Лена Крун
В човешки дрехи (10)

С дом в зениците

Колко пъти съм се качвал по тези стълби! Колко пъти съм отварял тази врата! През прозореца съм гледал двора. Край огнището съм се грял. На софрата съм се хранил. В леглото съм спал.

Ц. Топелиус^[1]

 

 

На следния ден Емил получи писмо от баща си. Пишеше му, че ако желаел, можел веднага да замине за една седмица в Катинкюля.

— Тогава най-добре би било да тръгнеш още утре — реши майка му.

— Не знам дали още утре…

Негови ли бяха тези думи? Той самият се изненада. Не беше ли очаквал това писмо всеки ден, откакто учебната година свърши? А то пристигна едва сега, почти в края на юли…

Всъщност той се боеше. Защото там беше също Ирмели, новата жена на баща му. Имаха си и бебе — Маря, която Емил още не беше виждал. Освен това си помисли и за пеликана, за задълженията си като учител. По неизвестни причини малко се страхуваше да го остави самичък в града, но не можеше да си обясни какво страшно има в това.

Все пак Емил не можа да потисне радостния трепет в гласа си, когато съобщи на пеликана:

— Утре си заминавам в къщи!

Човката на птицата побледня още повече.

— Завинаги ли?

— Само за една седмица — побърза да отговори Емил.

— След това положително няма да ви се връща тук.

— Ще се върна — увери я Емил. — Разбира се, че ще се върна.

Птицата стисна тържествено ръката му.

— Споделям радостта ви, Емиле, и ви пожелавам приятно пътуване. На добър час!

Емил тръгна рано сутринта. Преди да отиде на работа, майка му го изпрати до гарата, качи се с него в купето и вдигна куфарчето му на багажника.

— Почакай малко — каза тя, — сега ще се върна.

През прозореца Емил я видя да тича по перона към павилиона за закуски. Върна се с шоколад в ръката, който пъхна в джоба на якето му.

— Мамо, ти не можеш ли да дойдеш с мене?

— Не, не мога. — Чертите на лицето й се обтегнаха. — Влакът вече ще тръгва, току-що съобщиха.

Тя прегърна Емил. На него му стана неудобно, защото това рядко се случваше. Бавно, отначало почти безшумно влакът потегли. Долу на перона майка му махаше с ръка и се плъзгаше още по-безшумно в обратната посока. Лицето й беше тъжно.

Районът на гарата остана назад и влакът се понесе през обширни промишлени и жилищни квартали, където един до друг се издигаха високи блокове като оня, в който живееха Емил и майка му. Но постепенно зелените площи между тях ставаха все по-широки, сгъстяваха се, преливаха една в друга и се превръщаха в гори. Зададоха се истински ниви, по които пълзяха комбайни или се виждаха прави редици от купи сено с колове по средата, наредени като жълти войници.

Появиха се и гори, истински гори, които утринното слънце огряваше косо, така че дърветата хвърляха стръмни сенки в сияйната зеленина. Мяркаха се постройки, ала не дванайсететажни или поне четириетажни, а ниски, боядисани в червено и жълто къщи с ограда от нискорасли елхи, с градински люлки и пране, простряно да съхне между две брези. Минаваха край сиви сеновали и езера и влакът се врязваше все по-дълбоко на север, към вътрешността на страната.

Дали баща му се бе изменил? А Йепе със завитата опашка — дали беше затлъстял и остарял? Баща му тайно му даваше бучки захар и не вярваше дето разправяха, че от нея очите на кучето щели да отслабнат. Сигурно щеше да се срещне и с Ото Юнтила, който ходеше в прогимназията на съседното село, а като я завършеше, искаше да учи електротехника в града. По-рано двамата обичаха да се излежават на тавана в Юнтиловия хамбар и да прелистват стари списания, получавани навремето от бащата на Ото.

Всъщност на Емил вече му беше ясно, че дори баща му, Йепе и Ото да си бяха останали същите, той самият се беше изменил и това бе достатъчно, за да промени всичко.

Баща му чакаше на гарата в Катинкулма, облечен в карирана риза, кадифени панталони, каквито по-рано не беше носил. Преди още той да го забележи, Емил го съзря през прозореца, но не му махна, а напротив — отдръпна се малко по-назад. Той сякаш искаше да печели време и не само че не се втурна да слезе първи от влака, но изчака едно семейство, натоварено с пояс за плуване, въдичарски прът, кутии с бисквити и поскърцваща кошница.

— Добър ден, Емиле — каза бащата.

Поздравът му прозвуча тържествено. В града близките никога не си казваха „добър ден“, а само „здравей“.

Не се прегърнаха, ръкуваха се и тогава баща му го потупа по рамото. Според Емил така беше по-добре.

— Хайде, сядай на багажника.

На този багажник Емил бе седял десетки пъти, велосипедът беше същият, но въпреки това му се стори нов. И понеже го досрамя да обгърне ръце около кръста на баща си, той се хвана здраво за пружините на седалката. За първи път забеляза, че краката му опират земята.

По пътя не разговаряха. Денят беше горещ, баща му караше бързо и от потта на гърба му се образува петно, което растеше пред очите на Емил.

Изправена пред кокошарника, баба Юнтила им махна с ръка. Ото не се виждаше.

Кленът до портата им се бе извисил и потъмнял. Когато зад люляците се показа къщата им с издаденото антре, Емил вместо очакваната радост изпита изненада и огорчение — някогашната червена постройка беше пребоядисана в светлокафяво.

Йепе не излая и не изтича да ги посрещне. Дългата му верижка лежеше скъсана, а колибката му беше празна.

— Татко, къде е Йепе?

— Йепе умря.

Емил не попита кога и как е станало това. Не държеше да знае, но си спомни случаите, когато е бивал лош и невъздържан спрямо Йепе, когато го беше удрял. Веднъж дори го беше ритнал, макар и с бос крак.

Баща му натисна спирачката и Емил скочи от велосипеда. Беше си в къщи.

Малката Маря подобно на майка си имаше червена коса, но мека като коприна и щръкнала на темето й като качулче на птица. Тя наскоро се беше научила да се смее. Личеше, че Емил много й хареса — като малка бабичка се смееше с влажната си и беззъба устица, когато той я вдигна и започна да се върти с нея.

Щом ги видя, Ирмели се уплаши и я издърпа от ръцете му.

— Какво правиш с детето!

Маря зарева, а Емил обясни:

— На нея й харесваше, преди малко се смееше.

— Ти това смях ли го наричаш?

Ирмели отнесе бебето в гостната. Емил пък се запъти към двора на Юнтила.

— Ото в къщи ли е?

— Няма го, отиде да види Рита. Той все там обикаля.

Трябваше да се досети — Ото никога не се свърташе в къщи. Или ако се свърташе, тогава и Рита беше там. А когато Рита биваше при него, Ото гледаше Емил пренебрежително, от висотата на петнайсетте си години. В дома на Юнтила казваха — къде подигравателно, къде като добродушна шега — че Ото и Рита били сгодени. Емил, разбира се, знаеше какво значи да бъдеш сгоден, смяташе обаче, че това е работа за големите, а не за такива като Ото. Иначе Рита наистина изглеждаше вече голяма — имаше гърди и то отдавна. Когато ходеха заедно на училище, една учителка беше казала, че Рита била преждевременно развита. Имаше пред вид именно гърдите й.

Емил влезе в хамбара на Юнтила и се покатери на тавана. И тук имаше гърди — в старите илюстровани списания, но сега той нямаше желание да ги прелиства. Струпа няколко вместо възглавница и се изтегна върху стърготините. Лежеше по гръб в полутъмното, загледан в дъските на покрива, през чиито пролуки се промъкваше по някой лъч на юлското слънце.

Беше се завърнал в дома си, ала това не беше неговият дом. Нямаше я онази къща в Катинкюля, по която месеци наред бе копнял. Неговата беше червена, пред антрето й Йепе опъваше верижката си и помахваше с опашка, щом минеше някой и особено Емил. Негова беше всекидневната, където вечер майка му въртеше копчетата на радиото, докато намереше хубава музика, и после викваше към гостната:

— Атос, я чуй тази!

Сега във всекидневната имаше нова гарнитура и стереоуредба, а старото радио, дългата маса и разтегателният диван бяха изчезнали. Там всичко беше толкова фино, че не се траеше. На Емил дори въздухът му се стори по-друг. И макар вратите и прозорците да бяха на предишните си места, той не можеше да се излъже — в негово отсъствие бяха извършили подла подмяна. Старият дом бе изчезнал, а на негово място бяха сложили тази светлокафява къща. Нима и вратата, колкото и непроменена да изглеждаше, нима и тази широка врата на всекидневната с познатите следи от чепове не скърцаше по друг начин?

В града Емил понякога се поглеждаше в огледалото и в дъното на очите си почти очакваше да види малката червена къща с белите дъски по ъглите и зеления клен, своя истински дом и Йепе, който дремеше в синята сянка на люляка.

И това действително бе единственото място, където отсега нататък щеше да вижда своя истински стар дом. Носеше го със себе си навсякъде, не беше много лек, но го носеше като мъж и щеше винаги да го носи.

„Търпелив носител на неизлечима болест“ — така ли беше казал пеликанът? В такъв ли се беше превърнал и той?

Едва сега Емил се сблъскваше с непоправимостта на загубата, на първата си загуба. Но в замяна получаваше онова, без което човекът не може да бъде човек — миналото.

Вечерта от гостната, в която вече нямаше нищо негово освен желязното легло, Емил дочу, че баща му и Ирмели разговарят във всекидневната. Вратата беше затворена и той не долавяше отделните думи, а само усилващо се и притихващо бъбрене. Но в това бъбрене прозвучаваше плач и кавга, то продължи и в съня му — монотонно и мъчително.

Сутринта Емил седеше на стъпалата пред антрето и белеше картофи за Ирмели. Беше само по плувки и с пешкир около врата. Тъкмо тръгваше към плажа, когато Ирмели го бе повикала до мивката.

— Вземи да ги обелиш, преди да си отишъл на реката — каза тя кратко и пъхна в ръцете му тавичката с картофи.

Щеше му се да изругае, но ядът му премина, когато Ирмели отново се обърна и добави:

— С това ще ме облекчиш много, Емиле.

И ръката й, още мокра от водата, оправи дългия перчем на челото му.

Докато седеше на стъпалата, Емил все още усещаше женската ръка на челото си и дочуваше името си така, както го бе изрекла женската уста. С пламнало лице той белеше грапавите картофи и се надяваше Ирмели пак да го повика, със същия нежен глас: Емиле, Емиле, Емиле.

Но до него приседна тежко баща му и извади цигарите си.

— Как е майка ти?

Емил отдавна чакаше този въпрос, ала той дойде едва сега.

— Добре е.

Така каза, а беше намислил да отговори съвсем другояче — че майка му винаги е уморена и раздразнителна, че парите никога не стигат и че градът… Какво щеше да разбере баща му за града?

Времето беше толкова тихо, че тютюневият дим се издигаше право нагоре. Емил хвърли незабелязано поглед към баща си. Видя обгоряла от слънцето буза, порестия нос и останалата по-светла бръчка в ъгъла на устата му, която за момент се изглаждаше, когато смукваше от цигарата. Спомни си времето, когато волно и без стеснение бе облягал глава на тази буза и жилестия врат. Тогава бе усещал равномерното туптене на вратната артерия на баща си. Той никога вече нямаше да го усеща. Нямаше и желание за това.

— Как е там, в пералнята? Много ли е тежко?

— Не съм ходил.

— Майка ти не ти ли е разказвала?

— Не.

Баща му пусна угарката на пясъка и я натисна с върха на ботуша си. Почти всички картофи бяха вече обелени.

— Намери ли си нови приятели?

— Имам един.

Този един беше пеликанът — Папагено, господин Хюрюляйнен. Него можеше да го нарече приятел.

— Хубаво е да се дружи с други хора.

Да, но пеликанът не беше човек. На Емил изведнъж му домъчня за жълтите умни очи, за украсената с паунчета хавлия и за дългата човка.

Той стана. Беше готов.

— Мислех да отида на плажа.

Баща му сякаш се зарадва.

— Иди, иди. Слънчевото време няма да се задържи за дълго.

Но преди да отнесе картофите в кухнята, гласът на баща му го спря.

— Емиле.

— Какво?

— Не ти ли е скучно тука? Оня Ото все своите работи си гледа, пък и изобщо има всякакви… промени. Йепе и той, взе че умря.

Застанал гърбом към баща си, Емил отговори спокойно:

— Не ми е скучно.

— Добре — каза баща му. — Тогава всичко е наред.

— Да — отвърна Емил. — Сега отивам на реката.

Той забърза по полския път, наметнал раменете си с пешкира. Ръжта на Юнтила беше натежала. Емил откъсна един клас и го стри между дланите си. Зърната бяха узрели, следващата седмица щяха да жънат.

Но тогава той щеше да си бъде вече в града.