Лена Крун
В човешки дрехи (2)

Няколко думи за сънищата

Емил се събуди. Беше заспал върху енциклопедията. Августовската вечер се беше спуснала и надничаше в стаята му. Той вече не мислеше за пеликана, а за дома си, за оня другия, истинския, който бе останал в Катинкюля. В съня си Емил почти всяка нощ се връщаше на село — в Катинкюля. Отваряше познати врати, ходеше от стая в стая и търсеше нещо, ала никога не го намираше и после дори не си спомняше какво бе то. Или пък сънуваше, че се е събудил посред нощ и през полутъмната голяма стая пристъпва тихо в спалнята на баща си и майка си. Там заставаше и се вслушваше… Не смееше да ги докосне, защото се боеше баща му да не изсумти: „Пак това момче!“. Лежаха толкова близко, че усещаше дъха им на бузата си, и все пак ги нямаше. А имаше и други сънища, в които те даже не дишаха — лежаха като на рисунка, бяха като нарисувани.

В сънищата му те винаги лежаха един до друг, което вече никога нямаше да се случи. Сега в спалнята до баща му спеше друга, а Емил и майка му бяха дошли тук. За постоянно.

Можеха да бъдат щастливи, че получиха квартира в този блок. Защото в града имаше жилищна криза, имаше много, които не намираха собствен покрив, а се свираха по ъглите при близки и познати или пък нощуваха цял живот в разни странноприемници и под лодките. Да, щастливи бяха те, понеже си имаха двустаен апартамент с баня, с електрическа печка и хладилник. В Катинкюля не познаваха такива неща, имаха си само сауна, печка с дърва и зимник. Там имаше кладенец и езеро, но не и душ с топла вода. Кладенец и езеро…

Емил въздъхна и сложи пижамата си. Не искаше само да мисли за Катинкюля, теглеше го да бъде там. А на сън това беше възможно.

Едно по едно гаснеха светлите квадратчета на огромния куб, в който човешките същества живееха струпани едно над друго.

Емил дръпна пердето и изгаси лампата.

Когато беше малък, той бягаше от съня и се боеше от тъмното. Сега вече не. Пък и не можеше да избяга за дълго — сънят накрая винаги го намираше, както намираше всекиго. Нощем и рибите спяха, както и лястовичките от високото небе, а мравките и таралежите спяха цяла зима. Онова, което наричаха будно състояние и действителност, не можеше да изтрае дори едно денонощие без прекъсване. Сънят, истинският сън преди сънуване, отнемаше на човека всичко, съвсем всичко, ала това беше голямо облекчение.

Изчезваха светлините, цветовете и звуците, изчезваше далечният дом, който носеше в себе си, изгубваха се полята около него и тъмната гора зад тях. Нямаше ги нито баща му, нито майка му, нямаше ги книгите и другите неща.

Какво получаваше в замяна? Нищо, съвсем нищичко и това беше най-хубавото, което можеше да се получи. От гърба му сякаш се смъкваше огромно бреме — действителността с нейните хора, къщи и предмети, с гората и полята, бистрата проблясваща река и сега този град, натежал от желязо и стомана. Всичко това лягаше на гърба му за едно денонощие, целият свят се стоварваше върху него, а той тежеше.

Нощта заличаваше всичко, дори собственото му тяло. И все пак на следващата вечер той като че ли отново забавяше настъпването й, защото лекотата на чезненето се забравяше много бързо.

Но стигнеше ли до там, до прага на дълбокия сън, никакъв зов не би го накарал да спре с охота. Нощта бе най-привлекателният от всички цветове, тишината — единственият звук, в който се заслушваше.

За него съществуваше само един аромат, който не можеше да се помирише, само един вкус, за който не бе нужен език.

После идваха сънищата. Всичко се връщаше обратно, но в малко по-друга форма. Не му трябваха очи, не му трябваше светлина и въпреки това виждаше. Странно, нали?