Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (11)

10

Аша носи кастов белег. Не знам всъщност дали е наистина кастов; знак, че е омъжена или по-скоро, че е била омъжена, никога не съм виждала мъж; една кървавочервена черта с малка точка отдолу; чертата — точно в средата на пътя на косата, точката — насред челото. Щом я погледна, ръката ми от само себе си се вдига към собственото ми лице, смъквам бретона си, за да скрия собствения си белег, който е невидим, но гори и цвърчи, не иска да изчезне. Предизвикала съм смърт и отчаяние и не разбирам как това не личи.

Чудя се на колко години е. Понякога води дете със себе си, малко момченце на шест-седем години. Истинска гледка за боговете. Косата му е тъмнокестенява, доколкото е възможно, без да минава в черното. Кестенява и къдрава, със светли връхчета! Дали слънцето е причинило това или е в резултат на впечатляваща генетична игра след поколения расово смесване на този чудат остров, ще остане неизвестно. Но никога не съм виждала по-красиво дете.

То говори слабо английски. Мисля, че Аша също, но това няма значение; тя разбира всичко, което казвам, пък и не е от най-разговорливите. Опитвам се да разбера дали е просто затворена, или не владее достатъчно добре езика. Някои от жените на пазара не знаят и дума на английски. Вярно е, че говорят креолско наречие помежду си, което прилича на френски, но английският е официалният език. Явно е свързано с образованието. Как ли пък не; Херве говори свободно английски, а едва ли е толкова образован.

Дори не знам как се казва детето. Питала съм много пъти, но или се опитват да ме заблудят, или аз чисто и просто не разбирам какво ми казват. Звучи ми като Петер. И аз така го наричам. Той се усмихва и кимва.

След пристигането на компютъра и нощите ми станаха по-поносими, Петер идва всеки път с Аша. Дали й е син или внук, не знам, едно свободно налучкване би натежало в полза на правнук. Вярно е, че я нарича „мама“, но това значи толкова много неща.

Научих го да реди пасианс. Той е умен и се учи бързо. В компютъра имам вградена симулативна самолетна писта, но за съжаление никакви ръчки за управление. Това е без значение, защото Петер вече си служи с клавиатурата като роден пилот. След всяко успешно приземяване той заплясква с ръце и ме бутва от радост.

Напомня ми за онова, което никога не получих, може би защото не исках или просто защото така се стекоха нещата. Понякога като го гледам, нещо ме пробожда и ми причинява такава болка, че го моля да си върви. Когато говори несвързано и ръката му докосва моята, докато ме пита за едно или друго, чувствам такова прималяване, пропаст, която толкова време се мъча да избегна, че не мога да направя нищо друго, освен да го отблъсна. Но той винаги се връща.

Вече доста се пооживих през дните. Но продължавам да не мога да спя през нощите. Лежа будна и се опитвам да разбера от кого съм избягала. Или от какво.