Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (33)

32

— Ти си омразен човек, Сюне Ниелсен! Един омразен човек. Ясно ли ти е?

Думите бяха буквално изплюти; Сюне усети, че се отдръпва назад.

Какво правеше този човек в апартамента й? Какво се беше случило?

— Човек не може да падне по-ниско от теб. Ти си олицетворение на злото, Сюне Ниелсен! Самото зло, и един ден ще си платиш за всичко!

Цетацея тъжно изскимтя, легнала с глава между предните лапи пред вратата на банята.

Сюне се изправи; несигурно, имаше нещо в излъчването на жената, което й попречи да я изгони, но това не можеше да продължава; нямаше да го търпи повече. Без да каже дума, тя посочи външната врата, но може би го направи неубедително, без решителност; във всички случаи, нямаше никакъв ефект, дамата продължи да седи, изпъната, с прав гръб и с черна лачена чанта в скута си; една напълно симетрична дама, седнала изпъчено и с прибрани крака, както от време на време сядаше Ребека, когато беше сърдита или уплашена, а най-вече — и двете.

— Ребека винаги е имала приятелки. Симпатични, НОРМАЛНИ приятелки! А не като теб — долни, зли…

Репертоарът й се беше изчерпал, трябваше да презареди. Сюне не знаеше дали да продължава да стои права.

— Трябва да знаеш това, Сюне Ниелсен. Споделих с терапевта си по какъв отвратителен начин се вмъкна в семейството й, разруши го — не само за нас възрастните, не, ние винаги ще се справим, въпреки че животът ми е напълно разбит, но и за децата! За внуците ми!

Гласът се пречупи и тя дръпна ципа на широката си чанта, извади носна кърпичка, новоизгладена, с остри краища и малки избродирани цветенца в единия ъгъл. С обиграно движение я прокара през дясното и лявото си око, не ги изтри, а само ги попи, така че дискретният грим да остане незасегнат.

Имаше стоманеносива дълга коса. Не беше се накъдрила, нямаше и естествени къдрици; косата бе дълга, Сюне долови дъха на друг човек, сякаш видяла собствената си баба, тя потрепери и се заоглежда объркано и отчаяно в стаята, после се отпусна отново на канапето.

— Това е толкова унизително, толкова мръсно, толкова… Толкова вулгарно, че дори не намирам думи. А съпругът ми… Съпругът ми е напълно съгласен с мен. Само като си ви представя, моята Ребека и ти…

Представата направо я зашемети, защото не успя да продължи, но лицето й, равнодушно красиво и добре поддържано, се изкриви в гримаса, която ясно подсказваше какво мисли. Сега наистина плачеше. Кърпичката вече не изглеждаше изгладена.

— Мисля, че е доста глупаво от твоя страна да го разказваш на другите, след като аз го пазя напълно в тайна — промълви Сюне.

Обади се за първи път. Защо изобщо беше пуснала тази жена в апартамента си?

— Начинът на живот — изсумтя жената. — Така нареченият ти живот, без отговорности, без задължения… Нищо друго, освен това… — За миг тя си позволи да наруши симетрията, обърна се към Цетацея, която продължаваше да скимти. — … куче там. Как можа да направиш това?

Никой не очакваше отговор от нея.

— Съвест, Сюне Ниелсен. Съвест! Знаеш ли изобщо какво значи това? Явно не. Змията в рая, това си ти. Но ще ти кажа нещо. — Сега тя вече крещеше. — Кристиан напусна Ребека! И ние, двамата със съпруга ми, го разбираме толкова добре. Много добре! Никога, никога не сме си представяли, че дъщеря ни ще бъде въвлечена в нещо такова, нещо…

Колената на Сюне трепереха, въпреки че беше седнала. Сърцето й биеше толкова силно, че направо повдигаше тениската й. Горе главата. Не гледай надолу.

Разбира се, че си представяше мащабите на отвращението, с което бе посрещната Ребека, но тъй като на нея самата не й се беше случвало такова нещо, никога не би могло да й се случи, не можеше да си представи, че е толкова тотално, безкомпромисно и вулгарно да ти обърнат гръб; мисълта й беше тъй чужда, че не бе усетила дълбочината на разигралите се страсти. Или просто нямаше сили да го направи.

— Какво очакваш да ти кажа?

Сюне се опита да се съвземе, тялото, краката, да постави ръце в скута си; накрая и тя седна напълно симетрично, но това й се стори толкова нелепо, че преви гръб.

— Да кажеш? Да кажеш??? Не мислиш ли, че вече си казала и направила достатъчно?

Ноздрите на жената бяха побелели, а две кървавочервени петна играеха по бузите й.

За втори път раздвижи тялото си; тя се наведе и удари с ръка по масата в хола.

— Прибрахме Ребека при нас. Като собствена дъщеря! Обичахме я като собствено дете. Дадохме й всичко, всички възможности. И накрая се случва това. След всичките години саможертва от страна на мен и съпруга ми. Такова падение! И то благодарение на теб, Сюне Ниелсен! Ребека стана… Лукава! Толкова неестествено за нея! Познавам я! Аз съм й майка, Сюне Ниелсен, а ти, ти си само един случаен минувач в живота й!

— Това вече е прекалено.

Сюне не разбра как думите се изплъзнаха от устата й. Но прозвучаха толкова решително, че жената подскочи.

— Достатъчно — повтори Сюне. — Напуснете веднага.

Може госпожа Ланге да се е била изчерпала. А може Сюне да й се е сторила опасна със своите метър и осемдесет сантиметра и едно скимтящо, но голямо и отвързано куче. Във всички случаи ципът на чантата й се отвори, мократа кърпичка се върна на мястото си и светкавични, гневни стъпки затрополиха по паркета.

Госпожа Ланге тресна вратата зад гърба си. Без да се замисля, Сюне отвори вратата и я тресна още веднъж сама, много по-силно този път. После се обади на Ребека.

Тя дойде при Сюне същата вечер. Без уговорка, децата бяха при нея, но явно бе намерила на кого да ги остави. Изразът на очите й беше нов, оголен и открито ужасен и Сюне направо съжали, че изобщо й е казала за постъпката на майка й. Ребека се сви и поиска прошка за нещо, което не бе направила тя. Беше непоносимо и Сюне й обеща, че ще забрави завинаги майка й и никога няма да се връща към случката.

Госпожа Ланге посети Сюне още два пъти тази година.

Тя никога не каза на Ребека за това.