Лена Крун
В човешки дрехи (3)

Срещата

Когато Емил се събуди, майка му вече беше отишла на работа. На масата имаше кофичка кисело мляко, варени яйца и празно книжно пликче, на което пишеше:

Не забравяй да минеш през закусвалнята!

Емил се стесняваше да иде повторно в закусвалнята, ала знаеше, че това е задача. На масата в ъгъла седяха вчерашните мъже и пиеха бира. Същият сервитьор бършеше с познатата кърпа една маса и изглеждаше още по-уморен, макар денят едва да започваше.

Сервитьорът веднага го позна и отгатна мисията му. Всичко мина неочаквано лесно.

— Какво се беше разбързал вчера бе, малчуган? — каза той и се засмя. Когато се смееше, беше почти красив, но на Емил не му се нравеше да го наричат малчуган. — Седем марки и двайсет пени, заповядай. Много лесно щях да забогатея, ако всички клиенти бяха като тебе.

Той тръгна да прибере празните бутилки от масата в ъгъла, а Емил излезе с олекнало сърце.

Подухваше остър вятър, сякаш беше вече есен, и на отсрещния тротоар се развяваше познато шалче.

Пеликанът! Почти го беше забравил.

Той пристъпяше, клатушкайки се на късите си крака, а бомбето му го правеше смешен като всяко животно в човешки дрехи. Обаче никой от минувачите, които изпълваха тротоарите и магазините, пазаруваха хранителни и други стоки или уреждаха работите си в пощата, банките и учрежденията — никой от тях не му обръщаше ни най-малко внимание, сякаш червеникавата човка с кожена торба беше най-обикновено явление сред навалицата в центъра на града.

Емил пак тръгна след него.

Стигнаха централния парк и настланият чакъл заскърца под веслообразните обувки на птицата и гуменките на Емил. Пеликанът забави ход, загледа се в най-високите клонки на липата, където шумолеше вятърът, пое дълбоко дъх и като че ли изтананика нещо.

Тогава от джоба му изпадна листче хартия. Емил побърза да го вдигне. Птицата не забеляза нищо. С разкривен, неуверен почерк на листчето бе написана няколко пъти буквата А.

Пеликанът учеше азбуката!

Тичешком Емил го настигна.

— Извинете, това падна от вас.

Птицата се обърна и изкряка учтива благодарност, но изглеждаше смутена. Може би не е искала някой да узнае, че учи азбуката. На такава възраст!

— Няма защо, господин Пеликане — отвърна Емил високо.

Пеликанът явно се стъписа и отново изпусна листчето. С непохватно, разтреперано крило той се опита да го вдигне от земята, но не му се удаде. Емил му помогна.

— Заповядайте, господин Пеликане — повтори той, гледайки птицата втренчено право в жълтите кръгли очи, които изведнъж потънаха зад мигателната ципа. Но преди туй Емил бе успял да забележи паниката в тях и сърцето му внезапно се сви от жалост.

— Не бива да се плашите, аз няма да кажа на никого — успокои я той вече с по-тих глас.

Наблизо имаше пейка, а до пейката — чешмичка. Щом се отвиеше кранчето й, от нея бликваше ниска струйка вода. С неуверени крачки птицата пристъпи към чешмичката и пи, притискайки с едно крило сърцето си. После се отпусна тежко на пейката така, че краката в крачолите на панталона й щръкнаха право нагоре.

Емил седна до нея и погледна тактично встрани, докато птицата се опитваше да заеме нормално положение. Не мина много време и дрезгавият й глас прозвуча:

— Ще разрешите ли да се осведомя (интелигентно се изразяваше, няма що) как установихте моя… (тук тя за миг се запъна) моя произход?

— Гледай ти — възкликна момчето, — че какво има тук да се установява? То се вижда.

— Да, но хората не го виждат — възрази птицата. — Характерно за човешките очи е, че виждат само онова, което е привидно. А може би вие също не сте човек?

Тя погледна Емил със стаена надежда.

— Напротив, човек съм — увери я Емил, но в гласа му прозвуча известно съжаление.

— Съвсем сигурно ли?

— Съвсем сигурно.

— Видът ви несъмнено е човешки, но кой може да знае това със сигурност…

Емил се почувства неловко под пронизващия поглед на сярно жълтите очи. За момент му се стори, че може би птицата е права, а всички останали грешат; че той има малко по-друг произход в сравнение с онези същества там, които пъплят из улиците и сградите, имат си име и презиме, професия и трудова книжка.

Птицата престана да го оглежда и въздъхна:

— Досега хората виждаха в мене само дрехите. А дрехите ми са хубави, елегантни, не е ли така?

Тя опипа подгъва на шлифера си и погледна настоятелно към Емил. Той се съгласи, че дрехите й действително са елегантни.

— И понеже ходя облечен в човешки дрехи, смятат ме за човек. Такова е общественото мнение.

С върха на бастуна си птицата започна да чертае по пясъка буквата А, но се получи:

— Не е точно така — каза Емил, приклекна и поправи буквата с пръст.

— Аха, вие значи знаете да пишете — промълви птицата замислено.

— Разбира се — засмя се Емил. — През есента ще бъда в трети прогимназиален клас.

— Браво.

Сега птицата рисуваше в пясъка крила — разперени и отпуснати надолу.

— Не е лесно — каза тя сякаш на себе си и заби острието на бастуна в пясъка. — Бихте ли се съгласили да ми преподавате? Срещу заплащане естествено.

Неподвижните жълти очи отново се впиха в Емил.

— Бихте ли ме научили да чета и пиша?

Емил се колебаеше.

— Досега никога не съм преподавал. Не знам дали ще мога…

Но като забеляза, че лицето на птицата (доколкото можеше да се нарече лице) помръкна и цялата й фигура се сви, той продължи бързо:

— Мога обаче да опитам.

Пеликанът стана и стисна церемониално ръката на бъдещия си учител, макар че лекото докосване на крилото му едва ли можеше да се нарече ръкостискане.

— Удобно ли ще ви е утре в пет?

— Утре в пет — повтори Емил.

Разделиха се при паметника на един национален поет.