Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (16)

Ето такова нещо ми се случи.

Спомням си, че тогава четох, четох до полунощ и неусетно съм заспал. Събудих се на разсъмване — лежа, свит на кравай, а под главата ми „Одисея“. Станах и отидох до прозореца. Дъждът отдавна беше спрял и сега беше съвсем чисто. Небето беше ясно и си личеше, че през деня пак ще бъде непоносима жега. Душата ми беше съвсем спокойна и чиста, сякаш дъждът ме беше промил и ми се искаше нещо — все едно че там, вътре, дето трябва да бъде душата, има малко незапълнено пространство, което непременно трябва да се запълни. Само че не знаех какво означава това.

Сигурно стоях така повече от час, стоях и гледах водата и небето, което светлееше все повече и повече, изкъпаните от дъжда дървета, замрели в очакване на жегата, и все мислех — какво искам, какво очаквам… И тогава се улових, че ми се иска да дойде зимата и да има сняг.