Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (11)

После Павел Иванович ме запита кога се прибират от работа родителите ми. Трябвало — каза той — да поговори с тях. Бях му разказал вече, че ме оставят на леля Тоня, и за нея успях да му разкажа, че работи като луда в своя проектантски институт. И тогава той каза: „И какво — излиза, че ще бъдеш по цял ден сам?“. И добави да идвам по-често у тях, а после каза, размишлявайки на глас: „А може би е най-добре да се пренесеш през това време у нас?“. И се обърна с въпрос към Костя: „Ти как мислиш, дали ще можем да изхраним този джентълмен, или няма да се справим?“. Но аз си знаех, че нищо няма да излезе, че баща ми няма да се съгласи да живея при други хора, щом си имаме свой дом, и все пак — беше ми приятно дори да си помечтая за това. Но веднага ми мина през ума, че Павел Иванович едва ли би предложил подобно нещо, ако знаеше как се бях проявил в онази история. Но после се разбра, че и тук съм се излъгал — в такъв смисъл, че той сигурно всичко знаеше, но тогава още веднъж се сетих за всички наши „подвизи“ и ми стана още по-противно, отколкото когато се опитах да се науча да пуша — просто се отвращавах от самия себе си. Накрая Павел Иванович каза, че му хрумнало нещичко и че трябвало непременно да поговори с моите родители. „Може би — каза той, — изобщо да не се наложи да се измъчваш в самота.“

После отидохме с Костя в неговата стая да играем на война с оловните войничета и докато подреждахме нашите армии, непрекъснато си мислех какво е имал предвид Павел Иванович и стигнах до мисълта, че сигурно иска да ни предложи да си вземем куче. Но разбира се, и това беше обречено на провал, защото моите родители досега неведнъж и не дваж бяха отхвърляли моите молби да си вземем куче. Кой знае защо, те са съвсем сигурни, че кучето най-напред ще изпогризе всички мебели и всички обувки, а освен това не можем го изхрани и колкото и да ги молех, то се знае, нищо не помогна.

Оловните войничета на Костя бяха един път. Баща му беше ги надонесъл от къде ли не: от ГДР, Чехословакия, Полша. Пехота, артилерия, кавалерия, танкове. Костя извади своя съвсем изпокъсан и измачкан Тит Ливий и ние разиграхме с него битката при Кана. То се знае, Костя беше Ханибал, а пък аз едновременно консулът Барон и Луций Емилий Павел. Проверихме всичко — на десния фланг на римляните бяха строени римската конница и пехота, в центъра — пехотата на съюзниците, а на левия фланг — съюзническата конница, против която Ханибал беше приготвил нумидийските конници.

Вместо оръдия ние използвахме топове, които стреляха с кибрит. И моята артилерия беше унищожила вече половината картагенска войска, когато Костя с вероломство, с каквото винаги са се отличавали финикийците, хвърли в боя слонове. В битката при Кана слонове не са участвали, това просто беше мошеничество, но Костя изтича в голямата стая и домъкна оттам костенурката, която, разбира се, запълзя право към моя център, където и без друго изнемогваха легионерите, и направи сред войската дълбок ров, пълен с мои воини. Моите римляни се сражаваха като зверове, но срещу костенурката бяха безсилни дори топовете. Тогава аз разбрах, че не остава повече какво да губя и също изтичах в голямата стая и домъкнах оттам котарака Тимофей. Но тъй като това беше котка, а не котарак, тя нищо не разбра от тежката военна обстановка и започна да си играе със собствените ми войски и докато аз се усетя, тя беше напъхала половината от моята конница под кревата. Наистина, не може да й се отрече, после тя разбра, че не бива толкова категорично да дава победата на Ханибал и се зае с неговата конница, но някак си безразборно, а Костя през това време домъкна таралежа, и щом го видя, котката за миг изчезна, и участта на Луций Емилий и на римската войска беше решена. В това сражение аз загубих четиридесет и пет хиляди пехотинци и две хиляди и седемстотин конника и още три хиляди пехотинци попаднаха в плен на бойното поле. Все пак този номер с костенурката беше много нечестен и докато прибирахме убитите, а после пиехме чай със сладко от касис, през всичкото време си мислех, че каквото и да си говорим, Ханибал е водил несправедлива война, нали е нахлул в чужда територия, а колкото и блестящи победи да е печелил Ханибал, в края на краищата е изгубил войната и в резултат Картаген е бил разрушен.

Този ден съм запомнил не само с това, че след него между опекуните ми се появи Катя, но и с прочитането на едно стихотворение, което оттогава обичам най-много от всички. Бяхме пили вече чай до насита, прегледали всички марки, успяхме да си подготвим уроците, и да изиграем два тура свободна борба, при която съборихме на пода настолната лампа и за малко не обърнахме шкафа — когато ми се дощя да прочета нещо. Отидох до лавицата с книгите и взех една наслука — обикновено тъмнозелено книжле, на чиято обложка беше написано: „Ду Фу“. Още си спомням, че това ми се стори много интересно. Защото бях сигурен, че тези думи нямат никакъв смисъл. И бях решил вече да я оставя, но после я отворих и веднага видях стихотворението и сега ще ви го кажа, за да разберете и вие какво представлява.

Стихотворението се наричаше „Самотната дива гъска“.

Гъска дива се лута

без дъх и без сила,

все лети из небето

и плаче от мъка.

Тъмни облаци

ятото вече са скрили:

изостанеш ли, пътниче,

чакай разлъка.

Сякаш вижда тя

ятото както преди,

сякаш чувства тя —

чули са нейния плач…

Но единствено гарван

отдалеч я следи

и отминал тъгата й

глупаво грачи.

Разбрахте ли какво стихотворение е това? Аз просто замрях. Никога и нищо не бях чувал за Ду Фу, от никого досега. Не, аз за малко просто не заревах с глас. Всичко забравих — че трябва да се прибера у дома, че родителите ми след няколко дни ще заминат за две години. Седя и непрекъснато го препрочитам — и всеки път стихотворението ми харесва все повече и повече — така че след десет минути вече го знаех толкова добре, сякаш се беше запечатало в мозъка ми. Сякаш цял живот съм си го знаел и дори не можех да си представя, че само преди десет минути нямах никаква представа за Ду Фу. Чак се изпотих, бога ми, и дори ме хвана страх, като си помислих, че бих могъл случайно да измъкна съвсем друга книга и да не обърна никакво внимание на Ду Фу.

И ми стана толкова тъжно, че се сбогувах и си тръгнах за къщи, а когато вървях през дворовете, изведнъж се почувствах съвсем самотен, като онази дива гъска, която се отделила от ятото и сега кръжи над едно и също място — не защото не знае накъде лети, а защото през всичкото време мисли: какво ли правят без мене, сигурно са разбрали вече, че ме няма и ще ме търсят, и затова не бива да се отдалечавам оттук. И сега тя кръжи ли кръжи и не знае, че ятото е вече далече, далече и тя никога не ще го настигне.

И неочаквано заплаках. Няма да повярвате, но аз никога не плача. Дори когато ми шиеха крака — бях го порязал на едно стъкло. Дори когато се наложи веднъж да ми вадят зъб с корен без упойка, когато се чу неприятния звук, сякаш не зъб излизаше от челюстта, а ръждив гвоздей от дъска — и тогава дори не плаках, честна дума. А сега стоя и сълзите ми се търкалят ли търкалят и аз просто не мога да се овладея. Затова не тръгнах веднага към къщи, а реших да мина през парка; и сигурно около половин час съм се разхождал по нашия Парк на победата, докато се успокоя; походих по замръзналите езера, където в леда стърчаха сухи стъбълца на тръстика, минах по алеите, сега толкова безлюдни, като че ли по тях никога не беше стъпвал човешки крак, а после цяла вечност стоях и наблюдавах как малките деца се спускат по пързалката — кое с шейна, кое върху дъсчица, кое върху палтото си — и струва ми се, за първи път в живота си съжалих, че си нямам сестра, нито брат.

Накрая така измръзнах, че не усещах връхчетата на пръстите си. И тогава отново по алеите, покрити с пухкав, неслегнал се още сняг, покрай езерата, покрай замрелите дървета, потътрих се към къщи.