Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (26)

25

Започвам да се раздвижвам. Пет месеца прекарах затворена в радиус от стотина метра около бунгалото, като се изключат напълно излишните отивания до малкия град и неговите „супермаркети“ и зеленчукови пазари, както и дрипавите улични продавачи на всичко — от белени ананаси до тениски, от евтини (и ужасно изработени) „хоуммейд“^[1] украшения до полирани миди с надпис „За спомен от Мавриций“, изрисуван с разкривен почерк. Като никога не съм обиколила пеша някой квартал, въпреки че това едва ли би отнело повече от десет минути. Херве ме кара и чака търпеливо, пушейки под някоя палма, потънал в покой, за който му завиждам, връща обратно мен и покупките и си получава своите петдесет рупии.

Единствено боговете знаят откъде намери този компютър. Не беше опакован и имаше вид на използван. Вярно, че мониторът бе увит в найлон, но клавиатурата е цялата на кафяви петна и далече от нова. Разтрепервам се като си помисля, че може би съм купила крадена вещ (поне цената говори за това), от друга страна, Херве ми изглежда почтен човек и ме гледаше право в очите, когато му давах парите. Дори получих написана на ръка квитанция. Но силно се съмнявам, че счетоводителката ми би я приела, особено ако й заявя, че малкият ми практичен лаптоп лежи на дъното на Индийския океан, собственоръчно захвърлен там от мен.

Опитвам самоизмамата. Както винаги. Лъжа се, че нямам сили да пиша повече. Ха! Да, хвърлих компютъра, наистина, с щедър драматичен жест, разплаках се в непрогледния мрак с надеждата, че и аз самата ще потъна, като изключим факта, че съм отличен плувец и е невъзможно да замръзнеш при температура на водата трийсет градуса. Но това си беше чиста измама. Бях копирала всичко написано. Дори самолетната игра на Петер.

Вечер е. Знам, че мракът се спуска в седем без петнайсет, с точност до секундата, вече се стъмва по-рано, зимата наближава, обръщам на месец май и осъзнавам, че съм била тук цяла вечност. Тъмнината продължава да ме плаши. От известно време не нося обувки. Кожата на стъпалата ми не е загрубяла, просто е станала по-безчувствена. Но и през нея усещам как пясъкът не е топъл като през деня, станал е някак по-тежък, всмуква ме надолу, тежи и ми напомня, че ме е страх и не бива да се отдалечавам много от бунгалото. Трябва да се прибера преди седем. Компютърът, единственото, което се страхувам да не загубя, като изключим италианската кутия за обувки (но пък кой ли би я отмъкнал?), не може да се скрие под матрака, както правех с лаптопа. В задния си джоб имам сто рупии, а ключът виси около врата ми.

Плажовете са бели и малки; не безкрайно дълги и огромни, както си ги представях преди да дойда. Отвсякъде са заклещени между катраненочерни камънаци, почти порцеланено гладки камъни, на купчини, сякаш някой ги е наредил там. Тук и там има по някой кей, излят от бетон, а другаде — хаотично струпване на дървен материал и въжета.

На кейове седят хора и ловят риба. Само мъже, само местни, всички по тениски и къси панталони. Обути със сандали, въдиците им са от бамбук (предполагам, че е бамбук, напомнящ щеките ми за ски от детството, само че по-дълги, много метри по-дълги, извити и гъвкави). Никаква корда, само нещо като тънко сухожилие, завързано на върха, и тежест, която прилича на шишарка, мънички кукички със стръв, която не мога да разпозная, дори и когато сядам предпазливо до едно дванайсетгодишно момче и внимателно го наблюдавам като я закрепя. Те не ме поглеждат, трудно е да се каже дали изобщо са забелязали присъствието ми. Или просто са свикнали. Свикнали с любопитни туристи, изгорели до червено германци, въоръжени със скъпи въдици, бирени търбуси, оптични мерници и достатъчно пари да ги прегазят, за да стигнат до фантастичните си яхти, които могат да ги изведат навътре в океана, където са големите риби.

Тези ловят малки рибки. Нещо миниатюрно, почти бяло, с големината на сардината, която рибарите изтеглят на всеки пет минути без въодушевление, без думи; те просто свалят мятащото се мъничко същество, слагат нова стръв с опитните си ръце и хвърлят въдицата отново. Някои имат малки кошнички за риба, плетени от брезови клонки или сковани от дъсчици, но повечето ги пъхат в пластмасов плик, където те се борят страховито няколко минути, преди да умрат, една безпощадна смърт от задушаване, толкова са малки, че друг вид убийство не си струва труда.

Нямам дори представа дали желаят нещо друго. По-голяма риба, по-добър улов. Може би именно отсъствието на страст, дори и при най-малките, показва, че предварително са разочаровани. Не искат сардините, а нещо по-голямо, по-добро, което никой от тях никога няма да получи. Но все пак не изхвърлят сардините, значи ги ползват за нещо. Каквото и да означава това.

В този късен час на деня не духа толкова силно. Въпреки това кичур коса влиза в устата ми. Опитвам го, има солен вкус. Трябва да се подстрижа. Океанът не е зелен, както обикновено. Лежи притихнал, затаил дъх по деня, събиращ сили за утрешния, когато ще изплюе наситеното си зелено, което е успял да събере през катраненочерната нощ. Поемам дълбоко въздух и изненадано разпознавам чувството на очакване.

Светлината ще изчезне всеки момент и аз рязко скачам. Слънцето вече е залязло, но скупчените облаци все още улавят по някой лъч изпод хоризонта и изпращат отражението му като поздрав, достатъчно дълъг, за да стигна до вкъщи.

Взимам душ. Ще ходя на ресторант. Досега си готвех сама, освен единствения път, когато Аша ни предложи спагети с морски дарове. През петте месеца безнадеждно готварство съм си приготвила само три пъти топло ядене. Не съм се докосвала до зеленчуците от страх да не се разболея.

Нося си рокля. Една-единствена. Чисто нова. Купих я преди да замина, памучна рокля без ръкави, на малки светлосини квадратчета. Виси ми като на плашило, направо съм се стопила. Оставам пред огледалото, дълго. Това не съм аз. Съществото, което ме наблюдава от огледалната стая, ме уплашва. Всичко е наопаки. Кожата ми трябва да е светла, но е тъмна. Косата ми е съсипана и изсветляла. Пръстите ми докосват огледалната повърхност, протегнатата към мен ръка е хладна и твърда. Опитвам да сложа спирала върху миглите си, станали светли, почти избелели. Размазвам я, чувствам се непохватна и се отказвам.

Петер пристига. Вече е на седем и е облечен в снежнобяла изгладена риза.

— Нова, нова — казва той възхитен и подръпва ризата си.

Носи цветя.

Червени и жълти цветя, огромни, с тичинки, които изглеждат като изплезени езици.

Панталоните му са сини, с ръбове. На краката си, както винаги, има сандали.

Иска ми се да го погаля, но такова нещо между нас няма. Вместо това слагам цветята във ваза, тоест, в пластмасово шише за вода, което два пъти се преобръща преди момчето да донесе малки камъчета и да ги пусне на дъното му. После намества цветята. Сега шишето не мръдва.

След два часа ядене и пиене на кола, и някакво чуждо усещане, че всичко е наред, Херве идва да ни прибере. Усещането е чуждо като жената в огледалото и аз бързо поглеждам часовника. Спортният часовник. Когато се наканвам да изляза от колата, момчето изскача, отваря ми вратата и ми подава ръка. Покланя се дълбоко.

— Много благодаря — казва той. — Хиляди, хиляди благодарности.

После широко се усмихва и скача отново в колата.