Валентин Тублин
Златните ябълки на Хесперидите (5)

— Кажи де, как се казваш? — запита Херакъл. Той лежеше по гръб, а очите му проблясваха в тъмнината като на котка.

— Казвам се Мелезиген.

— Необикновено име — отвърна Херакъл. — Мелезиген, Мелезиген… роден на брега на Мелес.

— Ами да — рече момчето. — Точно тъй. На брега на Мелес. Ти не си ли чувал за такава река? Тя се намира в Смирна.

— В Смирна ли? Ами да — каза Херакъл. — То се знае, че съм чувал за Мелес. Една такава мътна рекичка. Тъй, тъй, спомням си, че е някъде на края на света. Да, тя е в Мала Азия, точно тъй. Ами да, Смирна. Там при вас продават и едни много вкусни захаросани пъпеши, никъде другаде не съм виждал такива. И просто без пари — да се чудиш. Да, хубав град, не ще дума. Нали така?

— Да — свърна момчето. — Така е.

Но изведнъж му стана обидно. Само не можеше да разбере защо. Може би заради пъпешите? Смътно си спомняше опомните градски порти с вечно сънлива стража, тълпите народ, който сновеше по широките улици, пазарът, където те скитаха по цели дни, необятния, известен в цял свят пазар на Смирна с безкрайните сергии, където продаваха стоки от цял свят, продаваха грозде, пъпеши и ябълки, захаросани плодове — всичко, което раждаше богатата земя на този град; пазарът, където опъваха сергии и чуждоземни търговци, обиколили далечни и непознати страни — толкова далечни и непознати, че в тях дори не разбирали гръцки език. Но по-добре беше запомнил морето — ту синьо, ту зелено, ту цялото на бели ивици, ту в пенести вълни, или пък съвсем спокойно и тихо — и колко хубаво беше да се измъкне от къщи, да изскочи извън портата, да притича до кея, където небето не се виждаше от мачтите на корабите, да смъкне хитона и да се гмурне в прохладните зелени, ласкави вълни, да загребе веднъж с ръце и още веднъж, а след това да отвори очи под водата и да си въобрази, че е огромна и силна риба, от която уплашено се разбягват малките рибки и рачета…

И момчето потвърди още веднъж:

— Да, да, така е, съгласен съм. Смирна е много хубав град. Може би защото е основан от Тезей?

— От кого, от кого? — запита повторно Херакъл.

Напоследък той наистина започна да чува все по-лошо, особено след като юмрукът на Евритион, същият онзи, който вардеше биковете на Герион, го улучи точно в ухото. Това, разбира се, беше нечестен удар, макар и единствения удар, който Евритион успя да му нанесе, и още по-точно — последния удар в неговия живот. В това се криеше вечното нещастие за такива хора като Евритион. С такива грамадни на ръст и силни хора никога не можеш да се разбереш с добро, невярната представа за собствената им сила ги погубва. Те твърде много разчитат на дългите си ръце и случи ли се нещо — веднага ги използват, без да се замислят, дали бива така отведнъж да фраснат човека по ухото. Безспорна грешка, безспорна — но ударът наистина беше силен, и досега ухото му пищи и той взе да забелязва, че е добил неприятния навик да пита по няколко пъти.

— От Тезей — повтори момчето. — Великият герой Тезей.

Сега той вече чу добре. Тезей! Разбира се, прекрасен момък.

— Познавам Тезей — отвърна Херакъл. — Да. Прекрасен момък! А какъв удар има с лявата! Само че нищо не се чува напоследък за него. Вярно, че аз бях зает, нали знаеш. А какво се говори?

— Какво приказваш… — каза момчето. То дори се понадигна от учудване. — Какво приказваш, Херакъл? Ама работа! Ти наистина отдавна не си се връщал. Ами че в цяла Гърция се говори само за това. Не се шегуваш, нали? Той открадна онова момиче, как се казваше… Ах, да, Елена, дъщерята на спартанския цар Тиндарей. Ама просто не мога да повярвам, че не си чул за това!

— Кълна се в Зевс, когото всички смятат за мой баща…

— Ех, наистина да се чуди човек! Да не знаеш нищо за тези работи! При нас в двореца всички само за това говорят — от управляващия до последния слуга. А чувал ли си нещо за Елена? Разправят, такава красавица е, че не може да се опише с думи. Това стигнало до Тезей, а той, както знаеш, не е женен. Слушай, а ти познаваш ли Пейритой?

— От Тесалия ли?

— Ето виждаш ли! А, Пейритой, също нямал жена, по-точно отначало имал, но после умряла. Така че те и двамата нямали жени, и започнали да мислят за коя да се оженят. Слушай, Херакъл, а ти бил ли си женен?

— Бил съм — отвърна Херакъл.

— Какво ще кажеш, това хубаво ли е?

— Как да ти кажа… — На Херакъл сега никак не му се искаше да говори за своя семеен живот. Нито да говори, нито да си спомня. — А тебе интересува ли те?

— Какво говориш — каза момчето. — Ама че го каза. Аз само исках да знам защо се женят хората. Попитах само защото никак не мога да го разбера. Знаеш ли, дори ми се струва, че всичко това е чисто и просто измислено. Тези работи не могат да доведат до нищо хубаво. Да вземем например историята с Елена — всички казват, че е хубава — но трябва ли заради това да се подпалва война?

— Каква война? — попита Херакъл. — В какъв смисъл?

— В прекия смисъл — отвърна момчето. — В най-прекия смисъл. Тезей и Пейритой откраднали Елена, а Тиндарей, баща й, то се знае, не могъл да понесе това, събрал всички спартанци и потеглил срещу Атина.

— Това, виж, е интересно — каза Херакъл. — Спартанците умеят да воюват. Храбри момчета.

— Но Тезей не го е страх от никакви спартанци! — разпалено възкликна момчето. — Не го е страх от нищо на света. Само че той не си е бил в къщи, разбираш ли. Тезей и Пейритой хвърлили жребий — на кого да стане жена тази девойка — Елена. Паднала се на Тезей. Тогава Пейритой рекъл: — „Ти, Тезей, приятел ли си ми, или не си?“. Онзи, разбира се, отвърнал: „Приятел съм ти“. — „Е, щом си ми приятел, закълни се, че няма да се ожениш за тази девойка, докато не ми помогнеш да си намеря жена.“ Разбираш ли? Естествено, Тезей се заклел. Тогава Пейритой казал: „Да вървим да откраднем Персефона“. Сега разбра ли?

Всичко това Херакъл чу добре.

— Персефона — промълви той, — жената на Плутон? Това вече е прекалено. Те да не са полудели?

— Аз нали те питах — каза момчето, — не току-така те попитах какво нещо е женитбата и защо всички толкова се стремят към това? Според мен, всичко туй е глупост. Чисто и просто момичешки измислици. Аз смятам дори, че истинският мъж изобщо не бива да се жени. Но така мисля аз, а възрастните като че ли мислят другояче. Там е работата. Може би има нещо, което аз не знам, а? Но нека да довърша: както казах, Тезей дал дума. А щом един мъж даде дума… Не, не само там е работата. Има и още нещо. Аз смятам, че най-важното в живота е дружбата. А Пейритой е бил приятел на Тезей… И освен туй, обещал му е… С две думи, двамата потеглили.

— За къде потеглили? — не разбра Херакъл.

— Ами за Тартор, там е цялата работа. За подземното царство. Пристигат и казват на Плутон — така и така. Дошли сме за жена ти. А онзи, както разбирам, ужасно се ядосал. Може пък наистина да е хубаво така направо — дай я и толкоз! Впрочем аз просто бих я дал, но възрастните са друго нещо. И Плутон ето какво им рекъл: „Поседете тук, пък аз ще ида да доведа Персефона. Нали трябва да попитаме и нея — казва, — може да не иска. Пък ако иска — нека тръгне с вас“. И те седнали.

— И…

— Там е цялата работа. Не, сигурно Плутон наистина се е ядосал. Още щом седнали и сякаш се залепили, сякаш се сраснали със скалата… ей… къде отиваш, Херакъл?…

Момчето пак не забеляза, пак пропусна момента, когато Херакъл бе станал — точно както при реката. Току-що лежеше по гръб, размятал ръце — огромен, спокоен, тих, такъв едър и грамаден, че сякаш няма сила, която би могла да го отмести — кога беше успял да стане, дори с поглед не можа да улови; а той вече се стягаше: разхвърли огъня, стъпка въглените, лисна вода върху пепелището, наведе се и излезе от пещерата. Момчето също се подаде навън. Клекнал, Херакъл изтриваше тетивата с парченце кожа. Избърса я, намаза я с восък, отново я изтри. И пак повтори всичко отначало. Изправи се, хвана тетивата с три пръста, опъна я…

Раздаде се едва доловимо скърцане. Огромните рога трепнаха, огънаха се… Момчето добре виждаше как се напрегнаха мускулите на гърба.

— Херакъл — каза то, — слушай…

Но Херакъл отново не го слушаше. Той се стягаше, не, той беше вече готов да тръгне, гледаше някъде в ширинето и мислите му бяха вече някъде далеч. Да, не бяха тук — те бяха вече далеч, бяха далеч оттук, там, където го очакваха нови дела. Той почти беше забравил за момчето, което го гледаше в безмълвно отчаяние; пооправи старата лъвска кожа върху раменете си, взе боздугана…

— На добър час, велики Херакъл — каза през сълзи момчето. — Дано безсмъртните богове бъдат благосклонни към теб. Да се върнеш цял и невредим. Да се върнеш по-скоро.

И тогава Херакъл се обърна.

— Момче — каза той и гласът му отново беше дълбок и мек. — Млади Мелезиген. Сбогом. Ти ми харесваш. Малко по-голям да беше, щях да те взема със себе си. Чакай, скоро ще се върна. Гледай да пораснеш. Е, хайде, аз тръгвам. Ти да не плачеш? Не? Така трябва да бъде. Мъжете не бива да плачат. Дори и когато им се плаче. Е, хайде още веднъж сбогом. Ти каза, че Тезей е в Тартор. Ами Цербер къде е? И той е там. Сега разбра ли? Аз трябва да бързам. Сбогом и да ме чакаш…

И решително тръгна — обърна се и тръгна. Какъв грамаден. Колко време мина вече, а още се вижда, не изчезва. И тогава момчето усети такава болка в сърцето си, че дори му се стори — още миг и ще умре.

Непозната сила го откъсна от мястото му и го запрати подир отиващия си герой. Тичаше с всички сили, но трябваше да пробяга най-малко трийсет стадия^[1], докато настигне Херакъл.

— Исках само да те попитам — започна то задъхано, — само исках да те попитам, кажи ми, не можах да разбера… Ти в Тартор ли отиваш, в царството на мъртвите? Но оттам никой никога не се е връщал. Как ще намериш пътя?

— Момче — каза Херакъл. — Млади Мелезиген, роден в Смирна на брега на Мелес. Запомни каквото ще ти кажа, приятелче. Светът е пълен с неща, които ние не знаем. Светът е препълнен с неща, за които нямаме никаква представа. Мислиш, че най-трудното е да направиш нещо ли? Не. Най-трудното е да разбереш какво трябва да правиш. Само светлите богове знаят всичко. Нашата участ с тебе е да търсим. И ето аз сега ще търся.

— Но къде… къде?

— Нали ти казвам, че не знам. Ще се наложи доста да се потрудя, но в края на краищата всичко ще се нареди. Важното е човек да разбере какво му е нужно. Запомни ли го?

Той се наведе и добави шепнешком:

— И знаеш ли какво забелязах? Когато на човек му се наложи — той много добре започва да мисли.