Лена Крун
В човешки дрехи (9)

На панаир

До края на седмицата Емил всеки ден учеше пеликана да чете, а в събота решиха да нямат занимания.

Пеликанът бе видял афиш за някакъв голям панаир в другия край на града.

— Какво представлява панаирът? — запита той Емил.

— Това е изложба, на която показват нови стоки, машини и изобретения.

— Да отидем ли да я разгледаме?

— Да отидем!

Емил се зарадва, защото и той самият никога не беше ходил на панаир. Но след миг лицето му помръкна.

— Предполагам, че там се плаща. А аз нямам пукнат грош.

Пеликанът го потупа окуражително по рамото.

— Разрешете аз да ви поканя. Тъкмо съм получил заплата. Нали си заслужава да видим изложените машини и изобретения?

И те тръгнаха с трамвай номер седем към другия край на града. Денят беше слънчев и през прозорците на трамвая градът им се стори по-приветлив откогато и да било.

Седяха на предната седалка и пеликанът показваше с върха на крилото си всичко, покрай което минаваха — сладоледчия, момиченца, скачащи на въже, кафез с канарче, окачен на прозореца на един партерен етаж… Той възкликваше и разпитваше: „Колко чевръсто момиченце, нали!“ или „Кой сладолед е най-вкусен?“ (защото още не беше опитвал сладоледа) или „Сега канарчетата не правят никому впечатление“.

Щом минеха през някой площад или мост или покрай някое по-голямо здание, Емил трябваше да обяснява къде се намират и кое е това здание, но много често той самият не беше осведомен.

С помощта на Емил пеликанът разгадаваше някои обявления и фирми: „Днес голямо намаление!“, „Открива се нова дискотека!“ или „Месо — Kött“.

— Какво значи Kött? — попита птицата.

— Месо, само че на шведски — обясни Емил.

— Аха, естествено.

За миг пеликанът се умълча.

— По-рано си мислех, че хората навсякъде говорят един и същ език, както например пеликаните.

— Хората имат най-малко сто различни езика — просвети го Емил.

— Но това не усложнява ли нещата много повече?

— Усложнява ги — отвърна Емил. Беше го забелязал вече в училище, защото бележките му по чужди езици не бяха от най-добрите.

Тъкмо в този момент минаваха покрай огромна червена сграда, оградена с висок зид. По горния му край се виждаха два реда бодлива тел.

Пеликанът забрави стоте езика на хората и се заинтересува за предназначението на сградата със зида.

— Това е нашият Синг Синг — отговори му Емил.

— Синг Синг ли? — разсмя се птицата. — Това пък какво е?

— Затвор — поясни Емил. — В него живеят затворници.

— А кой ги е затворил?

Емил се замисли.

— Цялото общество — каза той неуверено. — Законът ги е осъдил.

— Какво е закон?

— Законът е книга, в която пише какво не бива да се прави.

— А какво не бива да се прави?

— Не бива например да се краде. Или да се убива.

— Или да се спи на пейките в парка — спомни си птицата. — Значи затворниците са вършили онова, което не бива. А защо са ги сложили да живеят заедно в една сграда?

Пеликанът задаваше трудни въпроси. Но преди още Емил да намери отговор, трамваят стигна последната спирка и те трябваше да слизат. Панаирните палати бяха съвсем наблизо, а около тях гъмжеше от хора.

На входа пеликанът плати за двамата. Беше притихнал и изглеждаше разсеян. Може би продължаваше да си мисли за стоте езика или за законите и затворите.

Влязоха в просторна и шумна палата, където девойки в червени поли запознаваха посетителите със странни на вид машини и приспособления.

— Насам, драги дами и господа! — извика една от девойките и Емил и пеликанът послушно се промъкнаха по-наблизо. — Предлагаме ви новост, от която се нуждае всяка кантора, всяка канцелария! Драги секретарки и началници на отдели, въведете ли я веднъж, вие никога няма да се откажете от нея, тя е необходима за всяка служба! Драги дами и господа, уважаеми директори, позволете да ви представя луксозната автоматична документорезачка „Деструктор“! Тази единствена по рода си машина може да накълца всички ваши важни книжа на ситни парченца с ширина половин милиметър! Скорост — пет метра в секунда! Ето, вижте сега!

И девойката пусна в отвора на меко съскащата резачка връзка дебела хартия. Пеликанът гледаше и слушаше със зяпнала човка. Емил също не бе разбрал за какво всъщност ставаше въпрос.

— Внимание! — извика девойката победоносно и отвори кутията в предната част на машината. Загреба шепа ситно нарязана хартия, размаха я наляво и надясно и без малко не я напъха в човката на пеликана.

— Фантастично! — избоботи един господин, вероятно директор на кантора, и така халоса пеликана по гушата, че той изкряка.

— Фантастично е най-точното определение! — поде девойката възклицанието на господина. — Никой вече не е в състояние да открие произхода на тези парченца хартия. Документорезачката се предлага на екстрена цена — само дванайсет хиляди и петстотин! Необикновена възможност! Не я отминавайте!

Ала пеликанът и Емил вече бяха отминали. Пеликанът го беше стиснал за ръката и го теглеше стремглаво към трамвайната спирка.

— Трябва да се подкрепя с нещо — каза той. — Пък и панаирът не е за моя формат.

Така с трамвая те поеха обратно към квартирата на пеликана да пият чай. Емил лакомо се нахвърли на сладкишите, които птицата бе купила специално за него, а тя самата се зае с един суров калкан.

— Аз ви разказах почти всичко за себе си, но за вас не зная още нищо — каза пеликанът между хапките. — От града ли сте?

— Не, другаде съм роден. В града се преместихме миналото лято.

— Значи и вие сте на чуждо място… Ненапразно си помислих веднага, че имаме нещо общо. Може би и вие страдате от същата болест като мене…

— Аз съм съвсем здрав — смотолеви Емил.

— Никога ли не сте усещали болка тук?

И птицата притисна крило към гърдите си.

— Никога ли не сте имали чувството, че тук има някаква въдичка, с която ви теглят обратно натам, откъдето сте дошли?

Емил наведе глава, без да отговори. В гърлото му се надигна горчивина и на клепачите му запари.

— Да, мъчителна болест — рече птицата и тактично извърна погледа си. — При някои изобщо не минава. Единственият лек е връщането обратно.

— А ако не е възможно?

— Тогава трябва да свикне с живота на хроник.

„Брей, че трудни думи употребява!“ — удиви се Емил. — „Откъде ли ги учи? Сигурно през почивките в ресторанта господин Унтамола му чете на глас речника на чуждите думи.“

— Какво значи хроник?

— Търпелив носител на неизлечима болест.

— Аз не ща да ставам хроник!

— Това не е наложително. Може да забравите всичко или пък да се върнете. Понякога забравата настъпва едва след като човек се завърне и отново замине. Защото може да се получи така, че той е желал нещо, а като го постигне, вижда, че то не съвпада с желаното.

— Значи ли това, че няма да намеря родния си дом?

— Онова, по което тъгувате, може да бъде време, а не място.

— Аха.

Това „аха“ означаваше, че Емил не бе схванал какво точно имаше пред вид птицата. Но той обичаше да слуша дрезгавия й глас и изискания й начин на говорене, с който беше свикнал. Нейните кръгли жълти очи спряха да го удивяват, не му се струваше смешна и патешката й походка.

Емил вече гледаше на пеликана така, както се гледа на истински приятел — без да обръща внимание на оловносивите кокилести крака, на безформената човка и на още по-чудноватата торба под нея. Беше ги забравил, както любовта забравя всичко маловажно, но в подсъзнанието си той обичаше и кокилестите крака, и човката и щеше да съжалява, ако изменяха формата си.