужасно се зарадвах, че се свърши с тази идиотска история. Дори събрах кураж и бях почнал да му обяснявам. Само че Костя не пожела. Не искаше да говори за това. Той каза: „Знаеш ли — вика, — всичко туй отдавна вече не ме интересува. Аз — вика — не се сещам дори за това“.

Пък аз го питам: „Но ми се сърдиш, нали?“.

А той: „Я стига и ти. Аз — вика — дори не разбирам за какво говориш. Нямам време, казва, за разни там глупости. Аз сега — вика — съм зает със съвсем друго“.

И тогава разбрах, че се е записал в секцията за академично гребане. На същия стадион „Динамо“, където баща му е треньор. Само че той е треньор не по академично гребане, а по плуване. Би трябвало да се предполага, че и Костя ще плува, но той вече е минал тази възраст. Както впрочем и аз, пък и вие също, всеки, който е над пет години, е минал вече възрастта. Това го разправя лично бащата на Костя. Наистина, те там в басейна започват да учат децата да плуват едва ли не още от яслите. Такива пумпалчета, една педя човечета — а ходят там. Просто да не повярваш, но на пет години те вече могат да плуват съвсем хубаво два-три стила и участват в съревнования както му е редът, а към десетата година вече пердашат в първи разряд за възрастни. Така че ние с Костя щяхме да сме съвсем прехвърлили възрастта, особено той със своя висок ръст — и ето че той се записал да гребе. И точно беше почнал да ми разправя (колко е интересно там и какви съревнования предстоят през лятото — макар че, както се разбра по-късно, той не можеше да бъде сигурен, че ще му разрешат да седне поне в учебна лодка, а засега ходеше да тренира в зимния грабен басейн: гребял в „сандък“ — в специално приспособление за начинаещи, в какъвто и аз самият седнах не след дълго), точно беше почнал да ми разправя и дойде баща му.

— О, Дима! Доста отдавна — казва — не си идвал. Защо така забравяш приятелите си?

Не си спомням вече какво бях почнал да бръщолевя, но Костя каза:

— Ти какво, забрави ли? Нали ти бях казал, че няма време. Родителите му се готвят да заминат за чужбина.

— Виж, това е интересно — каза бащата на Костя. — Я да чуем, хайде, разказвай каква зла участ те разделя с родителите ти.

Е, и аз, разбира се, разказах. Уж започнах без желание, за да не си помислят, че се хваля, но после се сетих, че бащата на Костя, Павел Иванович, също всяка година ходи в чужбина със своите плувци — ненапразно ние с Костя бяхме подсигурени с дъвки за цели месеци. И тогава вече престанах да се стеснявам. Едвам сварвах да разказвам, не съм завършил още едно, а Павел Иванович казва: „Ама наистина ли? (Просто като малко дете.) Ама наистина ли ще тръгнат по безводни райони? Костя, я донеси атласа да видим тяхното бъдещо житие-битие“.

Тогава Костя донесе някаква изпокъсана карта, разгънахме я на пода и наистина запълзяхме по Афганистан. Баща ми беше ми разправил, че трябвало да проектират трасето на пътя в югозападен Афганистан, от Фарах до Чахансур. И сега ние пълзяхме по пода като малки деца и в надпревара крещяхме: „Ето го Фарах! А ето го и Чахансур! А ето и река Харируд! А ето още една река — Хилменд!“. Същинска детска градина. И веднага решихме как бихме проектирали ние трасето на този път и само за половин час разрешихме всички въпроси, които на моя баща и всички негови групи предстоеше да решават месеци наред.

Но ако някой ме учудва — това е бащата на Костя. Наистина. Винаги ме е учудвал, още от първия път, когато го видях. Той е същинско дете — всичко му е интересно и никога не му омръзва да те слуша. Просто да се чудиш, но в негово присъствие никога не се чувстваш глупчо, каквото и да говориш. Няма такова нещо, когато разговаряш с други възрастни, поне с повечето от тях. Още щом отвориш уста, и те с целия си вид ти дават да разбереш, че никак не им е интересно да слушат какво им разказваш. Дори и да те слушат учтиво. Погледнеш ли лицата им, и виждаш скуката. По-точно дори не скука, а някаква принудена учтивост, а всъщност хич не ги интересува това, което им обясняваш. Но Павел Иванович, виж, не се преструва. Всеки може да потвърди, че съм прав — винаги си проличава кога един човек се преструва, че слуша, и кога наистина слуша. Да вземем моя баща — нали и той винаги слуша. Но някак по иначе, нали ме разбирате? В такива случаи аз никога не се сърдя на възрастните. Дори ги разбирам, те си имат свои мисли, възрастни мисли за възрастни работи, и така нататък, а кой знае дали и на нас самите ще ни е интересно да слушаме за детски работи, когато пораснем. Напълно е възможно да не ни бъде интересно. А на Павел Иванович му е интересно. И все пак на Костя много му е провървяло с родителите. Разбира се, аз не се оплаквам от своите, но на него му е провървяло.

Макар че моят баща, да речем, няма много хубаво мнение за Павел Иванович. Чух го лично какво каза веднъж, след като бяхме ходили цялото семейство на гости у тях — горе-долу преди година и половина. Всичко беше страшно хубаво. Ние с Костя взехме шест бутилки лимонада и едно голямо парче баница, приготвена от майка му, и се уединихме по нашите филателни работи, но през стената чувахме как бащата на Костя разказваше някаква история и всички не само се смееха, ами просто се задавяха от смях, а мама — тя пък беше скочила от масата и тихо скимтеше в коридора зад вратата. Да, честна дума — той беше ги накарал просто да изпопадат под масата от смях. Майката на Костя също само хълцукаше и в паузите викаше: „Паша, стига!“ — после отново се задавяше от смях и пак: „Стига, моля ти се…“.

Никога не бях виждал такъв смях. Дори и моят баща се смееше, а такова нещо с него не си спомням да се е случвало. И когато се прибрахме у дома, мама се сети за нещо и почна да се смее. „Ама — казва — че артист е този Павел Иванович.“ А баща ми отвръща: „Че е артист, артист е. Но видя ли какви пукнатини и петна има по тавана им?“. Мама казва: „Че какво общо имат с това тези пукнатини“. А баща ми: „Ами такова — казва, — че ако освен веселия си характер имаше и работливи ръце — щеше да е съвсем добре“.

Да ви призная ли? Отначало ми беше приятно да го слушам. Някак си ме хващаше яд, че мама толкова се смееше — аз дори не подозирах, че тя може да се смее така. Мисля, че баща ми точно за това се отнесе толкова строго към тези пукнатини — той не беше свикнал да се шегува. Не му беше в характера. Да, отначало ми беше приятно, но после разбрах, че в това няма нищо приятно. Работата е там, че по това време аз бях разбрал вече, че всеки човек смята себе си за прав, а другите — не. И ако той, този човек, вижда, че нещо в другия не е както трябва, винаги му се иска да промени този човек. Да го промени по свой вкус. И ако успее, значи този човек за сетен път се убеждава, че е бил прав. Но виж ако не успее — лошо. Не лошо изобщо, а за този човек, който в такъв случай не може да реши кой е прав. Нали ако той е прав, тогава другият човек трябва да мине на негова страна, да го изслуша какво му казва и да направи така, както му казват. Но той, другият човек, да речем, не постъпва така. И, значи, онзи, първият човек, трябва тогава да се замисли — защо другият не прави това, което му казват. Защото прав е един от двамата. И тогава на него му минава мисълта: ами ако той самият не е прав? Значи, той ще трябва да се преустройва. Да стане друг. А може би и във всичко друго да не е прав… И тогава тези мисли сигурно ще почнат да ядат, да ядат този човек, както дървоядът прояжда мебелите, докато ги направи на прах.

Та, значи, моят баща е точно такъв. Разбрах, че тази мисъл му е влязла в главата — за пукнатините и така нататък. Той дори няколко пъти се връщаше към този разговор. „Как е възможно — казва — възрастен мъж да търпи у дома си на тавана петно и това да не го дразни. Това — казва — не мога да го разбера. Та нали — казва — е нищо и никаква работа; да вземе четка, да поизмие хубавичко тавана, да го замаже с цимент старателно, да почака да изсъхне, а после да разтвори малко вар и да го мине със същата четка — дребна работа. А още по-добре — да изтърка и белоса целия таван. Не, наистина не мога да го разбера.“

Забелязах, че това просто го гложди и веднъж уж случайно казвам на Костя: „Слушай — казвам, — какво е това на тавана ви — тече ли?“. А той: „Да — казва. — А защо питаш?“.

— Хайде да го замажем — казвам. — Виж колко е грозно — таванът бял, а на него — петно. Ще вземем четка…

— Знам, знам — казва Костя. — Не е голяма философия да се замаже. Досега хиляди пъти да съм го замазал, но баща ми не дава. Той никак не обича да се бъркаме в такива работи. За него това е въпрос на принцип.

— Къде е тук — казвам — принципът? Да не се премахне петното?

— Не — отвръща той. — Това е работа на жилфонда.

И тогава просто почувствах, че това никак не е хубаво — да дойдеш на човек на гости и да правиш забележки кое как трябва да е. Сетих се, че всеки трябва да живее както си иска. Само че при едно условие — да не е във вреда на другите. И не бива да имаме лошо отношение към даден човек само защото не обръща внимание на пукнатините, или пък има такова отношение към тях, с което иска да възпита жилфонда. Или, да речем, поне така: щом ще се обръща внимание — то нека бъде на всичко. И в такъв случай баща ми би трябвало да каже: да-а, това, че таванът е с петна, не е добре, а също, че дъските на пода са нащърбени и плочките в банята са се отлепили, но пък имат къде повече книги от нас, а по стените са накачили картини. Не знам какви са точно тези картини и дали са ценни — но ги имат… Да, нещо от този род. Разбира се, би могъл да добави, че и тук е забелязал безредие, че книги има навсякъде — по масата, по шкафовете, по бюфетите, в кухнята, в антрето и дори в тоалетната — просто няма място, където да не са натрупани в пълна бъркотия книги: но нали е по-добре да ги има, макар и в безредие, отколкото съвсем да ги няма в една къща, както е у нас.

Но баща ми нито веднъж нищо не спомена за това.

С една дума, на Костя му е провървяло с родителите. И особено ми харесва това, че живеят весело. Е, разбира се, не искам да кажа, че цял ден седят и се смеят, но общо взето, у тях е весело. Някак си е топло. Естествено, вие разбирате, че като казвам топло, нямам предвид парното отопление. И ако имаше възможност, аз бих седял у тях от сутрин до вечер.

Както тогава, когато пълзяхме по картата на Афганистан.