Лена Крун
В човешки дрехи (8)

В къщи, преди да се мръкне

— Вие като че ли заспахте?

— А, не съм — сепна се Емил и повдигна главата си, която неусетно бе клюмнала на гърдите му.

— Аз съм лоша птица, не е хубаво, че ви задържам по такъв начин. Какво ли ще кажат родителите ви, като ви няма толкова до късно.

— Татко… няма да каже нищо. Той не е тука. И майка няма да се сърди, тя самата често излиза вечер.

— Знае ли, че съм птица?

— Не вярва. Веднъж й бях казал, но не повярва.

— Може би така е по-добре. Аз съм ви благодарен, че търпеливо изслушахте дългия ми разказ. Но преди да се разделим, бих искал, ако разрешите, да ви изпея моята „Малка нощна песен“.

Емил нямаше нищо против и пеликанът запя:

Преди още вън да се мръкне,

вечерник преди да полъхне,

побързай, бъди си дома —

не чакай тъма,

не чакай тъма.

 

И златните рибки в морето

палуваха цял ден, но ето

пред мрака те бързат да стигнат

под свод от корали издигнат.

 

Лисиче червено там дебне,

но скоро и то ще побегне

при своята майка в гората,

преди да го стигне тъмата.

 

Тук охлювче с къща на рамо

пълзеше по стръкче, но рано

прибра се, вратичка залости,

не пуска по тъмното гости.

 

Щом вечер настъпи полека

над малката полска пътека

и падне дълбока тъма —

бъди си дома,

бъди си дома!

 

Не стигнеш ли в къщи на време,

нощта в свойте пазви ще вземе

морето, полето, леса —

до осем часа,

до осем часа.