Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (6)

Нищо не разбирах. Беше ми горещо, а краката ми бяха студени като лед. Просто не можех да се ориентирам къде съм и какво става с мен. Отворих очи и полежах така известно време — съвсем неподвижно, като се мъчех поне нещичко да разбера, но, кълна се, не можах нищо да разбера. Дори не знаех дали спя, или не спя. Имах усещането, че току-що — преди секунда, преди миг — с мен е ставало нещо. И това нещо беше необикновено и в момента, когато дойдох на себе си (а може би е било миг преди да дойда на себе си), когато можех вече да се замисля — да, само миг преди това аз помнех всичко. А в следващия миг, между мен и това, което бях видял преди малко, се издигна стена. Отначало тя беше такава тънка и прозрачна, какъвто е ледът върху току-що замръзнали локви, но с невъобразима бързина надебеляваше и потъмняваше — и аз не можех да разбера, да съобразя в кой свят съм, не можех да запазя в паметта си онова, което бях видял, говорил и помнил до преди малко. Това продължи няколко секунди — моята борба с онова, което си отиваше, скриваше се просто пред очите ми — докато разбрах, че съм загубил. Тогава се пораздвижих и веднага някъде отляво, но откъде точно — не виждах, в сивия мрак, който ме бе обгърнал от всички страни, се чу познат глас: „Е, как си сега?“.

Но аз отначало дори не познах гласа. По-точно веднага разбрах, че ми е познат, но разбрах чий е гласът едва когато здрачът се разсея и питащият седна до мен. Беше Костя (неговият глас) — само че аз нищо не виждах — някаква сива мътилка. Сред тази мътилка се показва Костя и пита: „Е, как си сега?“ — и аз виждам дори не него самия, а силует, контури и чувам неговия глас.

И въпреки това нищо не мога да разбера. Защо е този здрач? И защо той ме пита? Кое време е? Какъв ден? Какво става? Защо съм на легло? И защо съм толкова жаден? Гърлото ми беше пресъхнало като пустиня. Откровено казано, едва си преобръщах езика, но най-интересното беше, че преди още да съм споменал колко съм жаден — той, тоест Костя, веднага ми подаде чаша — и не с вода, а с някакво питие и аз дори не я изпих. Не, струва ми се, че не бях успял да я доближа до устните си, и чашата се оказа празна и чак след третата — а може би четвъртата или петата чаша — разбрах какво беше това. Беше боровинков сок, натурален, и, честно казано, по-вкусно нещо не бях пил в живота си. И тогава разбрах, че става нещо особено. Но още щом се понадигнах — исках просто да седна и да попитам Костя какво означава всичко това — вече ме беше завладяло любопитството и аз направих рязко движение — и изведнъж всичко наоколо се залюля и заплува — таванът се понесе надолу и след миг литна нагоре. Също като люлка, когато се залюлееш силно — в гърдите ми нещо замря — буквално като на люлка; успях да стисна очи — и веднага всичко свърши. Не, не всичко. Нещо взе да притиска гърдите ми и аз си помислих — наистина си помислих: „Сигурно съм изпаднал в летаргичен сън и са ме сметнали за умрял“. Бях чувал, че има такива случаи — човек си е заспал, а те го сметнат за покойник и го погребват. И отново отворих очи и веднага лицето на Костя взе да се проявява от сивата мъгла — буквално както се проявява снимка, когато я сложиш в проявител — ето няма още нищо, няма, ето… проличава нещо, ето вече се вижда — с всеки миг все по-ясно, по-ясно. Прояви се накрая. И тогава разбрах какво ме притискаше, кое бях сметнал за надгробна плоча. Лапата на Костя ме беше притиснала към леглото. Ето какво било. Е, ясно. Тогава веднага казвам на Костя: „Я си махни лапата — викам, — ще ми счупиш гръдния кош“. А той: „Лежи, лежи — казва. Не ставай. Остави ме да те изправя на крака…“. И тогава ме напуши смях. Разбрах, че или е станало някакво недоразумение, или се разиграва спектакъл и казвам: „На крака ли?“. А той: „Да не искаш на ръце!“. Той е шегобиец. Тогава аз му отговарям: „А може ли да се иде на едното място, или не?“. А той ми вика: „Потърпи, ако можеш, ако ли не — почакай да те завия с нещо. От теб се лее такава пот, сякаш три дена си стоял на дъжда“. Нали ви казах, че той е шегобиец. Съгласих се да полежа още малко. „Може пък — мислих си — сам да разбера какво става.“ Усещах, че целият бях в пот — от главата, до петите, само че не можех да разбера нищо. Устата ми беше пресъхнала, краката ми бяха ледени, но аз не свързвах в едно цяло всичко това. Не ми ли вярвате? И аз самият не бих повярвал и не вярвах — дори и когато Костя каза, че от вчера лежа с четиридесет градуса температура. И че била идвала Бърза помощ — аз нито за миг не повярвах във всичко това. Но виж, когато се опитах да стана и станах — тогава вече разбрах, че всичко това не е измислица. Краката ми трепереха, едва се крепях на тях. Бях видял веднъж в зоологическата новородено еленче — краката му трепереха, страх да те хване, като го гледаш. Майката елен го лиже и то стои, цялото мокро, а крачетата му такива тънички, че ми се искаше да затворя очи, за да не видя как ще се счупят. Но те не се счупиха — то си стоеше (крачетата му като кибритени клечки) и си сучеше. Просто чудесно еленче.

И на мен сега точно така ми трепереха краката. Направих само десет крачки — пет натам, пет обратно — а имах усещането, че съм покорил Еверест. От мен направо течеше вода, като се почне от темето… Цялото ми лице беше обляно, чак ми смъдеше на очите. Строполих се на леглото и най-после разбрах: станало е нещо, но какво — не знам, представа нямам, не помня. Не мога дори да свържа едно с друго. Питам Костя: „Слушай — казвам, — какво се е случило с мен?“. А той: „И аз — вика — исках тебе да попитам за същото“. „Ами ти какво търсиш тук?“ — казвам. Тогава той ме загледа особено и каза: „Я не се прави на ударен. Стига — вика — си се преструвал. Ти какво, да не си се шашнал?“. Пък аз — ако искате вярвайте, ако искате не — ама нищо, нищичко не мога да разбера, сякаш днес, току-що съм се родил — също като онова еленче, и какво можех да си спомня? А Костя просто е опрял ножа на гърлото ми (не ми дава мира): „Е, спомни ли си? — казва. — Бяхме се приготвили да ходим с теб до «Електросила» при пазара за марки, ти имаше уговорена среща с някакъв тип. Спомни ли си? Той щял да ти донесе котка — за онази полска серия…“.

Но аз нищо не си спомням.

Право да си кажа, той страшно ми дотегна. Едва по-късно, след като мина доста време разбрах, че щеше да бъде странно тъкмо ако той не се беше учудвал. Едва по-късно разбрах колко е важно човек да може да се види отстрани. Но винаги си спомняш за това по-късно, а още по-точно, спомняш си или го разбираш твърде късно. А тогава аз не разбирах. Да, изглежда, че нищо не можех да разбера. А също и да си спомня. Сякаш не разговаряхме с него на един и същ език. Като че ли той, Костя, говореше за някакъв човек, за когото аз нищо не знаех — и го представяше за мене, пък аз говорех за съвсем друг. Заклевам се в каквото искате — дори когато той спомена за марките, че ние с него сме се канили да идем до „Електросила“ — аз пак нищо не разбрах. Такава ужасна история. И чак когато спомена за моите родители („Ами това — казва, — че родителите ти са в чужбина, в Сирия — казва, — в Ливан, в Афганистан, строят пътища? Дявол да те вземе!… — Той ужасно ругаеше, но сега виж го разбирам, а тогава дори се уплаших, ругаеше като бесен. — И за това ли — ревеше той, — ще кажеш, че си забравил?“), чак тогава наистина си спомних всичко.

Като си помислиш, има ли значение дали си спомняш какво е станало, или не? Нали така? Но опитай да си представиш, че не помниш нищо от това, което е станало, и чудно нещо, ти вече не си същият. Тоест същият си — и тялото е същото, и видът ти е същият, и знанията същите. И въпреки това — не си същия. И тъкмо това е най-учудващото. Оказа се, че човек не е само своето настояще, но и своето минало.

Много нещо можеш да си спомниш, ужасно много. И всичко това е твоето минало. Ти самият. Като се залежиш на легло, какво ли само няма да ти мине през ума — ще се сетиш дори за неща, за които в друго време и за милион години няма да ти хрумне. Така че може би никак не е лошо от време на време човек да боледува. Иначе вечно тичаш, бързаш, имаш цял куп работи и като напук все неотложни, важни. Такива работи, че ако не ги свършиш веднага, незабавно, струва ти се, че в света нещо ще спре, ще се промени. А налегне ли те болест, и се намериш в леглото. Лежиш ден, два, десет — и нищо не се променя. Имам предвид целия свят. Върви си и без теб. Кой знае как, но върви, дори и цял месец да боледуваш. Тъкмо за това ми хрумна, че боледуването може би е специално наредено от природата — нещо като принудителна почивка.

Разбира се, това не означава, че целият свят може да заболее и с месеци да лежи на легло. Не, не така. Пък и без друго никога не става така. Но един… двама души. Това хрумване трябва да се дообмисли, пак ще трябва да се върна към него. Самият аз ще се връщам неведнъж към него. Но тя ми хрумна за първи път в момента, когато Костя спомена за моите родители. Просто да се чудиш, как за миг си спомних всичко. Тоест спомних си кой съм аз и къде съм. И после вече през всичкото време, докато лежах болен у дома, се връщах назад, към различно време от моето минало, и ако това можеше да се нарисува, щяха да се получат множество тънички нишки, ручейчета, които, сливайки се, колкото повече се приближават до днешния ден ще се уголемяват. Това приличаше на схемата на футболен турнир по системата на отстраняването — шестнадесетте части отначало се сливат в осем, а те — в четвъртфинали, после следват полуфинали и накрая финалът. А понякога ми се струваше, че всичко това — всички тези спомени — напомня на бързо тичане покрай дълга, дълга ограда с пръчка в ръка и тази пръчка трополи ситно-ситно по дъските на оградата. И ако тичаш достатъчно бързо, получава се така, че сякаш чуваш още първия звук — ти бягаш от него, а той те догонва…

Ужасно хубаво беше това — да си спомняш, да надникваш в миналото, да търсиш тези ручейчета, да вървиш по тях и да наблюдаваш как се сливат. Да виждаш как едно се влива в друго, и да си казваш: „Да, ако ти тогава не беше постъпил така, нямаше да се получи това, а от него се получи следващото и така нататък“. И, разбира се, тогава аз се сетих за Костя. И започнах да си припомням — как се сприятелихме с него и можеше ли да се получи така, че тази дружба да не съществува. Отначало ми се струваше, че е невъзможно такова нещо, но после си помислих — а защо? Напълно възможно е. В нашия клас има четиридесет души — и нали аз не дружа с всички. По-точно с малко от тях дружа. За Ленка не става дума сега. Това е съвсем друго, говоря за момчетата. Да речем, с Головкин. И с Шаров също. Със Семьоновна — и то защото седим на един чин от две години. И толкоз, това са ми приятелите. И тогава започнах да търся онова ручейче, още самото му начало, откъдето започна нашата дружба, която ще остане за цял живот.

Това беше много отдавна, според мен още преди нашата ера. Току-що бях дошъл в това училище. Бяхме получили квартира в една кооперация на улица „Благодатна“. Дотогава живеехме в една стая на Кировски проспект — в мъничка стая точно до клозета. Сградата беше огромна, към петстотин стаи, честна дума, аз дори не познавах всички, които живееха там. По коридорите можеше да се кара велосипед. Но вие добре разбирате, че никой не караше — такова нещо не се разрешаваше в общи квартири; където живеем сега — също, макар че е самостоятелна. Но в нея няма такива коридори. Там, на Кировския, всички велосипеди висяха по стените. Когато на някой му потрябваше велосипеда — вземаше стълбата и го сваляше. А таваните бяха към пет метра високи, врата си ще изкривиш, за да ги видиш. В кухнята пък можеше да се устройва рицарски турнир, истина ви казвам.

Но после се преместихме оттам.

Само че отначало изкарах две години в интернат. Дядо и баба умряха, а родителите ми не можеха да ме вземат със себе си. Защото там, където бяха те, нямаше училища. На Север.

И двамата — и мама и татко — са пътни инженери — проучватели. Това не се нуждае от обяснение. Страшна работа. Какво ти училище може да има там! С две думи, бяха сключили договор да работят две години на Север, за проучвания, а мене ме дадоха в интернат. А кооперативната квартира купиха, когато се върнаха. Тази същата, в която живеем сега. Двустайна. Но велосипед, разбира се, не може да караш в нея.

И така, аз се озовах в това училище. В четвърти „А“ клас. Още не ми е ясно хубаво ли е това училище, или не. Костя понякога мърмори, че е лошо. Но аз не мога да кажа — на мене ми е добре в него. И винаги ми е било добре, още от първия ден. Веднага ми хареса, че директор е мъж. Не че имам нещо против жените, но за директори тях не ги бива. И дори работата не е само в това, че от директора трябва да имаш страх. Но директорът трябва да бъде — нали разбирате? — той трябва да притежава нещо особено… Като казвам това, имам предвид момчетата, а за момичетата може би е добре, когато директор е жена, дори съм сигурен, че е добре. Но не и за момчетата.

Директорът веднага ми хареса. Един такъв нисичък, набит, енергичен. И с една ръка. Сакото му винаги спретнато, а десният ръкав празен и също грижливо прикрепен с безопасна за сакото. Борис Борисович. Но уверявам ви, той се справя с нашето училище и само с лявата си ръка. Да знаете какъв човек е! Не става дума за страх, а за нещо съвсем друго. Не мога да кажа точно какво. Но е директор на място. Ние за по-кратко му викаме Б. Б. и той никога не се обижда. Директор и половина, веднага го разбрах. Когато отидохме за първи път при него, той дълго гледа ту мен, ту бележника ми, а после попита: „А лудории можеш ли да вършиш?“. Аз просто се шашнах. „Общо взето мога“ — отвръщам и просто не разбирам — сериозно ли говори, или не. И тогава той обясни: „Виждам — казва, — че имаш само шестици. Пълен отличник си — казва. — При нас — казва, — това е голяма рядкост. Двама — не, трима пълни отличници в цялото училище. Много е хубаво — казва, — когато човек има само шестици. Но това съвсем не е достатъчно. Шестиците не трябва да са самоцел“.

Сега стана ли ви ясно?

Той каза съвсем различни неща от това, което бях слушал цял живот. И майка ми, и баща ми само повтаряха — бележките, бележките, бележките. Баща ми дори прибавяше: „Твоите бележки са твоето обществено лице“. А Б. Б. каза: „Аз съвсем не съм против пълните отличници. Не. Но главното — казва, — както сам разбираш, са знанията. И не само те. Още по-важно нещо си самият ти. Какъв човек ще излезеш от училище. Какъв другар. Какъв мъж. Какво ще представляваш като личност — казва. — А това — казва — не може да се изрази с оценките в бележника. Затова — казва — те питам можеш ли да вършиш лудории. Момчетата трябва, трябва да са немирни — само че, разбира се, не по време на час. И да лудуват, и да тичат, и да ритат футбол, и да участват в походи, и да дружат с момичета. Ясно ли ти е? И ако всичко това е на лице — е много добре. И ако освен туй и бележките са хубави — тогава вече е чудесно. Е, Дмитрий — казва, — съгласен ли си с мен?“.

Трябваше да съм последният глупак, за да не съм съгласен. А че ме бива за лудории, Б. Б. много скоро разбра. Сега, виж, не би ми задавал вече такъв въпрос. Но това никак не го тревожи, честна дума. Знам си, че има към мен отлично отношение, отлично. Ето такъв чудесен директор е — никога не бих повярвал, че стават такива работи. Едва по-късно научих, че е генерал. Тоест по време на войната е бил генерал, командвал е танкова дивизия. Има към стотина ордена — наши, чужбински, каквито искате, но никога не ги носи, слага ги само веднъж в годината — в Деня на победата. Тогава ги забожда и завинтва всичките — не се вижда сакото му от тях. Ето такъв директор си имаме — дори само заради това ти се приисква да учиш в нашето училище двеста години.

Но виж, с бележките нищо не мога да направя. Това не зависи от мен, честна дума. Не ми е трудно да уча. Дори нещо повече — изобщо не разбирам какво трудно има в учението? Дори ми се струва, че ония, които казват, че е трудно да се учи, в действителност не по-лошо от мен знаят, че това е глупост и учението съвсем не е трудно.

Никак не е трудно! Кости отначало ме мислел за зубрач. И аз го питам: „А после?“ — „Ами после — казва, — май че не вече“. Тогава му викам: „Толкова е лесно да се учи. Внимавам в час, върна се у дома, бързо си подготвя всички уроци — и ми остава цял вагон време. Няма какво да го правя“. А той ми отвръща: „Така е, ама просто не мога да разбера как успяваш. И аз — казва — прибера се у дома, но щом седна да уча, ту едно ме разсее, ту друго. И току видиш — мръкнало се“. Питам го: „А какво те разсейва?“. А той: „Ами най-различни мисли — казва. — Като се залости в главата ми някоя мисъл, просто мира не ми дава…“.

Тогава не можахме с него да се разберем.

Но всичко това — включително и разговорите — беше много по-късно. А отначало стана тази история с марките, тогава просто се бях запалил по тях.

Бях започнал да ги събирам още петгодишен — сега дори не мога да кажа как стана точно, но вие си представяте — според мене няма човек, който като дете да не е събирал марки. Ами че те са толкова красиви. И толкова приятно е да ги отлепваш от пликовете: отрежеш правоъгълник, сипеш в една чинийка топла вода, натопиш в нея марката и наблюдаваш как плава в чинийката — същинска малка платноходка. После вече, когато лепилото се размекне и хартията почне да се отлепва, марката цялата се навива на рулце и се отделя, и ти внимателно я вземаш — и я слагаш да се суши: върху попивателна — и в книга. И чак след това в класьора. Разбира се, сега говоря така. А тогава, преди десет години, когато току-що се бях заловил с марките, не разбирах нищо — просто откъсвах от плика марките и ги залепвах в обикновена тетрадка. Сега преценявам, че съм бил истински варварин. Колко марки само бях унищожил — да ме пребие човек, но нали тогава нищо не разбирах. Тогава живеех при дядо и баба в едно малко градче край Херсон, откъде да разбирам от филателия. Просто ми харесваха тези цветни правоъгълници и където беше възможно — в библиотеката, да речем, или другаде — намирах стари пликове, а след това откъсвах марките от тях. И толкоз. Разбира се, не можеше и дума да става за някакво научно колекциониране. Събирах, както се казва, сега „цял свят“, с други думи, каквото ми попадне. Безразборно. От всички страни и континенти, на всякакви теми — фауна и флора, спорт, космос — всичко. Пълен идиотизъм, нали? Защото и един глупак ще разбере, че не бива да се събира от цял свят. И то не само защото няма да имаш толкова пари — макар че, разбира се, и това е важно. Но преди всичко няма да имаш време. Дори цял живот човек да се занимава само с това — пак няма да има време. Все едно да изтребваш морето с канче. Но на пет години — не ги разбираш тези неща. Пък и на шест. И на седем. А после, след като събирате две-три години, някак си ви минава желанието за това. Първо, тръгвате вече на училище. А второ, и разни там трето и десето, имате си хиляди други работи. А някои смятат, че марки въобще могат да се събират, когато си на пет или, да речем, шест години, а по-късно — просто е срамота. Да ви кажа ли, това е голяма глупост. Точно обратното. Колкото повече се задълбочаваш в тази работа, толкова е по-интересно, съдя по себе си. Когато тръгнах на училище, аз също мислех да се откажа от марките. В градчето, където живеех, имахме отлично училищно игрище и играехме футбол всяка свободна минута. Аз исках да стана вратар. Такъв като Яшин. Скачах при всеки удобен случай, където трябва и където не трябва — тренирах се в скокове. Бях нисичък, най-дребния в класа. Скачах отлично, но ръстът ми за нищо не ставаше. По цели дни висях на лоста или на някое дърво, на всичко, на което можеше да се виси. Бях прочел някъде, че всичко зависи от хрущялите и ако човек има достатъчно силна воля, за да виси продължително, може сам да регулира своя ръст.

Друго и друго, но виж воля имах. Тогава имах. Имам предвид силна воля. Не, наистина, тогава имах просто страшна воля. Не помня дори колко време съм висял. Общо взето, от първите четири години сигурно — към две години. Но, изглежда, нещо не беше в ред. Имам предвид науката. Не знам. Но аз така и не пораснах. Не можа да се получи регулиране на ръста — останах си дребен, какъвто си бях, а нямаш ли ръст, никакви скокове не могат да те спасят. Трябваше да зарежа футбола. Защото после не ме вземаха дори като резерва. Не мога да ви опиша колко тежко го изживях. Ако можех да плача, честна дума, щях да ревна като някое момиче. Но не можех. Никога не съм плакал — възможно е това да идва с годините и занапред да го постигна.

Така че от мен не излезе никакъв Яшин. И тогава отново се заех с марките. Приятно ми беше да ги събирам, да определям коя марка от коя страна е, а след това да намирам тази страна на картата. И случеше ли ми се по-късно да чета нещо за тази страна, все ми се струваше, че веднъж съм бил вече там — нали марката е била там в Перу, някакъв перуанец я е залепил върху перуанския плик с перуанско лепило, после някой е носил плика по перуанския град и всичко наоколо е било перуанско — въздухът, къщите, дърветата, хората, бръснарите, бирариите; и когато държах тази марка в ръце, понякога ми се струваше, че всичко това е пред очите ми — виждам го, чувам го и това ми стигаше.

Но както се разбра, този подход беше съвсем излишен. Оказа се — татко дълго ми разказва за това — че всяка марка е само едно обикновено и красиво квадратче — не. Тя е и ценност. Оказа се, че всяка марка си има строго определена цена. Както, да кажем, обувките. Или ските. Или каквото и да е. Спомням си, че това просто ме порази. Нали на света има толкова много марки и те са толкова различни.

Тогава именно се снабдих с каталози.

Носеше ми ги баща ми. Някак си така се получи, че на рождения ми ден той ми подаряваше каталози. Не знам откъде ги купуваше. Изглежда не от магазините. Никога не бях виждал в магазина да продават каталог за марки. Изглежда, купувал ги е на черно, а като имам предвид, че в къщи никога не разполагаме с много пари, представям си какъв разход е било това за него. Ако трябва да бъда откровен, на мен не ми е много ясно защо вечно сме без пари. Баща ми е началник на изследователска група, мама е също инженер изследовател и също — е, не девет месеца в годината, но през четирите летни месеца — със сигурност е „навън“. Не знам защо вечно сме без пари, но това го чувам почти всеки ден. На мен, разбира се, пари, може да се каже, не ми трябват. Когато имаме занятия, там се храня, защото са ме записали в стола за цялата учебна година. А когато се наложи да ида някъде, винаги ми дават колкото трябва за билети или пък баща ми ми дава своята карта, и все пак… Не, не може да сме сякаш най-бедните от всички, но наистина — парите са вечният проблем в нашия дом. Не знам, може това да е в реда на нещата, но понякога чувам как баща ми и мама се посдърпват заради петдесет копейки, похарчени в повече. Не, не че се карат. А именно — посдърпват се. И се ядосват. Защото твърдо са определили по колко може да се харчи на ден, и доколкото си спомням, винаги е било така. За мен беше интересно да разбера: как ли е в другите семейства? Но когато запитах Костя за това, той ококори очи. Стана ясно, че няма никаква представа за тези работи. Да, наистина, някои неща аз сигурно не ги разбирам.

Знаех, че всички филателисти се събират при „Електросила“.

И тъкмо тук срещнах веднъж Костя. Мисля, че вече бях тръгнал да си вървя. И изведнъж го виждам. Питам го: „За какво си дошъл тук?“. А той: „Ами ти?“. „Аз — викам — събирам марки“. — „Ами че и аз събирам“. — „Имаш ли някои за разменяне?“ — питам го. Той помисли малко и отвръща: „Ще се намерят — казва. — Ти утре донеси своите в училище — казва, — да ги видим…“.

И изведнъж отново ми прилоша. Преди това си лежах съвсем спокойно, лежах и си припомних как се сприятелихме с Костя и за всичко друго, за което разказвах, и просто ми беше много добре. Само дето се чувствах някак отпаднал, иначе — нито ми беше горещо, нито студено. Но точно на това място отново ме втресе. Започна от краката. Ужасно студено ми стана на краката — отначало почнаха да мръзнат пръстите, после стъпалата, след това студът взе да пълзи към коленете. Тогава погледнах към Костя. Той седеше на креслото до мен и четеше.

Студът стигна вече до коленете ми и бавно пълзеше нагоре. Исках да го попитам дали си спомня как се сприятелихме с него. Помни ли как тогава си разменяхме марки. Но в главата ми всичко започна да се върти, не си спомнях каква марка му бях дал тогава.

Все си припомнях за това и се надявах, че ще се сетя за някакви подробности, но после изведнъж рязко ми притъмня и вече не само краката — не, цялото ми тяло почна да се вкочанясва — и само успях да си помисля: „Ами къде е Костя?“. Погледнах, но тъмнината вече се сгъсти и нищо не се виждаше, колкото и да се взирах…