Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (4)

От този въпрос чак сърцето ми се сви. Точно от това се страхувах най-много. Не можех да му кажа истинското си име, не можех да му кажа, че се казвам Дима, защото той веднага щеше да разбере, че не съм този, за когото се представям, и лъжата веднага щеше да лъсне. Той щеше да каже: „А, ти ли си бил“ — щеше да стане, да си вземе боздугана и лъка, колчана със стрелите и кожата и да си тръгне, да се изпари, да изчезне, без да промълви нито дума повече, защото аз никога не вярвах в митове, никога не вярвах, че съществуват герои. „Всички тези митове са глупости — казвах винаги аз, — това са само приказки за малките деца, за да събудиш у тях интерес към изучаване на историята, а на големите, на такива като нас, които сме вече в осми клас, е излишно да ни пълнят главите с тия неща.“ Дори не си заслужава да си губи времето човек с тези приказки за деца, да запомня несъществуващи герои, извършили несъществуващи подвизи, друго нещо е историческата наука — само факти, потвърдени от най-различни там авторитети. А митовете са фалшификация, мошеничество и измама. По този въпрос винаги се счепквахме с Костя, който беше просто побъркан на тема история, история и всякакви истории за историята, и винаги така разказваше за разни там подвизи и приключения, сякаш е присъствал, сякаш току-що се е завърнал с аргонавтите от похода за златното руно. Да, наистина беше чудно, че Костя вярваше на тези митове и древногръцки легенди, и каквото и да му говорех — упорито държеше на своето. Отначало това ужасно ме ядосваше, дори ми минаваше през ума, че Костя го прави нарочно, за да ни ядосва всички, или пък от упоритост, но после разбрах, че наистина мисли така, наистина вярва на всичко това — и го оставих. Но аз самият не признавах тези измислени от древните хора истории. Детски приказки — нищо друго. И в края на всеки наш спор точно така казвах на самия Костя.

— Признай — казвам, — че това са просто приказки.

А той:

— Добре де, приказки са. Но все пак от нещо са тръгнали. Имали са пред вид нещо.

— Ама разбери — казвам му, — това са само устни предания. Тогава не е имало дори писменост.

— Ами че ние нищо не знаем за писмеността — дали е имало, или е нямало. А шумерите — имали ли са писменост, или не? А древните египтяни? Да речем, по времето на първата династия. Или още по-рано. А Шлиман? — пита ме. — Какво ще кажеш за Шлиман?

— Че какво да кажа за Шлиман? — отвръщам.

— Ами това, че той е повярвал на Омир и е намерил Троя. Намерил ли я, или не?

— Е — казвам, — съвпадение. Разбра ли? Съвпадение. Щастлива случайност. Не е научно това. Противно на науката.

А той:

— Дали е научно, или не — но е изровил Троя. Така ли е, или не?

Нямаше никакъв смисъл да се спори с него. Не го разбирах аз Костя. Дълго време не разбирах какво толкова намира във всичко това. Имам предвид историята. Да си призная, не виждах някакъв особен смисъл в нея. Което си е било — било си е, нищо не може да се промени. Тогава какъв е смисълът? Има ли някой полза от тази история? Не, не виждах никакъв смисъл в това негово лудо увлечение. Е, вярно, че имах шест по история — какво от това? Не е голяма работа — да научиш всички дати, да нарисуваш контурни карти, да отбележиш със стрелки пътя на походите. Чисто и просто учене — и толкоз. Но митовете… Спомням си, запитах баща ми за това. Запитах го какво значи митове, но той въобще не пожела да разговаря с мен на тази тема. Препрати ме към енциклопедичния речник, защото, добави при това той, точните знания трябва винаги да се търсят там, където се намират. Да се пие, така да се каже, от чистите извори на знанието. Да, баща ми е именно такъв човек — може би защото цял живот е учил задочно. Тъкмо затова каза: „Митове ли? Вземи от лавицата втори том на енциклопедичния речник. Но да не забравиш да го сложиш после на мястото“.

И аз постъпих точно така. Взех втория том на речника и в него, на страница триста деветдесет и шеста, между думите Минус (река в Ю. И. Укр. ССР) и Миха Цхая (Ахал-Сенаки, град, р. ц. Груз. ССР) намерих: „Митове, легенди, в които са намерили отражение примитивните представи на древните народи за произхода на света, за явления в природата и обществения живот. Особена роля в световната литература са изиграли м. на древните гърци. В разговорния език често наричат мит някаква измислица, недостоверен разказ“.

Ето това намерих в справочника. В чистия, така да се каже, извор на знанието. Дословно. „Примитивните представи на древните народи“ — и само толкова. Вятър работа, всичко е вятър работа, измислицата пък не е нищо друго освен чисто и просто лъжа. Казвах ли му аз на Костя? Разбира се. Но който мисли, че може да го смути с подобни неща, се лъже. Казах вече, че той се беше побъркал на тема история. Знаете ли какво каза? Че някога, след много години, също ще напишат за енциклопедичния речник от наше време: „Примитивна представа за древните народи“. Възможно ли е да се спори с него? Не. А може и да не е необходимо. Това го разбрах по-късно — с него не бива да се спори. Защото разбрах, че той е длъжен да говори така, а също е длъжен и да вярва. Щом смята да стане археолог — а той смята да стане точно археолог — длъжен е да вярва на митове, както е вярвал в тях Шлиман. Той просто не може да не вярва, щом иска да стане прочут археолог, да намери златото на инките или каквото там още иска да намери. Но аз не смятам да ставам археолог и затова не съм длъжен да вярвам във всякакви примитивни представи. Ако трябва да говоря честно, може би някой ще се учуди, че се готвя да пиша доклад за Омир. Но това е съвсем друг въпрос. Просто така стана, не искам дори да си спомня как стана така, отвратителна история — не, няма да си спомням или ще си спомня после, когато всичко напълно се забрави, а сега това няма отношение към въпроса. Мога само да кажа, че заради този доклад трябваше да прочета сто хиляди книги, в които милиони учени от цял свят спорят за Омир, и всички тези книги показват, че цялата история тъне в мрак. Дори и един такъв въпрос, който уж е ясен като ден. Някой друг път ще разкажа по-подробно за всичко това, а засега ето какво ще заявя: митове ли? Никога няма да повярвам в тях. Защото никой от всички тези учени не знае със сигурност къде е роден Омир, или пък колко години е живял, или в какви времена точно е живял, какво ти — те и досега просто не могат да се споразумеят по въпроса дали изобщо го е имало Омир. Ясно ли ви е? Изобщо дали го е имало, тоест дали е съществувал такъв човек от плът и кръв, просто човек, на когото можеш да кажеш: „Слушай, Омир, не знаеш ли…“, и, да речем, да го запиташ за нещо, например, какво става с „Одисеята“ или дали ще дойде утре на събрание пред двореца, а той да се обърне и да каже: „Не знам. Ще видя как ще вървят работите“. Сега ясно ли ви е? Учени, хиляди учени, професори, академици дори! Да, и академици — с едни такива черни шапчици — спорят ли, спорят до пресилване. Дали го е имало Омир. Имало го е. Не, нямало го е. Не, имало го е.

Какво има да се говори тогава за митове, за най-различни там герои, за Херакъл и за Тезей, за Хубавата Елена? Тогава може би е съществувал и Зевс? И Венера?

Едно нещо само винаги ме смущава. Този Шлиман. Да, аз казвах, че е съвпадение. Че е съвпадение дето е открил, разкопал, намерил Троя точно там, където е говорил за нея Омир, въпреки че не е била същата онази Троя. Но я открил, открил я. И още нещо: но това вече е за Омир. И все пак нещо остава неясно. Да речем, че Омир е съществувал. Да речем, че го е нямало. Но нали има книги! „Илиада“ и „Одисея“. Откъде все пак са дошли? Аз не знам как се пишат книги, но нали не се вземат от въздуха. Все някой трябва да седне — до масата или до пън, или пък да върши това прав или легнал — но трябва да има все пак някой, който да напише отначало първия ред, после втория, третия, сто двадесет и четвъртия — а в „Илиада“ те са повече от десет хиляди. Не, все пак в цялата тази история има нещо, не отричам, но не искам да си блъскам главата над въпроси, на които и след хиляда, след две, а възможно е и след три хиляди години никой да не може да отговори; щом започвах да мисля за това, веднага ми прилошаваше, завиваше ми се свят, ставаше ми горещо — да, просто вдигах температура както сега и тогава вече почваше да ми се привижда какво ли не и току-виж съм повярвал във всички тези приказки, в примитивните приказки на древните гърци, и аз си представих, че съм малко мишленце, което, за да премине, прогризва огромна планина от книги за Омир и всяка книга пищи със свой глас — не вярваш, не вярваш, а после идват професори и академици с черни шапчици, гледат ме с упрек, заканват ми се с пръст и клатят глави, а след туй отнякъде довтасва Херакъл, грамаден, уморен и умислен, върви, едва придвижва крака, лъвската кожа се влачи по земята, от колчана на гърба му стърчат перата на стрелите, той също ми хвърля някакъв страшен поглед, с който сякаш казва: „Нали не вярваш, а?“ — а после всички заедно — професорите и академиците, и Херакъл и още някой друг, когото не мога да позная — започват да се въртят около мен в чудноват хоровод, а зад гърба им, кой знае откъде идещ глас, приличащ на гласа на говореща птица, изкрещява един и същи въпрос, на който аз, кой знае защо, не се решавам да отговоря. „Как се казваш? — питаше този глас. — Как се казваш, как се казваш?…“

Най-после не издържах и казах:

— Казвам се Мелезиген.