Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (15)

Да, замина.

Замина в деня, когато очаквах да ме изпишат. По-точно, очаквах да ме изпишат следващия ден, а този ден, за който сега говоря, беше неделя, а както знаете, неделен ден никого не изписват. В болница, дори в такава изискана, общо взето е страшна скука, а неделен ден пък — два пъти повече, особено ако от дългото лежане там са ти изтръпнали хълбоците — както стана с мене. Цял ден кръстосвах по коридорите, като не знаех какво да правя, бях обиколил вече, струва ми се, всички възможни и невъзможни кътчета, дори поспах малко, макар че в тази Военномедицинска прехвалена академия, както ми се струва, си бях отспал за петстотин години напред, до края на живота си. Да, близо час все пак дремнах, но сънят ми беше някак си неспокоен, защото този ден беше ужасна жега, и щом тук, въпреки дебелите старинни стени беше толкова горещо, то можете да си представите каква преизподня беше навън — на улицата дори се беше разтопил асфалтът и от прозореца се виждаше как токчетата на жените затъват в тротоара. Страшен ден беше, и накрая вече така ме заболя главата, сякаш отгоре ми беше се стоварила греда и аз още по-умърлушено се мъкнех нагоре-надолу като призрак и пречех на всички, докато не намерих някакъв вестник от преди триста години, където беше напечатана партия от мач за първенство и аз взех от дежурната шахматната дъска и кой знае колко време разигравах партиите на Спаски против Бирн и му давах мат след мат, жертвайки царицата за две незначителни фигури.

А после дойде да ме види леля, за която, мисля, бях почнал да ви разказвам, но не довърших. И правилно съм постъпил, защото от идеята на родителите ми да ме оставят под неин надзор не излезе абсолютно нищо. Спасението беше в това, че, както сами разбирате, аз не се нуждаех от никакъв надзор, пък и ако някой би имал нужда от такъв, то биха могли да го оставят под надзора на първия срещнат и щеше да се получи същото. Защото веднага след заминаването на родителите ми с моята леля се случи в института една ужасно глупава история, която от целия свят, от всички три и половина милиарда души можеше да се случи само на нея. Заради нейната неизтощима вяра, че целият свят се състои от кристалночисти хора, които имат нужда от лелината подкрепа. Тази история е толкова безсмислена, толкова глупава, че на мен дори не ми се говори за нея. Споменавам я само защото оттогава ми втръсна да слушам от своята леля все за тази история. И ако не беше болницата, където я слушах поне веднъж седмично, сигурно просто щях да се побъркам. Ето каква е тази история: със своята вечна готовност леля ми се заела, дето не й е работа, да помогне на своята колежка по фамилия Дуля, чиято дъщеря, младата Дуля, работела заедно с майка си и леля, та точно тази дъщеря се омъжила — тя била към седемнадесет години, тази младата Дуля — за някакъв младеж, който бил дошъл в Ленинград, дявол го знае откъде, мисля, че от Белорусия, да следва. Но тъй като бил тъп като галош, не го приели в института. И вместо да си отиде, откъдето е дошъл, той се хванал портиер в някаква си кантора на жилфонд, и освен това се наредил и по съвместителство да работи по ремонт на покриви, което в края на краищата го погубило. Защото именно тогава се запознал с тази младата Дуля и не знам какво й е разправял, но едно ми е ясно, на нея й се видяло страшно романтично, че той, як като кон, работил като портиер, макар да има диплома. Не знам точно как е станало всичко, но те се оженили и след половин година милицията арестувала младежа, защото бил карал ламарина, която му отпускали за ремонт на покривите, и я продавал на всякакви градинари, на такива, които си строели къщи, и си живеел весело и охолно — но както сами разбирате, до време. А после го спипали. И точно тогава се започнала тази история. Когато тези две Дули вместо да работят по цели дни ревели, докато леля ми просто сама им предложила своята помощ — след което, то се знае, тези две лелки, двете Дули, убедили моята леля колко прекрасен бил този младеж, божи агнец, и че било станало просто грешка, че той изобщо не бил пипал тази ламарина, хич не я пипал, а ламарината сама се продавала — то леля повярвала на всичко и се хвърлила в сражението като танк, вдигнала на крак цялата общественост да се застъпи за „невинния“. И постигнала своето — обществеността повярвала на леля и се застъпила, защото тя — не обществеността, а леля, разбира се — пък и обществеността също, имат голям авторитет, леля — като първенец в труда, комунист, герой от войната, а обществеността — като глас народен. Но когато започнало делото и съдиите взели да разкриват цялата тази работа — с ламарината и още различни други неща — толкова нещо излязло наяве, че и трите си изпатили, така че и леля, и обществеността останаха посрамени. Дори на сляп човек, а не само на опитните съдии, станало ясно: нужно ли е било обществеността да се застъпва и да безпокои всички, или е трябвало да си мълчи; и разбира се, този същият младеж, върху когото се бе струпала толкова ламарина, че той не могъл да измисли нищо друго освен да я изпраща с камиони у дома си в Белорусия, получил максимална присъда, но освен това съдът издал някакво частно определение и го изпратил в лелиния институт, та да не свикват друг път да се застъпват за разни там крадливи покривни майстори — и тогава леля си изпатила двойно. От една страна яла калай от обществеността, която, да си признаем, е била заблудена от леля — и заради тези свои най-добри подбуди си спечелила и мъмрене по партийна линия. А от друга страна — и това е най-характерното за цялата тази история — двете Дули започнали ужасно да тормозят клетата леля, защото, разправяли те наляво и надясно, ако тя не се била намесила в делото, съдиите нямало да се озлобят толкова заради намесата на обществеността и тогава техният портиер покривач щял да получи с една-две години по-малка присъда.

Ето такава беше въпросната история и сигурно се сещате, че леля така и не можа да разбере защо й се стовари върху главата всичко туй и всеки път, с каквото и да започвахме нашия разговор, винаги се връщахме към тази твърде поучителна, според мен, но съвсем не толкова увлекателна история, за да я слушам най-малкото веднъж седмично — а аз при всяко лелино идване слушах точно това.

Е, то се знае, не само него. Защото всеки път освен разните свои злополучия леля ми донасяше такова огромно количество разнообразна храна, сякаш не идваше при напълно здрав човек, когото и без друго така го хранят, като че го угояват, в най-хубавата болница в света, а при затворник, осъден на много години, в някое от подземията на средновековен замък. Колкото и да я молех да не ми носи нищо — ама съвсем нищо — колкото и да я уверявах, че с храната, която ми дават, мога да изхраня още двама души — тя не искаше и да ме чуе и само повтаряше: „Болен човек трябва да се храни, яж повече, по-бързо ще оздравееш“. И когато се прибирах в стаята си след лелините посещения, мъкнех на гърба си торба с провизии — същински Дядо Мраз срещу Коледа.

Нито за минутка не останах вътре. Споменах вече, че този ден беше ужасна задуха, и аз пак излязох в нашата градинка, пък и болничната стая ми беше вече втръснала, и ако не бяха уверенията на Василий Василиевич, лекуващия ме полковник лекар, че приносът ми в науката е просто неоценим — повярвайте ми, отдавна да бях офейкал оттук — както си бях — в тази глупава болнична пижама и късите панталони, с които приличах на шампион по джудо. Но не бях успял още да се наместя по-удобно, когато до входа спря такси, и спомням си, че много се учудих, защото на тази тиха уличка, на която излиза оградата, таксито е рядко явление. Но очите ми просто щяха да изскочат, когато от него, от таксито, изскочи Ленка и хукна към портичката. Спуснах се към нея, страшно се зарадвах и от глупост дори не се почудих защо тя посред бял ден се разхожда с такси, и в този момент тя ме видя.

Тогава най-после и аз разбрах, че тук има нещо друго. Но толкова се бях зарадвал, че просто по инерция се развиках като дръвник:

— Ленка — викам, — браво на теб!

А тя ми отвръща:

— Дима. Аз заминавам.

Отведнъж се заковах на мястото си, сякаш се бях затичал и се бях блъснал в оградата.

— Как така заминаваш? Тоест ти искаш да кажеш…

А тя:

— Димка. Заминавам. Днес, след малко… Аз не можах да те предупредя. Самата аз не знаех. Днес… днес… изпратиха камион и „Волга“ и вече целият багаж е натоварен… и аз… аз казах, че ще ида да се сбогувам с момичетата… а това… е за теб, за спомен. — И чак сега забелязах, че държи доста голям пакет и ми го пъха в ръцете, и виждам, е развълнувана и разтревожена и макар че аз самият се бях вцепенил, но веднъж в живота си разбрах, че трябва да проявя мъжество, да не се разцивря, макар че ми се искаше да ревна, а й казах: „Почакай. Почакай — казвам й, — почакай една минутка“.

Грабнах пакета и изтичах в стаята си. Хвърлих пакета на леглото, измъкнах от шкафчето анцуга си и всички пари, които си бях спестил — към осем рубли, преоблякох се за четвърт секунда — и тичам надолу, покрай изумената санитарка.

— Да тръгваме — казвам. — Да тръгваме, ще те изпратя.

И двамата — бегом при колата, и аз се преструвам на такъв храбрец, а сърцето ми се е свило, стигнахме ние до колата, а вътре в нея седи — кой мислите? Костя.

— Ах ти, мръснико — казвам.

А той се смее: „Престраши се — казва. — Значи аз загубих кутия бонбони. Нали така, Ленка?“.

Но тъкмо тогава таксито се понесе, изскочи от тунела на Литейния мост, а Костя седи отпред при шофьора, разговаря нещо с него, пък аз дори не се сещам отначало къде отиваме, и само се мъча да не се издам, да не заскърцам със зъби, събрах цялата си воля, защото гледам, че Ленка аха-аха да заплаче и в очите й вече трептят сълзи — да, една огромна сълза увисна на миглите й, и тогава аз забравих всичко, прегърнах я и заговорих:

— Нищо, нищо — казвам. — Ти ще ми пишеш. Нали ще ми пишеш?

А Ленка не може дума дори да промълви, а само кима — и така продължи да кима, чак докато видях, че пристигнахме.

Да, пристигнахме. Тя живееше на ъгъла на улица „Севастиянов“, а ние спряхме, преди да завием по „Кузнецовска“, но дори и оттук се виждаха огромен покрит камион и вишнева „Волга“ — точно пред входа на Ленкини, и едва сега разбрах, че не сънувам всичко това, ами е наяве и Ленка си заминава. В това време шофьорът излезе, вдигна капака и се наведе да човърка нещо там, Костя също се присъедини към него, и ето че ние с Ленка останахме двамата, а след малко тя ще излезе и ще си тръгне. Нищо не ми се искаше да гледам. Наведох глава и седя. И чувствам, че от моята прехвалена сила на волята ей сега ще остане само мокра локва. И тогава чувам:

— Дима… — и преди още да разбера какво става, Ленка ме целуна. Не знам къде е искала да ме целуне, но се получи някъде между ъгълчето на устата и носа, а после ми каза право в ухото: — Димка… Ами че Кириши е съвсем близо… ще ти пиша, а през зимата ще дойда — за ваканцията. — И изскочи от таксито.

Видях как изтича на десетина крачки, после, сякаш си спомни нещо, обърна се, и затича обратно, дотича до Костя, млясна го по бузата — видях как се надигна на пръсти — а след това претича през улицата и се изгуби.

После ние се върнахме със същото такси. Костя пак седеше до шофьора, а пък аз се клатушках отзад и ми беше някак си безразлично, сякаш всичко случило се не стана с мен, ами с някой съвсем непознат, и отново не забелязах кога прекосихме с колата целия град, и аз се затътрих към болничната си стая, а Костя ми извика подире: „Ей, горе главата…“.

И си замина.

И точно тогава заваля. Казах вече, че целият ден беше ужасен пек, като в преизподня, непоносимо задушно, но ето че сега небето сякаш се продъни и над града се изсипа такъв дъжд, като че настъпи втори всеобщ потоп — и докато стигна до стаята си бях толкова мокър, че от дрехите ми се стичаше вода.

Но на мен ми беше все едно. Дори и да ме застреляха сега, нямаше и да забележа. Едва сега почвах да осъзнавам всичко и точно тогава усетих колко ми е лошо. Дотътрих се до стаята си, смъкнах анцуга си и навлякох джудистката пижама. Прозорецът беше отворен, навън святкаше и гърмеше и светкавиците бяха толкова силни, сякаш наистина съществуваше гръмовержецът Зевс, повелител на мълниите. Седнах на леглото и видях пакета, който ми беше дала Ленка, започнах да го развързвам съвсем несъзнателно, а в ушите ми все още звучаха нейните думи — дето ми обеща, че ще дойде през зимната ваканция — и непрекъснато се мъчех да пресметна кога ще бъде това, щом сега сме август — мъчех се и не можех, и през това време развързах пакета. И какво мислите имаше в него? Разкошна книга — „Одисея“ — старото издание на Девриен с необикновено красиви гравюри…

Не можех да издържа повече. Чувствах, че ей сега ще направя нещо. Ще скоча от прозореца. Ще счупя стъклото. Ще закрещя. Вкопчих ръце в таблата на леглото и започнах така да го друсам, сякаш то имаше някаква вина… И в този момент видях ябълките.

Те стояха на нощното ми шкафче — гладки, еднакви, златисти. Веднага ги познах — това бяха ябълките от градината на Хесперидите — който ги притежава, ще бъде вечно млад. И тогава разбрах всичко. Защото на мен такава младост не ми трябваше. Пък и никаква не ми трябваше — нито обикновена, нито вечна. За какъв дявол ми беше. Не исках да съм млад. Исках да съм възрастен, защото възрастният си е друго нещо! — не зависи от никого, няма нужда да чака никаква ваканция, пък и никой не го оставя и не си заминава, когато не му се иска. Не, такава младост хич не ми трябва. И тогава разбрах какво трябва да направя. Сграбчих ябълките и ги запратих през прозореца с всичка сила. Първо едната, после втората, след туй третата — те тупнаха по асфалта, подскочиха, търкулнаха се и се изгубиха. И тогава чух глас отдолу. Не можех дори да повярвам на ушите си — наведох се през прозореца и какво да видя — долу, точно под прозореца, мокър като кокошка стои Костя и ми вика:

— Ти какво, да не си си изгубил ума? За малко да ми пукнеш главата с тези твои глупави портокали.

А аз му отвръщам:

— Костя, глупчо, какво правиш тук?

А той:

— Ами знаеш ли — казва, — помислих си — ами ако решиш да скочиш от прозореца? Пък аз ще те уловя.

Тогава аз му казвам: „Всичко е наред“.

А той: „Е тогава — вика — аз да си вървя“.