Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Ihmiswn Vaatteisşa, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от фински
- Борис Парашкевов, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2017)
Издание:
Автор: Лена Крун
Заглавие: В човешки дрехи
Преводач: Борис Парашкевов
Година на превод: 1981
Език, от който е преведено: Фински
Издание: Първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: Повести
Националност: Финска
Печатница: Държавна печатница „Димитър Найденов“
Излязла от печат: април 1981
Редактор: Веселин Тошков
Редактор на издателството: Огняна Иванова
Художествен редактор: Йова Чолакова
Технически редактор: Петър Стефанов
Художник: Инари Крун
Коректор: Цанка Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1538
История
- — Добавяне
Срещата
Когато Емил се събуди, майка му вече беше отишла на работа. На масата имаше кофичка кисело мляко, варени яйца и празно книжно пликче, на което пишеше:
Не забравяй да минеш през закусвалнята!
Емил се стесняваше да иде повторно в закусвалнята, ала знаеше, че това е задача. На масата в ъгъла седяха вчерашните мъже и пиеха бира. Същият сервитьор бършеше с познатата кърпа една маса и изглеждаше още по-уморен, макар денят едва да започваше.
Сервитьорът веднага го позна и отгатна мисията му. Всичко мина неочаквано лесно.
— Какво се беше разбързал вчера бе, малчуган? — каза той и се засмя. Когато се смееше, беше почти красив, но на Емил не му се нравеше да го наричат малчуган. — Седем марки и двайсет пени, заповядай. Много лесно щях да забогатея, ако всички клиенти бяха като тебе.
Той тръгна да прибере празните бутилки от масата в ъгъла, а Емил излезе с олекнало сърце.
Подухваше остър вятър, сякаш беше вече есен, и на отсрещния тротоар се развяваше познато шалче.
Пеликанът! Почти го беше забравил.
Той пристъпяше, клатушкайки се на късите си крака, а бомбето му го правеше смешен като всяко животно в човешки дрехи. Обаче никой от минувачите, които изпълваха тротоарите и магазините, пазаруваха хранителни и други стоки или уреждаха работите си в пощата, банките и учрежденията — никой от тях не му обръщаше ни най-малко внимание, сякаш червеникавата човка с кожена торба беше най-обикновено явление сред навалицата в центъра на града.
Емил пак тръгна след него.
Стигнаха централния парк и настланият чакъл заскърца под веслообразните обувки на птицата и гуменките на Емил. Пеликанът забави ход, загледа се в най-високите клонки на липата, където шумолеше вятърът, пое дълбоко дъх и като че ли изтананика нещо.
Тогава от джоба му изпадна листче хартия. Емил побърза да го вдигне. Птицата не забеляза нищо. С разкривен, неуверен почерк на листчето бе написана няколко пъти буквата А.
Пеликанът учеше азбуката!
Тичешком Емил го настигна.
— Извинете, това падна от вас.
Птицата се обърна и изкряка учтива благодарност, но изглеждаше смутена. Може би не е искала някой да узнае, че учи азбуката. На такава възраст!
— Няма защо, господин Пеликане — отвърна Емил високо.
Пеликанът явно се стъписа и отново изпусна листчето. С непохватно, разтреперано крило той се опита да го вдигне от земята, но не му се удаде. Емил му помогна.
— Заповядайте, господин Пеликане — повтори той, гледайки птицата втренчено право в жълтите кръгли очи, които изведнъж потънаха зад мигателната ципа. Но преди туй Емил бе успял да забележи паниката в тях и сърцето му внезапно се сви от жалост.
— Не бива да се плашите, аз няма да кажа на никого — успокои я той вече с по-тих глас.
Наблизо имаше пейка, а до пейката — чешмичка. Щом се отвиеше кранчето й, от нея бликваше ниска струйка вода. С неуверени крачки птицата пристъпи към чешмичката и пи, притискайки с едно крило сърцето си. После се отпусна тежко на пейката така, че краката в крачолите на панталона й щръкнаха право нагоре.
Емил седна до нея и погледна тактично встрани, докато птицата се опитваше да заеме нормално положение. Не мина много време и дрезгавият й глас прозвуча:
— Ще разрешите ли да се осведомя (интелигентно се изразяваше, няма що) как установихте моя… (тук тя за миг се запъна) моя произход?
— Гледай ти — възкликна момчето, — че какво има тук да се установява? То се вижда.
— Да, но хората не го виждат — възрази птицата. — Характерно за човешките очи е, че виждат само онова, което е привидно. А може би вие също не сте човек?
Тя погледна Емил със стаена надежда.
— Напротив, човек съм — увери я Емил, но в гласа му прозвуча известно съжаление.
— Съвсем сигурно ли?
— Съвсем сигурно.
— Видът ви несъмнено е човешки, но кой може да знае това със сигурност…
Емил се почувства неловко под пронизващия поглед на сярно жълтите очи. За момент му се стори, че може би птицата е права, а всички останали грешат; че той има малко по-друг произход в сравнение с онези същества там, които пъплят из улиците и сградите, имат си име и презиме, професия и трудова книжка.
Птицата престана да го оглежда и въздъхна:
— Досега хората виждаха в мене само дрехите. А дрехите ми са хубави, елегантни, не е ли така?
Тя опипа подгъва на шлифера си и погледна настоятелно към Емил. Той се съгласи, че дрехите й действително са елегантни.
— И понеже ходя облечен в човешки дрехи, смятат ме за човек. Такова е общественото мнение.
С върха на бастуна си птицата започна да чертае по пясъка буквата А, но се получи:
— Не е точно така — каза Емил, приклекна и поправи буквата с пръст.
— Аха, вие значи знаете да пишете — промълви птицата замислено.
— Разбира се — засмя се Емил. — През есента ще бъда в трети прогимназиален клас.
— Браво.
Сега птицата рисуваше в пясъка крила — разперени и отпуснати надолу.
— Не е лесно — каза тя сякаш на себе си и заби острието на бастуна в пясъка. — Бихте ли се съгласили да ми преподавате? Срещу заплащане естествено.
Неподвижните жълти очи отново се впиха в Емил.
— Бихте ли ме научили да чета и пиша?
Емил се колебаеше.
— Досега никога не съм преподавал. Не знам дали ще мога…
Но като забеляза, че лицето на птицата (доколкото можеше да се нарече лице) помръкна и цялата й фигура се сви, той продължи бързо:
— Мога обаче да опитам.
Пеликанът стана и стисна церемониално ръката на бъдещия си учител, макар че лекото докосване на крилото му едва ли можеше да се нарече ръкостискане.
— Удобно ли ще ви е утре в пет?
— Утре в пет — повтори Емил.
Разделиха се при паметника на един национален поет.