Ане Холт
Меа Culpa — Една любовна история (5)

4

Ребека Шулц щеше да напусне още този август.

В понеделник сутринта Сюне Ниелсен изпадна в паника, когато този факт съвсем случайно стигна до ушите й. Тя не разбираше смисъла да се върнеш на работа само за няколко седмици, след повече от три години отпуска, и то посред лято, с всичките ваканции свободни дни, които щяха да изядат по-голямата част от времето, но предположи, че става дума за непоклатими административни правила.

В интерес на истината, Слънцето се беше настанило в старата си орбита през уикенда (всъщност беше се случило още в петък следобед; бе наблюдавала небето след работно време, застанала насред улица „Грюбе“, едно такси почти връхлетя върху нея, но тя дори не забеляза, преди шофьорът да я напсува през отворения си прозорец; облекчението, че Слънцето се е върнало на мястото си, беше невъобразимо, същевременно с ужаса, че се е побъркала, може би си беше внушила всичко това; от друга страна, се чувстваше не само по-здрава от всякога, но почти щастлива, така че едва ли ставаше дума за нещо толкова опасно; тя отпъди мисълта за странното поведение на Слънцето с широка усмивка и недвусмислен жест към таксиметровия шофьор), но от новината за предстоящото напускане на Ребека (вече беше започнала да я нарича с малко име в мислите си) отново й прилоша, почувства се зле и изтича до тоалетната, където се наложи да стои толкова дълго с лице под течащата ледена вода, че накрая не можеше да се изправи.

Заклатушка се обратно до преддверието. От един ксерокс висеше милиметрова хартия, на която с червено и зелено бяха отбелязани имената на всички от етажа. Сюне толкова дълго се взира в листа, че зеленото и червеното преляха през оранжевите разграфявания на хартията и всичко се превърна в каша. Тя стисна очи и разтърка лицето си.

Ребека щеше да изчезне. На петнайсети август. Беше отбелязано на листа с черна, брутална черта. „Като очаквана и неизбежна смърт“ — помисли си Сюне отчаяно, сякаш напускането на Министерството беше престъпление, което не заслужава нищо друго, освен грозно разкривено задраскване; секретарката дори не си бе направила труда да използва линия — черната черта се отличаваше със своята недвусмисленост от педантичните червено-зелени чертички, които весело издаваха плановете на всички работещи чак до септември.

Ребека напускаше през август. Дотогава беше в отпуска. Сюне също щеше да излиза в отпуска, но планираните й две седмици на Сьорланд се падаха след трите седмици на Ребека на някакво друго място. Кан, може би, или Малдивите. А защо не и в собствената си, огромна вила в Гримста, със съпруга, децата и свекърва й. От сряда.

Три плюс две прави пет. Някакви си пикливи седем седмици до петнайсети август. Седем без пет е две. Само две кратки работни летни седмици на общото им работно място. Десет работни дни.

Не бяха достатъчни.

Налагаше се да промени плановете си. Отпуската й трябваше сега. Не можеше да чака. Трябваше да излезе в отпуска едновременно с Ребека.

Държавната схема за отпуските бе неподвижна като закотвен товарен кораб, попълваше се през март и не можеше да се побутне.

Внезапно майката на Сюне тежко се разболя. Всъщност беше здрава като бик, но живееше достатъчно далече, за да не може това никога да се установи. Лъжата за бронхопневмонията, която не минава и според лекарите можеше да е начало на рак, направо прободе Сюне, особено когато секретарката я погледна с такова съжаление и очи, пълни със сълзи. Принуди се да си спомни какво направи една нейна приятелка в студентските им години, за да ги вкара в самолета; тогава нямаха пари за друго, освен за билет с фиксирани дати, който ограничаваше нещата до пълна идиотия, и то посред лятната ваканция. След като им отказаха и в третия препълнен самолет, приятелката й се разрева на глас върху рамото на дамата от гишето. Сюне заби потресен и засрамен поглед в земята, когато приятелката й съобщи, че майка й е мъртва, а погребението е утре, каква трагедия щеше да бъде, ако тя като единствена наследница (и приятелката й, нейната подкрепа в този тежък момент) не успееха да стигнат навреме. Настаниха ги веднага на резервните седалки. По-лошо беше да излъжеш, че майка ти е умряла, отколкото, че е болна. А и положението сега бе несравнимо по-критично от тогавашното.

Номерът мина.

Дори не се срамуваше.

Разполагаше с два дена и четири седмици, за да се запознае с Ребека Шулц.

Кутрето беше на дванайсет седмици — гледка, на която никой не можеше да устои. Плод на импулсивно и моментно влюбване, което го правеше невъзможно да бъде причислено към друга раса, освен просто куче. Лапите му бяха пет номера по-големи, а краката няколко размера по-къси. Едното му ухо висеше под ъгъл надолу, а другото бе истински радар, който танцуваше нестабилно върху кафявата, копринена глава. Получи го от собственика — един съсед, който обрисува предстоящата ужасна съдба на петте сестри, ако никой не се смилеше над тях. Тиспа — майката на малките нещастници — беше изпратила на Сюне поглед, пълен със страдание. Така че тя се сдоби с куче по възможно най-неудачния начин; просто го грабна от улицата и изчезна. Още на стълбите съжали, когато то я опика цялата, отчаяно от раздялата, като се дърпаше и пищеше, искайки да се върне обратно при майка си.

Разбира се, че беше забранено да се водят кучета в Министерството. Изключение бе направено единствено за сляпото куче на главната разпоредителка, но то приличаше повече на угоена свиня, отколкото на Канис фамилиарис. Но обонянието му беше в изправност, а и бе доста умна особа. Тъй като Сюне трябваше задължително да мине покрай тази свиня пазач, за да стигне до бюрото си, бе пъхнала кутрето в огромна чанта, окъпано преди това с „Шалимар“. Дали това подейства или сляпото куче просто реши, че от едно посещение глава не боли, тя така и не разбра. Във всеки случай тя стигна до бюрото си с кутрето, без някой да забележи. То направо подивя, извадено от чантата.

Мъничето се изплъзна от ръцете й, защура се по линолеума, изтръгна кабела под прозореца, който му се изпречи пред очите, само миг преди да загризе крака на бюрото й. Щетите вече бяха нанесени, преди Сюне да дойде на себе си и да вдигне отново кутрето. Забраната за кучета вече не й изглеждаше толкова нелепа.

Сюне Ниелсен нямаше представа как да постъпи. Зад глупавото вмъкване се криеше умисъл, идея, ясна като бял ден. Сега бе потънала в мрак. Тя стоеше с куче в ръце и се чувстваше като овца.

Кабинетът на Ребека Шулц се намираше на противоположния край на един безкраен коридор. Сюне дори не знаеше дали тя е там. Като при повечето шефове на експедиция, работният ден се състоеше предимно от срещи. Доколкото Сюне знаеше, можеше спокойно да бъде и извън сградата. Не бе помислила за това.

Освен това Ребека беше много по-стара от нея. И за това не беше помислила.

В годините, последвали тези събития, Сюне често се опитваше да разбере къде и кога бе отрязан пътят за отстъпление. Както и да го въртеше и сучеше, все стигаше до този понеделник в края на юни. Случилото се после бе неизбежно, подобно тичането по път, който се затваря зад гърба ти; или по-скоро като сцена от екшън, в която героят пада от въжен мост, прерязан от едната страна — смъртоносен капан за бавните филми, и с пет въртящи се камери, насочени към него. Но изправена насред кабинета си, с поглед, вперен в кучешко изпражнение на пода, напълно изпразнена от идеи и с внезапното прозрение, че Ребека сигурно беше с дванайсет-тринайсет години по-стара от нея (защо трябваше да се вкопчи в мисълта за възрастта й точно в този момент, остана загадка за нея; от всички пропасти, които ги деляха, това с възрастта бе само малка, невзрачна драскотина в терена), с натрапчивото чувство, че е на път да стане за смях — ако не за другите, то със сигурност за себе си, — тя просто можеше да се спре. Можеше да пъхне обратно кучето в чантата, да обяви, че майка й е оздравяла, да замине в отпуска в края на юли и да забрави цялата история до няколко месеца. Но много по-късно й проблесна, че е имала възможност да направи всичко това. Тогава. В този понеделник.

Сюне Ниелсен беше пленник на дните. Тя си ги спомняше. Нямаше значимо събитие, което да не можеше да намести в седемте различни кутийки на седмицата. Често помнеше и датата; по някакъв начин Сюне Ниелсен беше човек на точното време. Между другото, помнеше до секундата кога загуби девствеността си и въпреки факта, че на стената на класната стая, където това се случи, висеше огромен часовник, което можеше да се приеме за естествено обяснение (черно-бяло чудовище, централно настройвано от директора и по тази причина до болка точно, със стрелки, които се движеха толкова шумно, че почти заглушиха възторга на съученика й, с когото го направи), след толкова години тя все още помнеше: три часа и четиринайсет минути следобед. Вторник. Когато беше достатъчно честна със себе си, си признаваше, че помнеше по-добре стрелките на часовника, отколкото самата случка.

Умът на Сюне Ниелсен беше препълнен с дати, дни, часове и секунди, толкова препълнен, че често блокираше, всичко се завърташе в кръг, особено през нощта, но за кратко, и после си идваше обратно на мястото, подобно факс на душата. Повечето й приятелки гледаха на подробното отчитане на време и пространство в добрите истории като на подправки, използвани за повдигане нивото на верността на разкази със съмнителна истинност, но си беше факт, че тя само жънеше плодовете на една потискаща способност.

Въпреки привързаността й към времето, тя никога не успя да си спомни колко дълго е стояла така с кучето в ръце и отворен път за отстъпление. Единственото, което можеше да заяви със сигурност, бе, че не изчисти лайното от пода, а вместо това затвори отговорно вратата зад себе си и тръгна по дългия коридор. Не направи дори усилие да скрие какво държи в ръце.

Далече пред себе си Сюне видя как Ребека Шулц се носи към нея.

Да, Ребека Шулц наистина се носеше. Тя беше гъвкава, в никакъв случай закръглена, наистина в никакъв случай, но формите й си бяха на мястото; износеното сравнение с циферблат, където всичко си беше на мястото, порази Сюне и тя се закова за миг, просто зяпнала. Външността на Ребека бе в чудато несъответствие с етническата й принадлежност — тя трябваше да е дребна, много по-дребна; фигурата й се извисяваше като на севернячка. Сюне Ниелсен страдаше от същите представи като останалите — призна си тя, — че всички азиатци или са слаби (и тогава са безформени и плоски), или дебели (и тогава бяха като лоени топки). Но формите на Ребека играеха под блузата й и тя се носеше на средно високи токчета.

Към собствения си кабинет!

Сюне остави кучето на пода и се помоли всичко да мине добре. Внезапно я разтърси страхът, че Ребека може би не обича кучета. Може да беше коткарка. Или пък алергична. Дори можеше да се окаже сухарка, която би се изпълнила с дълбоко презрение към всеки, който показва такова незачитане на забраните в едно държавно учреждение.

Ребека падна с трясък. Когато Сюне надникна с изражение на отчаян собственик на избягало кутре, Ребека Шулц вече беше успяла да клекне, а кутрето бе разположило лапите си върху коленете й и я ближеше по лицето. Успехът бе направо непоносим и Сюне Ниелсен се разхълца.

— И как се казва този сладур?

Гласът й беше божествен. Звучеше като песен.

— Цетацея. Това значи кит. — Хлъц.

— Какво каза?

— Кучето. То се казва — хлъц — Цетацея на латински. Значи кит.

Сюне Ниелсен не гледаше с добро око хората, които не можеха да се изразяват в цели завършени изречения, хора, които се препъват в думите с лавина от безсмислени паразитни допълнения — „също така“, „значи“ бяха най-омразните — и които, дори вече достатъчно пораснали, не разбират, че дори устно предадените изречения трябва да съдържат подлог, сказуемо и съществително.

Но тя хълцаше жестоко, възнаградена с напълно чужда за нея краткост на изказа. Всеки път, когато Ребека Шулц поглеждаше към кучето, Сюне поемаше дълбоко въздух, изпращаше го към диафрагмата си, което не водеше до нищо друго, освен до заглъхване на ушите. А и знаеше, че цялата се е изчервила.

— Все още ли си болна? — попита Ребека Шулц внезапно.

— Само хълцам — отговори Сюне Ниелсен като повя с ръка пред лицето си с надеждата да разсее неестествената си червенина.

— Имам предвид петък — усмихна се Ребека. — Тогава ти стана лошо.

Тя я помнеше! Обективно погледнато, а как иначе! Само преди някакви си три дена беше повърнала под носа й и Ребека трябваше да страда от ранна амнезия, ако подобна гледка не й бе направила някакво впечатление. Но въпреки това… Паметта на Ребека Шулц даваше знак, че Сюне все още можеше да постигне нещо, тя носеше нещо, което Ребека бе забелязала и можеше да поиска да изследва по-отблизо.

Начинът, по който галеше кутрето… Погледна ръцете й. Бяха големи, прекалено големи за женственото й тяло; широки длани със суха, красива кожа, сменяли пелените на четири деца. Сюне знаеше, че има четири деца. Беше го прочела в „Жени и дрехи“. С илюстрации. Децата бяха по-скоро симпатични, отколкото красиви, а на снимките ясно се виждаше, че не обичат да ги снимат.

Пръстите на Ребека не бяха издължени, а всъщност дълги точно колкото трябва, с маникюр и без никакви пръстени. Никакви пръстени! Може би имаше проблеми в брака?

Ръцете й бяха изключително привлекателни. Тя ги прокарваше бавно, мързеливо по тялото на кучето, но достатъчно силно, като човек, който познава и обича кучета и знае как се прави това.

— Всъщност аз съм коткарка — заяви Ребека. — Тя изобщо не прилича на кит. Странно име. Чудесно!

— Има две „ц“-та в него — каза Сюне. — Или „с“-та. Няма значение. „С“-тата са лесни за възприемане от кучетата. Трябва да има поне едно „с“ в името.

Хълцането беше престанало.

— Интересно — каза тя, без намек за ирония.

После Ребека свали лапите на Цетацея на пода, изправи се, плъзна ръце (наистина бяха невероятно привлекателни, нежни и твърди едновременно, изглеждаха толкова решителни, така да се каже, че беше почти невъзможно да не се мисли за секс, когато ги гледаш) по полата си, за да махне кучешките косми, преди да направи крачка към Сюне и да протегне дясната си ръка.

— Май не сме се запознавали? — едно скрито, предпазливо питане.

— Не, не сме — потвърди Сюне и прокле потта, която плътно покриваше дланта й.

Възможно най-дискретно тя успя да отрие ръка в крачола на панталона, преди да отговори на поздрава. Това не помогна. Но ръцете й бяха прекалено желани. Сухи, топли. Ръкостискането бе здраво, но не прекалено силно като нейното собствено; нищо не можеше да направи с това: от страх да не я помислят за мекушава, тя прекаляваше, да, дотолкова, че болка се изписваше по лицата на по-слабите, когато се здрависваше с тях. Беше се случвало.

— Ребека Шулц — представи се тя.

— Радвам се — каза Сюне Ниелсен, без да пуска ръката й.

Стояха и се гледаха известно време, преди тя да се сети.

— Сюне Ниелсен — каза тя бързо, прозвуча като силно изсумтяване, нещо като Сюне Нилсен.

После го повтори високо и ясно:

— Сюне Ниелсен.

Следващите години тя многократно се опитваше да изкопчи от Ребека нещо за нейните преживявания в този миг. Докато Сюне можеше да се спре на всеки детайл (този път например, тя забеляза с какво е облечена Ребека — от шарката на полата до нежната бяла бродерия на яката на блузата), Ребека само поклащаше глава, замисляше се и питаше накрая:

— Цетацея тогава беше доста малка, нали?

Дали беше начинът, по който Ребека се отнесе с кучето или здрависването, погледът, или фактът, че гарвановочерната й блестяща коса на места се беше прошарила и тя я бе оставила такава? Сюне никога не успя да обясни какво й направи такова впечатление, което предреши всичко.

И решението беше взето.

Тя щеше да държи Ребека в прегръдките си.

Беше щастлива и тихо се засмя на оптимизма си.