Лена Крун
В човешки дрехи (14)

Клуб „Пикник“

На сутринта Емил беше — за всеки случай — още в десет без десет пред поставката за тупане. Утрото предвещаваше безоблачен ден, един от последните ясни дни, които са най-удобни за излети.

Пред гастронома спря автобус и от него слезе пианистът Унтамола. В ръката си държеше кръгла кошничка, а на плешивото си теме беше вързал карирана носна кърпа. Освен това носеше въдичарски прът.

— Добро утро, Емиле. Опасявах се да не закъснея, а то май и водачът на екскурзията не се вижда още.

— Не, но вероятно скоро ще се появи — измънка Емил. Той никога не знаеше как трябва да разговаря с пианиста.

В този момент пристигна и Елза — с грижливо сплетена отзад коса, с блузка от трико, шорти и гуменки. Чак сега Емил забеляза смутено, че и Елза започваше да прилича на жена.

— Добро утро, Елза — поздрави я пианистът по същия непринуден начин, както и Емил. — Вчера чух, че и ти ще дойдеш. Много хубаво. Аз се казвам Аларик Унтамола.

Елза направи реверанс, но и този път погледна Емил изпод малкия бретон, както предишния ден. На Емил цялата екскурзия започна да му се отщява, след като се бяха събрали толкова различни хора… и птици. Прииска му се да се върне в къщи, да си почете нещо, пък било то и енциклопедията. Миналата седмица беше стигнал до буквата Ф. Оттогава не беше я отварял повече. Беше чел за Фортуна и още помнеше, че е била богиня на щастието и съдбата. Имаше и картинка с изобразена крилата жена. В лявата си ръка държеше някакъв рог, а в дясната — кълбо и кормило. Какво ли означаваха те?

Пеликанът се зададе бодро, понесъл огромна кошница и още по-сияен от току-що започващия ден.

— Мили деца! — поде той отново вчерашното обръщение, макар че за господин Унтамола то не бе най-подходящото. — Мили деца! Надявам се, че всеки от нас ще изпита наслада от този четвъртък, чийто блясък ще влее в нас нова жизнена сила, смелост и радост, който ни зове към нови задачи и победи, към нови усилия, към нови… (Тук словоизлиянието му засече.) С една дума — излетът започва! Напред! Аванти!

Вече бе започнал да учи и чужди езици. С превит от тежестта на кошницата гръб, той енергично поведе групата към края на блоковете, а оттам — към тъмнеещия лес.

Елза и Емил вървяха зад него. Най-отзад, с малко провлачена крачка, се придвижваше пианистът Унтамола. Скоро на Емил му дожаля да гледа превитата фигура на птицата и той я потупа по рамото:

— Мога ли да понося малко провизиите?

— Ако държите непременно…

С видимо доволство пеликанът отстъпи кошницата на Емил и почна да си подсвирква. Беше удивително, че с такава човка можеше да се свири, но от нея се заредиха чисто и приятно мелодиите „През росни поляни ний бродим“, „Ех, да беше вечно Заговезни“ и „Оле, вуйчо падна от лодката“.

Отдавна бяха навлезли в леса. Шумовете на града се бяха слели в еднообразно бучене, но скоро и то съвсем заглъхна. Бяха тръгнали по една пътечка, после я изоставиха, прекосиха поляни с разцъфнала хвойна, оголени скални хребети и боровинкови храсталаци. Сега господин Унтамола носеше кошницата, а на Емил му се струваше, че бяха извървели най-малко петнайсет километра.

— Много ли има още до Черния хълм? — прошепна Елза.

Откъде можеше да знае Емил? Но пеликанът бе доловил шепота и се обърна.

— Ей сега ще стигнем целта, само след миг. Ако можете да издържите още няколко метра…

Не няколко метра, не десет, а повече от километър изминаха. Скалата водеше все по-нагоре, боровете оредяха и станаха по-ниски. Излязоха на билото. Долу се откри езеро — толкова бистро, че дъното му се виждаше. Бреговете му бяха необитавани. Един бял облак бе паднал в него, а друг плуваше спокойно на небето.

— Това ли е Черният хълм? — попита Емил.

Елза само изцъка с език, пое дълбоко въздух и възкликна:

— Чудно!

— Това е.

— Защо се казва Черният хълм?

— Защото… някога е бил черен.

— Не звучи убедително — рече пианистът Унтамола и тръгна надолу към брега с въдичарския прът на рамо.

— Така е — каза пеликанът авторитетно. — Бил е черен и лъскав като слонова кост.

— Слоновата кост е бяла — забеляза Елза.

— Става въпрос за кост на черен слон естествено — разгорещи се птицата и погледна Елза така, че тя не посмя да продължи. — Един ден обаче слонът заболял от хлороза, започнал да избледнява и после…

— Какво станало после?

— Какво, какво — викна птицата раздразнено, — след това хълмът вече не бил черен, само името му останало.

— Но какво общо има…

— Сега да слагаме обяда — отсече пеликанът. — Вие можете да се заемете с кошницата.

И той посочи Елза.

— Не е ли по-добре да се разположим на крайбрежните скали? Господин Унтамола също е там. Ако хване риба, край водата можем и огън да накладем.

— Чудесна идея — кимна птицата одобрително. — Ще обядваме на брега. Предполагам, че вече на всички се е отворил апетит.

„Аванти, хлороза, апетит“ — замисли се Емил. Откъде ги намираше тези чуждици? Сигурно непрестанно се ровеше в речника за чужди думи.

На брега избраха широка и гладка скала, от която стана чудесна маса. Кошницата с провизиите беше добре заредена. Освен задължителните херинги от нея извадиха малинов сок, сандвичи с кашкавал и пастет, кекс, банани и шоколад. Аларик Унтамола обогати трапезата с един термос кафе, хлебчета и, разбира се, с дъвчащи бонбони. Риба не беше уловил.

— Сетих се, че това са любимите бонбони на Емил — каза той и му намигна.

Момчето му благодари с възкисела усмивка, докато Елза гледаше, зяпнала от учудване, към пеликана. В момента той тъпчеше сурови херинги в торбата на човката си. С галантен жест на крилото си той я подкани към остатъка от купчината риби. Елза поклати недоумяващо глава, пеликанът сви несъществуващите си рамене и продължи кротко обяда си. Най-сетне момичето успя да отмести погледа си от него.

— Не би било зле да се изкъпем.

— Не би било, но преди ядене — отбеляза пианистът поучително.

— Преди ядене, след ядене и по време на ядене — рече пеликанът. Той беше вече във водата, пляскаше и се гмуркаше, а гърлото му продължаваше да преглъща. Дрехите му лежала на брега, стегнати на вързоп.

— Аз нямам бански — въздъхна Елза.

Пеликанът вилнееше във водата, понякога се виждаше само опашката му, после се изправяше на повърхността, разпръсквайки капки на вси страни и с мятащ се костур в човката.

— Но това е птица! — извика Елза.

— Риба е — каза Унтамола. — Истински езерен костур.

— Не, не, господин Хюрюляйнен е голяма птица!

— Птица ами, какво друго — потвърди Унтамола. — Много особена птица.

Той пушеше спокойно, без да се залавя повече за въдицата. Сега и рибата нямаше да кълве, щом пеликанът пляскаше така необуздано.

— Ти си знаел това! — изсъска Елза към Емил.

— Знаех.

Тя стана и се отправи демонстративно към крайбрежния гъсталак. Емил се досети, че щеше да се съблече зад еловите храсти. Видя я да нагазва бавно във водата. Под вдигнатата нагоре плитка се виждаше белият й врат, гърбът й, голото й тяло.

Красива е — за първи път Емил си помисляше такова нещо за някой човек. Красива беше най-точната дума. Но той извърна погледа си.

Пеликанът бе уловил вече трета риба и пианистът събираше съчки за огъня. Емил се зае да му помага. В опразнената кошница той набра и шишарки.

Огънят се беше разгорял, когато Елза се приближи до трапезата с влажен и завит от водата бретон. Те ядоха и пиха мълчаливо, докато рибата се печеше. От време на време някоя клонка изпращяваше в огъня, вдигаха се искри, чуваше се съскане, а над пламъка се полюшваше прозрачен като стъкло нажежен въздух. Елза разбъркваше кафето си нацупено и не поглеждаше към никого.

Пеликанът и пианистът, изглежда, не забелязваха лошото й настроение. Унтамола беше събул обувките и чорапите си, беше се излегнал, кажи-речи, върху масата им, затворил очи и подложил ръце под главата си, и може би вече спеше. Пеликанът се грижеше за огъня и рибите. Беше съвършено гол и не оставяше никакво съмнение, че действително е пеликан. Тананикайки си, той ръчкаше огъня, хвърляше по някоя борова шишарка в него и проверяваше с издяланата от пианиста клечка как се пекат рибите. Докато наблюдаваше заниманията му, Емил усети прилив на приятно чувство, изтегна се по гръб, отпусна ръка върху топлия гранит и забрави цупенето на Елза.

Високо в ослепителното небе последните лястовици се спускаха стремително и радостно цвърчаха.

— Емиле!

Беше Елза, наведена толкоз ниско над него, че дъхът й се плъзгаше по косата на слепоочието му.

— Какво?

Емил отвори очи и пред погледа му се изпречи дясното око на момичето. Ирисът беше малък и тъмен, с мека кафява ивица по краищата, но полузакрит от миглите. Емил изпита желание Елза да се наведе още по-близо, но тя се отдръпна назад и смачка стръка киселец между пръстите си.

— Това не може да бъде!

— Кое?

— Не може птица да говори, да се държи, да се облича и да живее като човек.

— И аз по-рано не бях чувал такова нещо. Изглежда, че е много рядко.

— Не е рядко, а невъзможно!

— И все пак е истина.

Емил посочи с глава към слабата белезникава фигура, която продължаваше да шета край огъня. Елза пак се наведе над него и прошепна почти в устата му:

— Ами ако и сега е преоблечен?

— Какво искаш да кажеш? — подскочи Емил.

— Нали беше преоблечен като човек? Ами ако и сега е с друга, по-долна маска, ако под перушината и човката има нещо друго?

Те се спогледаха с разширени зеници, но после Емил се изсмя.

— Глупости. Това е съвсем истински пеликан. Че какво друго може да има под него?

Елза изду замислено устни напред.

— Може би… някакво чудовище…

— Богата фантазия имаш!

— Или ако не чудовище, тогава пък човек?

— А под човека друга птица, а? — изсмя се Емил повторно.

Елза пак го погледна обидено.

— Разправяй каквото си щеш, но според мен тука има нещо… нередно. Направо неестествено. Точно така, неестествено! Такива неща не стават просто така…

— Готова е — извика пеликанът и се обърна към тях с лъчезарна усмивка, забол почернялата риба на върха на клечката. Ала усмивката му изчезна, когато забеляза отправените към него сериозни и критични погледи.

„Птиците не се усмихват“ — разсъждаваше Емил. — „А тази се усмихва. Възможно ли е тогава да бъде птица?“

В гърдите му се загнезди подозрение, без сам да знае към какво точно се насочваше то. Яд го беше на Елза, тя беше събудила това подозрение.

Той стана и отиде при пеликана, похвали вида на рибата и разнасящия се от нея аромат. Пианистът също се размърда и те се нахвърлиха на рибата, с изключение на Елза, която твърдеше, че се била издула от кафето и сандвичите. Тя стоеше по-встрани и ги наблюдаваше.

А рибата беше вкусна и те се справиха с нея без помощта на Елза.

— Сега малко музика — предложи пеликанът и пианистът измъкна от джоба си устна хармонична. Под негов акомпанимент пеликанът запя:

Земята е малка, не стига

за вечна обител света,

от него през тясна врата се излиза

и тази врата е смъртта.

 

Поеме ли някой веслата,

не трябва му сламка в открито море,

на царството вечно тъмата

очаква го — знае добре.

След това от програмата им оставаше само да съберат и изгорят хартиите от провизиите, да изгасят огъня и да поемат обратно.

— Архивата на клуб „Пикник“ — каза пеликанът смеейки се, когато струпаха книжните опаковки и пергаменти да изгорят в жаравата. — Сега вече те не могат да ни издадат. Няма да оставим никакви улики.

— Освен пепелта.

— Ще я залеем с вода и като изстине, ще я изсипем в хвойновите храсти. Догодина хвойната ще цъфти по-буйно.