Лена Крун
В човешки дрехи (21)

Разкритието

На следната вечер Емил позвъни на вратата на пеликана. Позвъни повторно и по-продължително, но пеликанът явно не си беше в къщи, което рядко се случваше по това време на деня. А може би не искаше да отвори или пък беше във ваната и не чуваше звънеца.

Емил повдигна капака над отвора за писма на вратата и надникна вътре. Не се виждаше нищо, освен част от тъмното антре. Долови шум на течаща вода, ала той идеше от съседния апартамент. В жилището на пеликана беше съвсем тихо.

Напразно идва също следващата сутрин и вечер. Той започна да се безпокои. Нещо повече — започна да се бои.

На вратата на вход Е срещна съседката на пеликана с изпразнена кофа за смет. Тя беше ужасно дебела жена и прасците й висяха над плътно пристегнатите ботинки.

— Извинете, знаете ли случайно дали господин Хюрюляйнен се е изнесъл?

— Не ми приказвай за „господина“ — отвърна жената с ироничен тон.

— Той не живее ли вече тук? — продължи Емил.

— Дали живее! Живеене ли е това да не вършиш нищо друго, освен да се киснеш във ваната? Водата вечно шуртеше, денем и нощем. Не можеше да се трае.

— Значи е заминал. А знаете ли за къде?

— Защо питаш мене? Нали ти непрекъснато се влачеше с него. Или смяташе, че никой не забелязва. И майка ти ли не знаеше с кого дружиш?

Емил преглътна. Предчувствието му за опасност се усили. Жената беше тръгнала нагоре по стълбите, но извърна още веднъж глава и лявата й буза се сгърчи върху рамото й.

— По-добре да беше се сприятелил с истински хора!

Емил замръзна на мястото си. Жената не наблегна на думата „истински“, което би било естествено, ако намекваше за някое непорядъчно според нея лице. Тя натърти думата „хора“! Имаше ли някакво друго обяснение за това, освен едно?

Той се върна в техния вход и позвъни — за първи път — на вратата на Елзиния апартамент. Момичето само му отвори. Като видя Емил, то отстъпи половин крачка назад и очите му се разшириха. Не каза нищо, сякаш се беше изплашило толкоз много, че не можеше дума да продума. Емил не бе очаквал такова посрещане.

— Пеликанът е изчезнал! — каза Емил. — Ти знаеше ли за това?

Той някак си беше уверен, че Елза е узнала още преди него.

— Ами да, аз… — Елза извърна поглед, — чух вече.

— Кой ти каза? Откъде си чула?

— На двора говореха. Просто се разчу.

— Че е заминал ли? На мен той не ми е казвал, че има намерение да заминава. А трябваше да ми каже, нали му бях приятел!

Гласът на Емил затрепери. Той реши, че пеликанът се е отнесъл много несправедливо спрямо него.

Елза се облегна на стената на антрето. Тя не го покани да влезе. Вратата на кухнята беше полуотворена и се чуваше, че там някой миеше съдове.

— Дали е отишъл при близките си?

Елза неочаквано се обърна към стената и раменете й се разтърсиха.

— Ти нищо не разбираш! — изхълца тя. — Не е отишъл никъде, ами са го отвели!

— Къде са го отвели? Обратно ли?

— Не — извика момичето. — В зоологическата градина!

Сърцето на Емил замря. Случило се бе голямо нещастие, нещо непоправимо и с тежки последици. Пеликанът седеше зад решетките, беше опозорен и хвърлен в затвора! Нямаше повече възможност да живее нормално нито като човек, нито като птица…

— Как е възможно? — изстена той. — Как е станало това? Кой го е направил?

— Аз!

Елза го погледна с отчаяние в черните си очи.

— Ти? Това не е истина. Не може да си била ти.

— Аз бях! Не съм го отвела аз, но от мене започна всичко. Първо казах на татко и мама, че господин Хюрюляйнен не е човек. Те обаче не повярваха.

— Майка ми също.

— После разказах всичко на домоуправителя. И той най-напред не вярваше, но аз го накарах да се вгледа в краката и ръцете на господин Хюрюляйнен и да каже може ли един човек да има такива крака и ръце. Той се замисли. След това започна да наблюдава квартиранта на госпожа Капио. Вчера сутринта тъкмо бях тръгнала да излизам, когато го срещнах пред мазето и той каза: „Остър ти е погледът, момиче, а пък ние всичките сме били кьорави. Ако това не е птица, аз трамвай ще стана. Обадих се по телефона в зоологическата градина и днеска ще дойдат да я приберат“.

Попитах го какво смятат да правят с пеликана, а той се разсмя: „За какво мислиш, че служат зоологическите градини? Ще го бутнат в малка симпатична клетка, за която даже и наем няма да плаща, ще го хранят безплатно и ще радва посетителите. Госпожа Капио също може да ходи и да се възхищава на квартиранта си — срещу малко заплащане!“.

Върнах се в къщи и повече не съм излизала. Ню майка ми казваше, че господин Хюрюляйнен тръгнал нанякъде с един пикап, придружаван от двама непознати мъже. В блока се носели невероятни слухове. Не аз, а някой друг твърдял, че господин Хюрюляйнен изобщо не бил човек, а освен това се шушукало, че бил член на някаква тайна организация, както и двамата мъже в колата. Говорело се, че поддържал връзки с престъпния свят. Това, разбира се, са празни приказки.

— Разбира се.

— С изключение на факта, че той не беше човек. И че са го отвели. А за това съм виновна аз.

— Сега тук няма място за обвинения — отсече Емил, както бе чувал да казват по-опитните от него. За миг лицето му придоби чертите на възрастен човек — стана сурово и смело, готово да понесе страданията от онова, което не можеше да се промени. Но силата на стиснатите му в юмрук ръце щеше да промени онова, което още можеше да се промени.

Може би в изблик на безумна смелост и вироглавство пеликанът сам се бе издал пред Елза, без изобщо да забранява по-нататъшното разпространяване на тайната. Ами ако въпросът не опираше до неоправдано доверие и той дори се бе надявал, че тайната ще се разпространи? Ако беше пожелал да изпита хората, да провери как щяха да приемат сред себе си едно същество, което вече не беше птица, но не беше и човек?

Може би Елза и той (спомняйки си за подозренията и охладнелите си чувства към пеликана, Емил се смяташе не по-малко замесен в този „случай“, отколкото Елза), може би те двамата само бяха допринесли за придвижването и осъществяването на нечий план.

— Сега тук обвиненията не помагат — повтори Емил. — Трябва да се действа!