Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mea Culpa, 1997 (Пълни авторски права)
- Превод от норвежки
- Анита Качева, 2005 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,7 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Ане Холт. Mea culpa — Една любовна история
Норвежка. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2005
Редактор: Жечка Георгиева
ISBN: 954–529–411–6
История
- — Добавяне
7
Последният работен ден на Ребека Шулц в Министерството настъпи. Неизбежно, като всички останали дни, и този пропълзя до Сюне, макар и да беше седяла вторачена в ръчния си часовник от половин час преди полунощ с надеждата, че ще се случи едно или друго чудо, нещо подобно на перверзния крив скок на Слънцето в деня, когато всичко започна. В последната останала минута устата й пресъхна, кръстът й се схвана, а на единия си хълбок изобщо не можеше да седне. Но никой не удари гонг, когато протегната ръка на Мики Маус пресече полунощ върху белия циферблат, не се спусна светкавица, небесните висоти не се разтвориха; само слаб късно-летен дъждец закапа необезпокояван по асфалта и я примами да излезе на балкона и да остане там, докато стана вир-вода.
Не се бяха опознали. След месец или два Ребека Шулц щеше да повдигне рамене, може би да сбърчи чело и да каже:
— Сюне Ниелсен? Сюне Ниелсен??? Не… О, да, всъщност там работеше една с подобно име, в Министерството, мисля. Доста едро момиче. Висока, нали, ако не греша?
Ако изобщо някой попиташе.
Сюне Ниелсен държеше само още една карта.
Обичаят повеляваше всички в отдела да се събират в чест на онзи, който щеше да напуска. Някои само за по една следобедна бира, други — да се възползват от възможността да прекарат една вечер в града.
Тъй като рядко се случваше шеф на експедиция да напусне, това някак не вървеше с традицията.
Но поне Сюне Ниелсен бе успяла: беше подходила толкова внимателно и фино, че никой не си спомняше и нямаше представа чие беше предложението, още по-малко помнеха кой се бе осмелил да говори с Ребека Шулц. Шефът на експедицията беше Бог. Тя будеше уважение у всички, което граничеше направо с преклонение. Но и се страхуваха от нея — не страх в пълния смисъл на думата, а чувство, породено от неизказано възхищение, защото тя не беше една от тях. Тя беше способна и красива. Но най-вече смесица от норвежко и ненорвежко, което не се споменаваше на висок глас, но се набиваше на очи всеки път, когато на чист западняшки норвежки език изливаше върху тях мъдростта си, което ги караше да се чувстват различно. Но те не бяха различни. Те бяха еднакви. Тя бе различната.
Ребека Шулц имаше срещи през целия ден. Това означаваше, че няма възможност за коридорни разговори с другите. Освен това бе петък, което правеше хората нетърпеливи в края на работния ден. В допълнение, времето беше прекрасно, топло и слънчево, както можеше да бъде, когато поиска само един изкусителен августовски следобед.
— Явно от пиенето на бира няма да излезе нищо — каза Сюне Ниелсен прозявайки се и си сипа още кафе в чашата.
Часът вече беше три.
Другите изненадано я погледнаха. Заместник-директорът сбърчи вежди и поклати глава. Все още можеше да се спре. Да вкара кораба в пристанището. Но нещо я тласкаше безпощадно напред, нашепвайки изкусително в ума й: „Продължавай, продължавай.“
— Не, доколкото разбрах, Ребека трябва да се прибере веднага вкъщи. Тъпо. Но спомена нещо за някой друг път.
— Сигурно — промърмори един млад мъж, който беше тук само от половин година, но вече се бе превърнал в двигателната сила на всички обществени мероприятия.
За разлика от другите, Сюне се оттегли в кабинета си, където страхът, огромният, познат до болка страх я дебнеше от всеки ъгъл.
Не можеше да си поеме въздух. Направо щеше да изпадне в депресия, когато грубият натиск притисна дробовете й. Появи се и втрисането. Зъбите й затракаха. Най-страшното беше, че нямаше шанс да се оправдае с недоразумение, ако я разкриеха. Тя не беше говорила с Ребека от два дни. За разлика от повечето си колеги, които седяха в предната стая и нищо неподозиращи се доверяваха на Сюне Ниелсен, да, на нейната почтеност, която в момента висеше на косъм.
Всички убедени, че Бог не съществува, започват отчаяно и страстно да се молят, щом ситуацията се скапе достатъчно. Тя направо зареди псалми.
Зад затворената врата хората започнаха да напускат сградата. Ако знаеше това, може би щеше да се успокои. Но силното бучене в ушите й пречеше да чуе забързаните, леки днес-е-петък стъпки, които заглъхваха по коридора, навън към свободата и към последния може би летен край на седмицата.
Най-после тя се осмели да стане и да надникне навън. Часът беше три и половина и наоколо бе мъртвило. Бавно и спокойно, тихо като мишка, подобаващо на престъпника, в който се беше превърнала, тя се промъкна в коридора.
Всички си бяха отишли. Всички си бяха отишли! Направо не бе за вярване! Когато доближи вратата на Ребека, тя внезапно излезе оттам.
Беше подстригала косата си. Сега приличаше на Клеопатра — гъста, непослушна прическа с филирани краища докосваше раменете й. Бретонът бе леко повдигнат и за първи път Сюне видя веждите й, две съвършени тънки дъги; наточени сърпове, които подчертаваха интелигентното и умно изражение. Ребека беше преминала на джинси (бе само наблюдение, а не заключение, тъй като тя не можеше да си представи Ребека да се явява на служебни срещи по дънки), със свободна жилетка, покриваща дълбокото деколте на тениската. Не приличаше на себе си, сякаш шефът на експедицията беше останал в кабинета заедно с дрехите си от Австрия, които, честно казано, бяха по-скъпи, отколкото красиви. Устата на Сюне пресъхна, промяната у Ребека беше като мост към нейната възраст, сигнал за доближаване! През рамо Ребека бе преметнала раница, кожена и разноцветна, като тези за бебетата.
— Къде са другите? — усмихна се тя лъчезарно. — Някъде ме зове пълна чаша бяло вино!
— Ами, другите…
Сюне не се беше се сетила, че на Ребека ще й се стори странно, може би дори обидно, че всички, записали се на листа в чакалнята, сега се бяха стопили като пяна на недопита бира.
— Не знам — нагло излъга Сюне и хвърли поглед през рамо, за да подчертае, че и на нея тишината и отсъствието на другите й се струват странни.
Слънчевото излъчване по лицето на Ребека помръкна малко, когато обиколиха наоколо и установиха, че отделът е празен. Сюне се опита да поправи това.
— Ами… тогава можем да се позабавляваме само двете — обади се тя ентусиазирано, с толкова наситена вътрешна радост, че явно е привлякла вниманието й.
— Дааа… — отговори Ребека вежливо. — Но е някак глупаво…
В мига, когато преминаха през зоната за проверки във фоайето, където Сюне, но не и Ребека, прокара пропуска си, съдбата се стовари върху нея. Куриерът Пат нахълта като задъхана благословия през вратата.
— Слава богу, успях! Само да оставя това — каза задъхано той и размаха купчина документи от срещата, от която идваше. — Две минути! Максимум!
Ако рисуваните филми се играеха от истински актьори, на него щеше да се падне главната роля. Беше и достойно скучен за тази работа. Със сигурност можеше да позабавлява някое тригодишно хлапе, в никакъв случай — деца над пет. Майната му. Него го нямаше, когато Сюне отмени срещата. Беше го забравила. Същинска щръклица. Тя го ненавиждаше. Представата на Ребека Шулц за един щастлив петъчен следобед — да не кажем вечер — не изглеждаше като време, прекарано със Сюне Ниелсен и куриера Пат. Но въпреки това се озоваха в „Даслокет“. Тя все пак беше възпитан човек.
Надеждата затрептя отново в душата на Сюне, когато куриерът пак си поръча портокалов сок, вместо половин халба бира като нея или бяло сухо вино като Ребека. Пиеше бавно сока си. Сюне бе обсебена от оранжевата течност, отбелязваше наум спадането й в чашата му. Умряло миниатюрно насекомо беше уловено в една капка по ръба на чашата му, но й се струваше, че разстоянието между него и нивото на сока оставаше непроменено. Тя го подтикваше да пие с жизнерадостно надигане на своята чаша. Безкрайна надежда се таеше в избора му на портокалов сок този петък следобед.
Това беше най-бавното пиене на портокалов сок в историята. Отне десетилетия. Сюне занарежда наум мантра: „Пий и си върви. Пий и си върви!“ Мушицата вече си имаше за компания една мравчица. Тя се плъзгаше, за да избегне нерадостната си съдба, но неуспешно, накрая изчезна в устата на куриера Пат във внезапна, последна глътка. За миг изглеждаше, че той се чуди дали да не остане, погледна часовника си и понечи да се надигне, пак седна, заоглежда чашата си, но внезапно се извини и ги напусна. Забърза към влака, който щеше да го отведе при жена му и всичките му куриерски деца.
На Сюне Ниелсен й се зави свят и тя се ощипа по ухото. Седеше в „Даслокет“ с бира пред себе си и Ребека Шулц срещу нея. Наоколо не се виждаше жива душа от Министерството, което само по себе си си беше чист знак от небето. Когато си изпи бирата, Ребека все още седеше срещу нея със странна, изненадана усмивка; тя се беше смяла, да, беше се смяла на изтърканите истории, разказани от Сюне, които всички бяха чували и винаги я прекъсваха, но събудени за нов живот в неизкушените уши на Ребека, те бяха станали още по-невероятни и забавни, отколкото някога са били. Ребека пое инициативата за нова поръчка в свои ръце.
— Нали не бързаш? — попита тя докато махаше на келнера.
Усмивката й стана различна и Сюне не посмя да я погледне в очите, наведе поглед към празната чаша, която не спираше да върти в ръцете си:
— Не, не бързам. За никъде, искам да кажа.
— Никой нетърпелив вкъщи?
Чашата в ръцете й внезапно спря и тя най-после вдигна поглед.
— Не — отговори тя и високо се изсмя. — Кучето е на ваканция!
Сюне Ниелсен обичаше алкохола. Обожаваше напиването, може би дори беше зависима от него, но се бе напивала безпаметно достатъчно много пъти, за да знае, че може да го контролира. По най-неустоимия начин той я тласкаше към отчаяните пропасти за една, така да се каже, последна, принудителна, излишна и безвкусна чаша, която я отвеждаше до ръба и тя пропадаше ли пропадаше, без да се приземи преди утрешния ден — подобно на милиони други като нея, с които историята беше претъпкана, — и се заклеваше във всичките си изтерзани вътрешности, че това никога, ама никога вече няма да се повтори. Но по принцип, напиването й беше необходимо. То я караше да се чувства щастлива, съзидателно уверена в себе си; създаваше й усещането, че вътрешно е също толкова значима, колкото и външно. Беше двайсет и осем годишна, изпълнена с големи мечти, и всяка една от тях беше белязана с чертите на напиването. Но нищо на света, абсолютно нищо не можеше да се мери с мекото, разтапящо замайване, което носеше една половинлитрова халба бира в един летен ден на сянка.
Дори след едно общо взето безоблачно детство и напук на живота й, който досега се оказа безгрижен и слънчев, докато поставяха новите чаши на масата между тях, внезапно я порази мисълта, че никога, ама никога досега не е била толкова щастлива като през тези десет минути леко опиянение след половинка златна бира, изпита в съвършено темпо и в пълна хармония с нервните импулси, повлияни и в най-добрите случаи заредени с радост от подобни флуиди.
Това беше вечерта на Сюне. Нейното върховно, олимпийско усилие. Съвършена форма от измерения, изградена чрез дългогодишни упражнения, всичко й се отплати с тази оглушителна, засмяна вечер в късното лято. Всички излишни знания, ненужни познания за щяло и нещяло между небето и земята, които отдавна бяха писнали на хората около нея — как мислят асансьорите и как слоновете намират лобните си места, разпространението на късноегейската култура и най-добрите постижения на кънкобегачите, — караха Ребека да задава въпроси, да се отпуска все повече и да се смее; Сюне дори усети леката изненада от възхищението й, което я накара да се чувства на седмото небе, дори облечена в джинси, винаги купувани в пълна дискретност и задължително 36-и — 34-и номер. Блузата й беше разкопчана до будещия завист процеп, точно където гърдите се срещат по начин, който след кратко замисляне можеше да се определи като леко безсрамен, но личният опит както на жените, така и на мъжете беше показал, че е трудно да откъснеш очи от него.
— Не бързаш да се прибереш, нали? — попита отново Ребека, когато станаха.
Сюне дори не успя да отговори.
Вече бяха заедно от десет часа и двайсет минути. Обиколиха множество ресторантски градини, после бяха яли и посетили няколко бара за десерт. Стояха на пиацата за такси на площад „Холберг“. Беше тъмно, първият истински нощен мрак от няколко месеца насам, а през въздуха минаваше тънка нишка хлад в сърцевината на мекия, главозамайващ августовски дъх.
— Трябва да те попитам нещо — каза Сюне и овладя ръката си, понечила да докосне един кичур, който непрестанно падаше върху лицето на Ребека, сякаш изненадан, че се е оказал прекалено къс, за да стигне зад ухото й.
— Питай на воля — изсмя се Ребека, леко клатушкайки се; но почти недоловимо, сладко и чаровно, далече от вулгарното, което единствено показваше, че не беше свикнала с алкохола като Сюне, и когато залитна неволно крачка напред, се получи съвсем естествено и Сюне протегна ръце и я задържа.
Не й се искаше да я пусне, но го направи веднага.
— Защо изглеждаш така?
Веднага съжали. Желанието й беше толкова неустоимо, че последното „така“ във въпроса й сякаш беше казано отзад напред, изстреляно импулсивно. Цели десет часа се беше удържала да не я пита. За няколко секунди съсипа всичко.
Ребека не отговори. Тя залитна неволно още веднъж, този път назад; вече не беше уместно да й помогне.
Очите й бяха станали наситеночерни, с онази азиатска прямота, но не бяха дръпнати, по-скоро кръгли, и макар неочаквано острият й нос да изглеждаше мек, веднага се набиваше на очи късият му хрущял, който я лишаваше от характерното плоско изражение, което Сюне си мислеше, че би трябвало да има. Ноздрите бяха малки и нежни, вибрираха, когато се смееше, а устните — пълни, почти големи. Кожата, между другото, беше един нюанс по-тъмна от очакваното. Можеше и да е от слънцето.
— Откъде си? — поправи се веднага Сюне. — Кога си дошла тук?
Едно такси изпревари колите и накара и двете да се обърнат за миг към хотела на САС[1]. То закова спирачки пред тях. Ребека хвана дръжката на задната врата.
— Нещата не са такива, каквито изглеждат, Сюне. Нищо не е такова.
Усмихна се, зъбите й проблеснаха почти в синьо в натежалата нощна светлина.
— Искаш ли да дойдеш с мен у нас? Кристиан замина с децата на вилата…
— Стана много късно — каза Сюне бързо и непринудено, без да разбира защо го прави. — Утре ще ставам рано.
Дори за части от секундата не й мина през ум, че във въпроса на Ребека се криеха някакви задни помисли. Ако в този момент Сюне я беше попитала какво има предвид с тази покана, тя най-вероятно щеше да се изчерви силно, да благодари и да изчезне завинаги от живота й, оставяйки след себе си само едно безкрайно омекване в слабините.
Поканата не беше преднамерена. Сюне носеше мъдрост, до която Ребека дори не се беше докосвала; инстинкт, който само личният опит, а не бляскавият интелект можеше да ти даде, и точно този инстинкт спонтанно я предпазваше от ситуации като тази, която можеше да донесе краткотрайна, но дълбоко съмнителна печалба.
Досега Сюне се отнасяше към любовта както към виното и шоколада. Беше опитвала от тях достатъчно, но знаеше, че са за предпочитане в малки количества. Никога не бе посягала с пълни шепи; едната винаги оставаше свободна, готова да се протегне към нещо по-добро, когато то се появи, както и ставаше; нещо по-диво и изкусително.
Тя погледна ръцете си и бързо изправи гръб, като ги видя как бяха оклюмали.
— Ще ти се обадя — каза Ребека докато сваляше прозореца на таксито, което бавно потегляше.
— Има ме в телефонния указател — извика в отговор Сюне. — Второто име от горе на долу!
Прободена от ужас, че Ребека не е чула последните й думи, тя седна в друго такси и се прибра вкъщи.