Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (28)

27

Бабата на Сюне почина една нощ срещу неделя, малко след като съботата бе прекрачила в празничния ден. Сюне чувстваше, че това е хубав знак; неделята беше добър ден за умиране. Самата тя бе родена в неделя.

Признаваше, че няма нищо трагично в това един осемдесет и пет годишен човек да умре; но сърцето й се късаше от мъка, и то буквално; гърдите я боляха, сякаш остър нож се забиваше в тях всеки път, когато си поемаше въздух. Баба й беше като постоянен пристан, нещо осезаемо в едно детство, белязано от непрекъснати местения, нова среда, непознати хора. Баба и дядо бяха постоянни величини. Неизменно там, малки и незначителни; здрави, пъргави, с отворени врати за гости и винаги свръхвъзторжени да видят всичките си внуци.

Майката на Сюне й се обади в петък.

— Баба ти си отива — съобщи тя глухо.

Сюне искаше Ребека да дойде с нея. Тя буквално падна на колене и сключи ръце в молитва.

— Моля те, Ребека, моля те.

Но Ребека имаше децата си. Една прилична издръжка й даваше възможност да поддържа голяма къща. Бяха поделили поравно и времето с децата си. По една седмица при всеки. Много модерно. Целенасочено. Не трябваше да се връщат при баща си преди следващия петък. Тогава бабата на Сюне щеше вече да е мъртва.

Сюне замина сама и пристигна в болницата в Пошгрюн в петък късно вечерта. Стаята й, тази, в която сега лежеше баба й, беше пълна с хора и пропита с болнична миризма. Три лели и толкова чичовци, и майка й, и дядото; той седеше оклюмал на един стол и изглеждаше толкова съсипан, че Сюне се разплака именно при неговия вид.

Бялата коса на баба й беше грижливо сресана назад и падаше около слабото лице, изпито по рождение и белязано от тригодишно боледуване. Кожата беше бледа, но не плашеща, суха и гореща, въпреки че едвам си поемаше въздух и открито се бореше за живота си.

Баба й имаше мънички тъмносини очи, най-добрите очи на света. Бяха затворени, когато Сюне пристигна. Майка й се наведе над нея, погали я по челото, оправи един непослушен кичур и прошепна:

— Сюне дойде, мамо. Сюне пристигна.

Мина известно време и очите й трепнаха. Сюне се наведе напред и макар баба й да береше душа, с дробове толкова пълни с вода, че не можеха да подадат никакъв кислород на мозъка, Сюне знаеше, че тя я е видяла. Очите й се спряха на нейните, не дълго, но се спряха, бегла усмивка пробяга по лицето й, преди да изчезне отново.

Направиха й място, най-горе, до раменете на баба й; можеше да държи ръката й: беше суха, сбръчкана и до болка позната.

— Защо не са й извадили ченетата? — прошепна Сюне.

Ченетата, от които баба й толкова се смущаваше, направо се срамуваше, че е изгубила зъбите си на младини, бяха още в устата й, съвсем разхлабени, и се движеха в такт с мъчителното поемане на въздух. Не изглеждаше грозно (прозрението за това, а именно, че не беше нито грозно, нито отблъскващо, дори мъчително, порази Сюне). Но изглеждаше неудобно, сякаш й пречеха да поеме нищожното количество въздух, което й трябваше, за да издържи последните часове от живота си.

— Така иска баба ти — тихо отговори майка й.

— Но сигурно я тормозят?

— Не, лекарят ме увери, че всичко е наред. Тя дори не ги усеща.

Сюне остана до баба си почти трийсет часа, прекъснати от една вечеря и няколко чаши кафе. В един миг, не дълъг, само за няколко минути, тя остана напълно сама с нея.

Най-много от всичко на света искаше да й каже, че я обича. Болката я раздираше, просто щеше да се пръсне, искаше да я накара да си отвори очите и да я погледне, нея, внучка й, първото внуче; но погледът беше излишен, нямаше нужда от него, тя просто трябваше да го изрече, убедена, че ще я чуе, Сюне горещо желаеше да й разкаже всичко, събрало в себе си най-щастливите лета, ваканции, попило цялата сигурност, която винаги получаваше в малката къщичка до Крагерьо, когато всичко наоколо беше враждебно и безнадеждно; сигурност, която дори изобщо не е съществувала в къщата, а само и единствено в сърцето на баба й.

Но не успя да каже нищо. Само плачеше безспир с онзи добър плач, наситен единствено със синя скръб, без следа от съжаление или разкайване за сторени деяния. Но не плачът й попречи. Тя просто не се осмели. Ужасът й внуши, че това ще я убие. Ако Сюне й кажеше колко я обича, това щеше да убие баба й. Просто си го представи: баба й чакаше само вербалното признание на нещо, което отдавна знаеше; и когато го получеше, щеше да се усмихне, може би още веднъж щеше да потрепне с очи, преди да се остави на вечността, в която никога не беше вярвала.

Вместо това Сюне стисна още по-силно ръката й и я вдигна до лицето си. Склони чело на дланта й и си заповтаря наум:

— Обичам те, бабо.

Може би мисълта протече в ръката на баба й, през ръката чак до сърцевината й, до неравния пулс и склопените очи. Във всеки случай тя помръдна пръсти. Неуловимо, наистина невидимо трепване, но Сюне го усети като жегване по челото.

И бабата на Сюне умря с начеването на неделята, достойно и спокойно, както беше живяла, заобиколена от близките си.

Когато се върнаха в Крагерьо, пилонът на знамето беше счупен. Отдавна се бе износил, но никой не вярваше, че няма да издържи зимата.

Къщата сякаш също скърбеше, когато изминаха с много коли последните метри; можеха да минат за погребално шествие, ако не беше ранният час в неделя. Прозорците бяха тъмни, пердетата спуснати. Къщата спеше.

Когато сивото утро запълзя през двора, също сив и зиморничав над фиорда, Сюне отиде до пристройката. Къщата беше пълна с хора, повечето не искаха да спят. Сюне също. Искаше да остане сама.

Едва ли бяха минали повече от два-три часа и майка й застана на вратата.

— Имаш гости — каза тя и си тръгна.

Беше Ребека.